Страница 11 из 48
— Търсите ли нещо, госпожица Айлсбароу?
— Една топка за голф — отвърна веднага Люси. — Всъщност няколко. Следобед тренирам голф и съм загубила много топки. Мислех си, че днес наистина ще намеря някои от тях.
— Ние ще ви помогнем — каза Алегзандър учтиво.
— Много мило от ваша страна. Мислех, че играете футбол.
— Човек не може дълго да играе футбол — обясни Стодарт-Уест. — Става му много горещо. Вие често ли играете голф?
— Доста ми харесва, но нямам много време.
— Така и предполагах. Заета сте с готвенето тук, нали?
— Да.
— Вие ли приготвихте днешния обед?
— Да, хареса ли ви?
— Беше чудесен — отвърна Алегзандър. — В училище ядем отвратително месо, много препечено. Обичам говеждото да е розово и сочно отвътре. Сиропираният пай също беше екстра.
— Трябва да ми кажете какви неща най-много обичате.
— Може ли някой ден да направите ябълков сладкиш с глазура? Той ми е любимият.
— Разбира се.
Алегзандър въздъхна щастливо.
— Под стълбището има номера за голф — каза той.
— Може да ги наредим на ливадата и да поиграем. Какво ще кажеш, Стодърс?
— Добреее — отвърна Стодарт-Уест.
— Всъщност той не е истински австралиец — обясни Алегзандър учтиво. — Но се опитва да говори по този начин, защото се надява догодина родителите му да го вземат да гледа квалификационните срещи.
Насърчени от Люси, те тръгнаха да търсят номерата. Когато се върна в къщата, тя ги свари да ги носят към ливадата, спорейки за разположението им.
— Няма да ги подреждаме в кръг — каза Стодарт-Уест. — Това е детска работа. Искаме да стане като истинско игрище за голф. С по-дълги и по-къси разстояния между дупката и мястото, откъдето започва ударът. Жалко, че цифрите са толкова ръждясали. Едва се виждат.
— Имат нужда да се намажат малко с бяла боя — заяви Люси. — Утре може да купите и да ги боядисате.
— Добра идея — лицето на Алегзандър светна. — Мисля, че има няколко забравени кутии с боя в големия хамбар, оставени от бояджиите миналата ваканция. Да проверим ли?
— Какво представлява големият хамбар? — поинтересува се Люси.
Алегзандър посочи дългата каменна сграда малко встрани от къщата, близо до задната алея.
— Доста е стар — каза той. — Дядо твърди, че може би е от времето на кралица Елизабет Първа, но всъщност само се перчи. Бил е част от фермата, която първоначално е била на това място. Прадядо ми е съборил селската къща и е построил тази ужасна сграда.
После добави:
— Голяма част от колекцията на дядо е вътре. Неща, които на млади години е пращал от чужбина. Повечето са доста ужасни. Големият хамбар се използва понякога и за игра на вист и други мероприятия на женската благотворителна организация, например разпродажби. Елате да видите!
Люси ги придружи с охота.
Хамбарът имаше голяма врата, в която бяха забити декоративни пирони.
Алегзандър вдигна ръка и откачи ключа от пирона точно под бръшляна в дясната горна част на вратата. Превъртя го в ключалката, отвори вратата и тримата влязоха вътре.
Още от пръв поглед Люси доби чувството, че се намира в много грозен музей. Мраморните глави на двама римски императори се бяха втренчили в нея е изпъкналите си очи, имаше огромен саркофаг в декадентски гръко-римски стил, превзето усмихваща се Венера стоеше на пиедестал, придържайки надиплената си дреха. Освен тези произведения на изкуството имаше и две-три дървени маси, няколко струпани накуп стола, както и разни дреболии — ръждясала ръчна сенокосачка, две кофи, няколко проядени от молци седалки на коли и боядисана в зелено желязна градинска пейка без един крак.
— Мисля, че видях боята ей там — каза Алегзандър неопределено. Отправи се към ъгъла, като дръпна прокъсаната завеса, която го отделяше от останалата част на помещението.
Откриха няколко кутии с боя и четки — изсъхнали и твърди.
— Ще ви е нужен терпентин — отбеляза Люси.
