Страница 10 из 48
Госпожица Марпъл се съгласи.
— Той не би го заровил в парка. Твърде много усилия, а и може да бъде забелязан. Навярно някъде, където почвата вече е била прекопавана?
— Вероятно в зеленчуковата градина, но тя е много близо до къщичката на градинаря. Той е стар и глух, но все пак е рисковано.
— Има ли куче?
— Не.
— Тогава може би в някаква барака или пристройка?
— Би било по-просто и по-бързо. Има много неизползвани стари сгради, порутени свинарници, обори и работилници, в които никой не ходи. Би могъл да го пъхне и в рододендроните или някъде в храстите.
Госпожица Марпъл кимна.
— Да, мисля че това е много по-вероятно.
На вратата се почука и строгата Флорънс влезе с поднос.
— Радвам се, че имате гост — каза тя на госпожица Марпъл. — Приготвих от моите кифли, които харесвахте.
— Флорънс винаги е правила най-вкусните сладки за чай — похвали я госпожица Марпъл.
Доволна, Флорънс сбръчка лицето си в съвсем неочаквана усмивка и излезе от стаята.
— Мисля, мила, да не говорим за убийства по време на чая. Такава неприятна тема! — заключи госпожица Марпъл.
След чая Люси стана.
— Ще си тръгвам. Както вече ви казах, в Ръдърфорд Хол не живее никой, който може да е търсеният от нас човек. Има само един старец, жена на средна възраст и глух градинар, попрехвърлил годинките.
— Не съм казала, че той настина живее там — отбеляза госпожица Марпъл. — Имам предвид, че е някой, който познава Ръдърфорд Хол много добре. Но можем да се върнем на този въпрос, след като откриете трупа.
— Вие, изглежда, сте напълно уверена, че ще го намеря — каза Люси. — Аз обаче не съм толкова оптимистично настроена.
— Сигурна съм, че ще успеете, скъпа Люси. Вие сте толкова способен човек!
— В известен смисъл — да, но нямам опит в търсенето на трупове.
— Сигурна съм, че за това е необходим просто здрав разум — заяви госпожица Марпъл насърчително.
Люси я погледна, после се засмя. Госпожица Марпъл също й отвърна с усмивка.
На следващия следобед Люси се захвана систематично за работа.
Пъхаше се в бараки и разгръщаше шипковите храсти, които ограждаха старите свинарници. Тъкмо надничаше в пералнята под оранжерията, когато чу сухо покашляне. Обърна се и видя Хилман — градинаря, който я гледаше неодобрително.
— Внимавайте да не паднете, госпожице — предупреди я той. — Тези стъпала не са сигурни, а преди малко бяхте горе в плевника, където подът също не е здрав.
Люси внимаваше да не покаже, че е смутена.
— Сигурно си мислите, че съм много любопитна — отговори тя весело. — Просто се чудех какво може да се направи от мястото — да се използва за отглеждане на гъби за продан или нещо подобно. Изглежда всичко е доста занемарено.
— Зависи от господаря. Не би похарчил и пени. Тук трябва да има двама души и едно момче, за да поддържат мястото както трябва, но той не ще и да чуе. Правя всичко, което мога, за да го накарам да купи електрическа косачка. Иска да кося ръчно всичката тази трева отпред, ето така е.
— Но ако може с известни подобрения мястото да се пригоди да носи доходи?
— Такова място няма да носи доходи — прекалено запуснато е. А и него не го е грижа. Интересува се само от икономии. Много добре знае какво ще стане, след като си отиде — младите господа веднага ще го продадат. Само го чакат да пукне. Както чувам, когато умре, ще наследят хубави пари.
— Предполагам, че е много богат? — попита Люси.
