Страница 8 из 48
— Разбира се. Всеки следобед до шест часа, ако желаете.
— Чудесно!
Госпожица Кракънторп се поколеба малко, преди да каже:
— Баща ми е възрастен и… понякога доста труден. Твърде много държи на пестеливостта и често говори неща, които не са приятни на околните. Не бих искала…
Люси бързо я прекъсна:
— Свикнала съм да работя с всякакви възрастни хора. Винаги успявам да се справя с тях.
Ема Кракънторп изглеждаше облекчена. „Проблеми е бащата! — установи Люси. — Обзалагам се, че е просто един стар тиранин“.
Предоставена й бе голяма мрачна стая, за чието отопление трябваше да разчита на миниатюрна електрическа печка. Огромна непривлекателна къща. Преминавайки през вестибюла, Люси чу гърмящ глас:
— Ти ли си, Ема? Дойде ли новото момиче? Покажи ми я. Искам да я видя.
Ема се поизчерви и погледна извинително към Люси. Двете жени влязоха в стаята. Тя бе тапицирана богато с тъмен плюш, малките прозорци пропускаха оскъдна светлина, навсякъде имаше тежки махагонови мебели във викториански стил.
Старият мистър Кракънторп се бе изтегнал в инвалиден стол, до който беше опрян бастун със сребърна дръжка.
Мистър Кракънторп беше висок слаб човек с отпусната плът. Изразът на лицето му бе като на булдог, с доста волева брадичка. Имаше тъмна коса, вече прошарена, и малки подозрителни очи.
— Дайте да ви погледна, млада госпожице.
Люси се приближи спокойна и усмихната.
— Има само едно нещо, което трябва веднага да разберете. Това, че живеем в голяма къща, не означава, че сме богати. Не сме богати. Живеем просто. Чувате ли ме? Просто! Човек не би трябвало да пристига тук с бомбастични идеи. Господ не е достатъчно благосклонен към нас, не го забравяйте. Не понасям разточителството. Живея тук, защото баща ми е построил къщата и аз я харесвам. След като умра, те могат да я продадат, ако пожелаят, и мисля, че ще поискат да го направят. Нямат чувство за семейна принадлежност. Къщата е добре построена — стабилна е, а и земята наоколо е наша. Така си запазваме уединението. Земята би ни донесла доста пари, ако я продадем на някого, който да я застрои. Но не и докато аз съм жив. Няма да ме изкарат оттук, освен е краката напред — погледна той гневно Люси.
— Вашият дом е вашата крепост — отбеляза Люси.
— Присмивате ли ми се?
— Не, разбира се. Мисля, че наистина е удобно човек да притежава хубаво място в провинцията, заобиколено от всички страни с град.
— Така е. Не виждате друга подобна къща наоколо, нали? Ливади, в които пасат крави, и то насред Бракхамптън. Човек може да чуе шума на превозните средства, когато вятърът духа откъм града, но иначе е спокойно като на село — без да променя тона, той се обърна към дъщеря си. — Позвъни на онзи глупав доктор и му кажи, че последното му лекарство въобще не струва.
Люси и Ема излязоха от стаята. Той извика след тях:
— И не позволявай на тази проклета жена, която постоянно души за прах, да идва тук. Размества ми книгите.
Люси попита:
— Мистър Кракънторп отдавна ли е болен?
Доста уклончиво, Ема отговори:
— О, от години… А това е кухнята.
Кухнята беше огромна. Голямата готварска печка стоеше студена и изоставена. Една „Ага“ бе застанала скромно встрани.
Люси се осведоми за часовете, когато се хранеха, и направи преглед на килера. После весело каза на Ема Кракънторп:
— Сега всичко ми е ясно. Не се безпокойте. Оставете нещата на мен.
Тази вечер Ема Кракънторп въздъхна с облекчение, докато отиваше към спалнята си: „Семейство Кенеди бяха напълно прави, тя е чудесна“.
На следващата сутрин Люси стана в шест часа. Разтреби къщата, подготви зеленчуците, направи и закуската и я сервира. Оправи леглата с помощта на госпожа Кидър и в единайсет часа двете вече бяха седнали на чай и бисквити в кухнята. Умилостивена от факта, че Люси „няма вятърничави идеи“, както и от приятния вкус на чая, госпожа Кидър се разприказва. Беше слаба, дребна жена с остър поглед и здраво стиснати устни.