Не успяха обаче да намерят терпентин. Момчетата предложиха да отидат с велосипедите и да купят, а Люси ги насърчи. Като боядисват номерата, ще се занимават известно време, помисли си тя.
Момчетата заминаха и я оставиха в хамбара. Преди да тръгнат, Люси промърмори:
— Тук наистина има нужда от почистване.
— Не бих си направил труда — посъветва я Алегзандър. — Трябва да се почисти, ако ще се използва за нещо, но обикновено не се използва през този сезон.
— Да закача ли отново ключа отвън на вратата? Там ли стои?
— Да. Нали виждате, че тук няма какво да се свие. Никой не би искал тези ужасни мраморни неща, а и във всеки случай, те тежат тонове.
Люси се съгласи с него. Едва ли би могла да одобри вкуса на стария мистър Кракънторп по отношение на изкуството. Изглежда той притежаваше безпогрешен инстинкт да избира най-лошите екземпляри от всеки период.
След като момчетата потеглиха с велосипедите, тя се огледа наоколо.
Очите й се спряха върху саркофага.
Този саркофаг…
Въздухът в хамбара имаше лек дъх на плесен, сякаш не беше проветрявано дълго време. Тя се доближи до саркофага. Беше с тежък, плътно прилепнал капак. Люси го гледаше, размишлявайки.
После излезе от хамбара, отиде в кухнята, намери тежък железен лост и се върна. Не беше лесна работа, но тя се трудеше упорито.
Капакът бавно започна да се повдига, отместван от тежкия лост.
Повдигна се достатъчно, за да може Люси да види какво има вътре…
Глава шеста
След няколко минути Люси напусна хамбара доста пребледняла, заключи вратата и постави обратно ключа на пирона.
Бързо се отправи към конюшните, изкара колата си и тръгна по задната алея. Спря при пощата в края на пътя. Влезе в телефонната кабина, пусна монета и набра номера.
— Бих искала да говоря с госпожица Марпъл.
— Тя си почива, госпожице. Вие сте госпожица Айлсбароу, нали?
— Да.
— Нямам намерение да я безпокоя и толкоз. Тя е възрастна жена и има нужда от почивка.
— Трябва да я обезпокоите. Спешно е.
— Няма да…
— Моля, веднага направете каквото казах.
Когато пожелаеше, гласът на Люси можеше да бъде твърд като стомана.
Флорънс беше в състояние да разбере какво означава властният тон.
След малко се чу гласът на госпожица Марпъл:
— Да, Люси?
Люси пое дълбоко въздух.
— Бяхте напълно права — каза тя. — Намерих го.
— Тялото на жената?
— Да. Жена в кожено палто. Поставена в каменен саркофаг в някакъв хамбар музей близо до къщата. Какво да направя? Мисля, че трябва да уведомя полицията.
— Да, трябва да се обадите в полицията. Незабавно.
— А какво да кажа? Да споменавам ли за вас? Първото нещо, което те ще поискат да знаят, е защо съм се опитвала да повдигна капак, тежък тонове, без някаква очевидна причина. Да я измисля ли? Мога да го направя.
— Не — отвърна госпожица Марпъл с благия си сериозен глас. — Знаете ли, според мен единственото нещо, което трябва да се направи, е да се каже истината.
— За вас?
— За всичко.
Внезапна усмивка премина по бледото лице на Люси.
— Ще бъде съвсем лесно за мен, но те едва ли ще повярват.
Тя затвори телефона, изчака малко, после се свърза с полицейския участък.
— Току-що открих труп на човек в един саркофаг в големия хамбар на Ръдърфорд Хол.
— Това пък какво е?
Люси повтори изречението и в очакване на следващия въпрос съобщи името си.
После се върна обратно, прибра колата и влезе в къщата.
Остана за малко във вестибюла, размишлявайки.
После бързо и рязко поклати глава и влезе в библиотеката, където госпожица Кракънторп помагаше на баща си да реши кръстословицата от вестник „Таймс“.
— Може ли да поговоря с вас, госпожице Кракънторп?
Ема вдигна поглед и по лицето й премина сянка на тревога. Тази тревога, помисли си Люси, беше свързана с домакинството. С подобни думи ценният помощен персонал съобщаваше за предстоящото си напускане.