Страница 9 из 48
Ема Кракънторп каза кротко:
— Недей, татко!
— Знам какво си мислят и какво чакат. Всички те. Седрик и тази хитра лисица Харолд със самодоволното си лице. Що се отнася до Алфред, чудя се дали не му е хрумвало да ме пречука. Не съм сигурен дали не се опита да го стори на Коледа. Имах доста странно усещане. Куимпър се притесни. Зададе ми куп дискретни въпроси.
— От време на време всеки получава храносмилателни смущения, татко.
— Добре, добре, кажи направо, че ям прекалено много! Нали това имаш предвид? И защо ям толкова много? Защото има твърде много храна на масата, прекалено много. Разточително и екстравагантно. А този факт ми напомни за теб, млада госпожице. Изпрати пет картофа за обед — и то доста големи. По два картофа на човек са достатъчни. Така че в бъдеще не изпращай повече от четири. Единият, който остана днес, е прахосан.
— Не е прахосан, мистър Кракънторп. Смятах довечера да го сложа в испанския омлет.
— Аха! — докато излизаше от стаята с табличката за кафе, Люси го чу да казва: — Хитра млада жена, която винаги има готов отговор. Но пък готви добре и е хубавичко момиче.
Люси Айлсбароу извади лек железен стик за голф от комплекта, който предвидливо беше взела със себе си, и се запъти към парка, като прескочи оградата.
Започна да изпълнява серия от удари. След около пет минути една топка тупна върху железопътния насип. Люси се изкачи по него и започна да я търси. Хвърли поглед назад към къщата. Беше доста надалеч и никой не проявяваше интерес към нея. Продължи да търси топката. От време на време изпълняваше удари от насипа надолу към тревата. Този следобед тя претърси около една трета от насипа. Нищо. Отправи се, играейки си с топката, към къщата.
На другия ден попадна на следа. Трънлив храст, израснал на около половината път нагоре по насипа, бе пречупен. Наоколо бяха пръснати клонки. Люси го разгледа. На един от тръните се беше закачило парче кожа. На цвят беше почти като храста — светлокафеникаво. Люси го погледна за момент, после извади ножица и го сряза внимателно наполовина. Отрязаната част постави в плик, който носеше в джоба си. После се спусна по стръмния склон, като продължаваше да търси. Разглеждаше внимателно острата трева. Стори й се, че забеляза следа, оставена от преминал оттук човек. Следата обаче беше съвсем бледа — далеч по-неясна, отколкото собствените й дири. Сигурно беше отпреди доста време — прекалено неясна, за да е сигурна, че не си въобразява.
Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно:
— Не бързайте да се връщате. Няма да имаме нужда от вас преди вечеря.
— Благодаря, но ще бъда тук най-късно в шест часа.
Номер 4 на Мадисън Роуд беше малка сива къща на малка сива улица. Имаше много чисти завеси от нотингамска дантела, блестящ бял праг и добре излъскана месингова дръжка. Вратата отвори едра неприветлива жена, облечена в черно, с голямо валмо стоманеносива коса.
Огледа Люси, преценявайки я подозрително, докато я въвеждаше при госпожица Марпъл.
Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.
Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.
— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.
По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.
— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.
Тя опипваше малкото парче кожа.
— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?
— Не, оставих половината на пречупения храст.
Госпожица Марпъл кимна одобрително.
— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.
— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?
— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?
— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.
— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.
— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?
— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…
Люси я прекъсна:
— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?
— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.
Тя замълча, а Люси я гледаше втренчено.
— Знаете ли — продължи госпожица Марпъл замислено, — наистина според мен престъплението е било планирано умно и обмислено много внимателно. В един влак има нещо толкова анонимно. Ако я беше убил там, където живее или е отседнала, някой би могъл до го забележи, когато идва или си отива. Или ако я беше откарал в полето, някой би могъл да забележи колата, номера и модела й. Влакът обаче е пълен е непознати, които се качват и слизат. Във вагон без отделни купета, сам с нея, би било съвсем лесно, особено след като човек схване, че убиецът е бил наясно какво точно ще направи впоследствие. Той е знаел, сигурно е знаел всичко за Ръдърфорд Хол — най-вече за географското му разположение. Имам предвид странната му изолация — остров, заобиколен от железопътни линии.
— Точно така — подчерта Люси. — Това е анахронизъм от миналото. Оживеният градски живот тече наоколо, без да го докосва. Сутрин търговците правят доставките и толкова.
— Следователно приемаме, както казвате, че убиецът е пристигнал в Ръдърфорд Хол през нощта. Вече е било тъмно, когато тялото е паднало, и не е съществувала вероятност някой да го открие до сутринта.
— Да, наистина.
— Как би могъл да дойде убиецът? С кола? Откъде?
Люси разсъждаваше:
— Покрай стената на фабриката има уличка. Той вероятно би дошъл по нея и би отбил под железопътния надлез по алеята. После би могъл да прескочи оградата, да тръгне покрай насипа, да намери тялото и да го пренесе в колата.
— И после — продължи госпожица Марпъл — да го отнесе до някое място, което предварително е избрал. Всичко вече е било измислено. И както казах, не смятам, че би го преместил от Ръдърфорд Хол, или ако е така, не много далеч. Най-вероятно би го погребал някъде — погледна въпросително към Люси.
— Предполагам, че е така — заяви Люси замислено. — Но едва ли е толкова лесно, колкото звучи.