— Той е един най-обикновен скъперник. С какво трябва да се примирява тя! Не бих казала, че е смазана. Може да се стегне, щом й се наложи. Когато идваха господата, тя се стараеше да има нещо прилично за ядене.
— Господата?
— Да, бяха голямо семейство. Най-възрастният, господин Едмънд, бе убит през войната. После е господин Седрик — той е някъде в чужбина. Не е женен. Рисува картини в различни части на света. Господин Харолд е в Сити, живее в Лондон — женен е за дъщеря на граф. Господин Алфред умее да постига своето, но го смятат за нещо като „черна овца“ — случили са му се някакви неприятности. Съпругът на госпожица Едит, господин Брайън, е толкова приятен. Тя почина преди няколко години, но той остана член на семейството. И господин Алегзандър — синът на госпожица Едит. Винаги идва през ваканцията, иначе ходи на училище, а госпожица Ема е много привързана към него.
Люси погълна цялата информация, като продължаваше да предлага чай на осведомителката си. Най-накрая госпожа Кидър се изправи неохотно.
— Доста се почерпихме тази сутрин — каза тя учудено. — Искаш ли да ти помогна с картофите, мила?
— Те вече са готови.
— Наистина се справяш чудесно! Е, аз да си ходя, след като няма какво повече да правя тук.
Госпожа Кидър си тръгна, а Люси разполагаше с време да изтърка кухненската маса — нещо, което искаше да направи, но го отлагаше, за да не обиди госпожа Кидър, защото това беше нейно задължение. После почисти сребърните прибори, докато заблестяха. Приготви обеда, изми и прибра съдовете и в два и половина бе готова да започне разследването. Постави на поднос приборите за чая, сандвичи, хляб и масло и ги покри с влажна салфетка, за да останат свежи.
Обиколи градините, в което не би трябвало да има нищо странно. В зеленчуковата градина растенията бяха засадени нарядко. Парниците бяха занемарени. Всички алеи бяха обрасли с плевели. Цветната леха около къщата бе единственото място, което не беше буренясало, и Люси предположи, че там е пипала ръката на Ема. Градинарят беше много стар, малко недочуваше и само се правеше, че работи. Люси го заговори любезно. Той живееше в една къщичка до голямата конюшня.
От нея излизаше алея, която водеше през парка. Беше оградена от двете страни, преминаваше под сводестия железопътен надлез и стигаше до малка задна уличка.
През няколко минути по главната жп линия с грохот преминаваше влак. Люси наблюдаваше влаковете, когато намаляваха скорост, правейки острия завой покрай имението на Кракънторп. Премина под железопътния надлез и излезе на уличката. Тя, изглежда, рядко се ползваше. От едната й страна беше железопътният насип, а от другата — висока стена, която ограждаше големи фабрични сгради. Люси вървя известно време, докато стигна до улица с малки къщички. Наблизо се чуваше бученето на движението от главния път. Тя погледна часовника си. От една къща излезе жена и Люси я спря.
— Извинете, бихте ли ми казали дали тук някъде има телефонен автомат?
— В пощата, веднага след като завиете по пътя.
Люси й благодари и се отправи към сградата — комбинация от магазин и поща. В единия край имаше телефонна кабина. Влезе вътре и позвъни. Помоли да я свържат с госпожица Марпъл. Отговори остър, лаещ женски глас:
— Тя си почива. Не смятам да я безпокоя! Нуждае се от почивка — възрастна жена е. За кого да предам?
— За госпожица Айлсбароу. Няма нужда да я безпокоите. Просто й предайте, че пристигнах и всичко върви добре. Когато науча нещо ново, ще я уведомя.
Тя затвори телефона и се отправи обратно към Ръдърфорд Хол.
Глава пета
— Мисля, че няма да имате нищо против да поиграя малко голф в парка? — попита Люси.
— О, не, разбира се. Обичате ли голфа?
— Не съм много добра, но искам да си поддържам формата.
— По-приятно упражнение, отколкото просто да отидеш на разходка.
— Човек няма къде да се разходи, освен тук — изръмжа мистър Кракънторп. — Нищо друго, освен тротоари и жалки, малки, отрупани като кутии къщи. Бих искал да съм господар на земята си и да построя още такива. Но няма да стане, докато не умра. А аз няма да умра, за да направя услуга на някого. Обещавам ти! Няма на никого да направя услуга.