— Фантазиите на Кракънторп. Старият господин, бащата на мистър Кракънторп, започна всичко. Несъмнено беше умен. Направи състояние и построи тази къща. Казват, че бил безмилостен и никога не забравял обиди. Но беше с широки пръсти. У него нямаше нищо скъперническо. Бил разочарован и от двамата си синове, така разправят. Даде им образование и ги направи хора — Оксфорд и всичко останало. Те обаче станаха прекалено изискани, за да се занимават с бизнес. По-малкият се ожени за актриса и после загина при автомобилна катастрофа — беше пил. За по-големия — нашия тук, баща му никога не е имал някакви амбиции. Ходеше често в чужбина, накупи много езически статуи и ги изпрати вкъщи. Като по-млад не беше много пестелив, но на средна възраст стана. Никога не са се спогаждали, той и баща му, така съм чувал.
Люси погълна информацията, проявявайки учтив интерес. Старецът се облегна на стената и се приготви да продължи сагата. Явно предпочиташе да разговаря, вместо да работи.
— Почина преди войната, старият господин. Имаше ужасен нрав. Не можеше да му се даде никакъв съвет, не би го допуснал.
— И след като почина, синът му дойде да живее тук?
— Да, той и семейството му. Децата още бяха малки.
— Да, естествено. Разбирам, имате предвид войната от 1914 година.
— О, не. Почина през двайсет и осма година, това имам предвид.
Люси предположи, че смята 1928 година за период „преди войната“, макар че тя самата не би го описала по този начин.
— Е, предполагам, че искате да продължите работата си. Не трябва да ми позволявате да ви задържам — каза тя.
— А — отвърна старият Хилман без ентусиазъм, — в тази част на деня не може да се свърши много работа. Светлината е прекалено слаба.
Люси се върна отново в къщата, като по пътя се спря да разследва гъсталака от брези и азалии, в който се надяваше да открие нещо. Ема Кракънторп стоеше права във вестибюла и четеше писмо. Следобедната поща току-що беше донесена.
— Племенникът ми пристига утре с един приятел от училище. Стаята на Алегзандър е над верандата. Съседната ще бъде за Джеймс Стодарт-Уест. Ще ползват банята отсреща.
— Добре, госпожице Кракънторп. Ще се погрижа стаите да бъдат готови.
— Ще пристигнат точно преди обеда — тя се поколеба, преди да продължи. — Предполагам, че ще са гладни.
— Сигурна съм — отвърна Люси. — Какво мислите за говеждо печено? И може би сиропиран пай.
— Алегзандър много обича този пай.
Момчетата пристигнаха на следващата сутрин. И двамата бяха с добре сресани коси, предизвикващи подозрение ангелски лица и отлични маниери. Алегзандър Истли бе русокос и със сини очи. Стодарт-Уест беше мургав, с очила.
Докато обядваха, разговаряха сериозно на спортни теми, като от време на време се спираха на последните издания в областта на научната фантастика. По маниер приличаха на възрастни професори, обсъждащи инструментите на старокаменната епоха. В сравнение с тях Люси се почувства съвсем млада.
Говеждото филе изчезна за нула време, а всяка трохичка от пая бе изконсумирана.
Мистър Кракънторп промърмори:
— Вие двамата ще ми изядете ушите.
Алегзандър го погледна укорително със сините си очи.
— Ще ядем хляб и сирене, ако не можеш да си позволиш месо, дядо.
— Да си позволя? Мога да си го позволя. Просто не обичам разточителството.
— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.
— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.
— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.
Старият човек изсумтя.
Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:
— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.
Стодарт-Уест заяви с разбиране:
— Имах една леля, която постоянно си мислеше, че ще фалира. А в действителност имаше много пари. Патологично състояние, каза лекарят. Носиш ли футболна топка, Алекс?
След като прибра масата и изми съдовете, Люси излезе. Отдалече чуваше как момчетата викат по поляната. Самата тя се отправи в противоположна посока, по предната алея, и оттам тръгна към насадените нагъсто рододендронови храсти. Започна да търси внимателно, като разтваряше листата и надничаше между тях. Минаваше последователно от храст към храст, като разравяше със стика за голф, когато любезният глас на Алегзандър Истли я сепна.