Страница 41 из 48
— О, с Ема всичко е наред — отвърна Брайън. — Винаги е била много мила с мен. По свой начин, разбира се. Тя таи нещата в себе си, всъщност е малко загадъчна. Животът тук и грижите около стария биха потиснали повечето хора. Жалко, че не се омъжи. Предполагам, че вече е твърде късно.
— Съвсем не мисля, че е твърде късно — заключи Люси.
— Ами… — размишляваше Брайън. — Може би някой свещеник — заяви обнадеждено той. — Ще бъде полезна за енорията и ще проявява такт по отношение на Съюза на майките. Наистина мисля така. Не защото знам какво означава този съюз, но съм го срещал в книгите. В неделя ще носи шапка в църквата.
— Не звучи особено перспективно — отвърна Люси, като стана и взе подноса.
— Дайте на мен — каза Брайън, поемайки подноса от нея. Двамата отидоха заедно в кухнята. — Да ви помогна ли да измиете? Тази кухня наистина ми харесва. Знам, че не е от нещата, които днес хората харесват, но на мен ми харесва и цялата къща. Отвратителен вкус, предполагам, но това е. Можеш съвсем спокойно да приземиш самолет в парка — ентусиазирано допълни той.
Взе една кърпа за бърсане на съдове и започна да подсушава лъжиците и вилиците.
— Според мен за имението е пагубно, че остава на Седрик — продължи Брайън. — Знаете ли какво ще е първото нещо, което ще направи той? Ще продаде всичко и пак ще запраши в чужбина. Не разбирам защо Англия не е достатъчно подходяща за всеки. Харолд също не би искал тази къща, а, разбира се, за Ема тя е прекалено голяма. Само ако можеше да се падне на Алегзандър, двамата с него щяхме да бъдем толкова щастливи тук! Естествено, хубаво би било да има и жена в къщата — погледна замислено Люси. — Е, хайде, каква полза има да говорим. Да получи Алегзандър това нещо тук, би означавало най-напред всички други да умрат, което е малко вероятно, нали? Макар че като гледам стария, спокойно би могъл да доживее до сто години, дори и само за да ги подразни. Не мисля, че се е разстроил много от смъртта на Алфред, нали?
— Не, не е — лаконично отвърна Люси.
— Свадлив стар дявол! — весело подхвърли Брайън Истли.
Глава двайсет и втора
— Ужасни неща разправят хората — каза госпожа Кидър. — Старая се да не ги слушам, доколкото мога. Трудно е да се повярва — застана в очакване тя.
— Сигурно е така — отвърна Люси.
— За тялото, което беше намерено в големия хамбар — продължаваше госпожа Кидър, като се движеше заднишком, по рачешки, на ръце и колене и търкаше пода на кухнята. — Казват, че през войната жената била приятелка на господин Едмънд. Дошла тук, последвана от ревнив съпруг, който я убил. Такова нещо е възможно за чужденец, но е малко вероятно след толкова години, нали?
— На мен ми звучи съвсем невероятно.
— Разказват и още по-лоши неща — нареждаше госпожа Кидър. — Хората приказват какво ли не. Да им се чудиш. Някои говорят, че господин Харолд се оженил някъде в чужбина, а жена му дошла тук и разбрала, че след брака си с лейди Алис е станал двуженец и щяла да го даде под съд, но той се срещнал с нея тук и я убил, а после сложил тялото в саркофага. Можете ли да си представите!
— Отвратително — разсеяно отвърна Люси. Умът й бе зает е други мисли.
— Разбира се, аз не ги слушам — с достойнство заяви госпожа Кидър. — Самата аз никак не вярвам на такива приказки. Не разбирам как хората могат да измислят подобни неща, камо ли да ги разказват. Надявам се само нещо да не стигне до ушите на госпожица Ема. Би я разстроило, а на мен не ми се иска да стане така. Тя е много добра и аз не съм чула нито една дума против нея, нито една. А и след като мистър Алфред е мъртъв, никой вече не говори нищо против него. Дори не казват, че е било възмездие, а спокойно биха могли да го направят. Ужасно е, госпожице, нали? Всичките тези злостни приказки…
Госпожа Кидър говореше с голямо удоволствие.
— Сигурно е много болезнено за вас да слушате това — отбеляза Люси.
— О, да, наистина. Казвам на съпруга си: как могат така?
На вратата се позвъни.
— Сигурно е докторът, госпожице. Ще му отворите ли, или да ида аз?
— Аз ще отворя.
Обаче не беше докторът. На вратата стоеше висока елегантна жена, облечена в палто от визон. В началото на чакълената алея бучеше един „Ролс-Ройс“. Вътре чакаше шофьорът.
— Мога ли да се видя с госпожица Ема Кракънторп?
Гласът беше приятен, с френско „р“. Жената също беше привлекателна — на около трийсет и пет години, с тъмна коса и скъп и красив грим.
— Съжалявам — отвърна Люси. — Госпожица Кракънторп е болна и не може да приеме никого.
— Да, знам, че е болна, но е много важно да я видя.
— Боя се… — започна Люси.
Посетителката я прекъсна:
— Мисля, че вие сте госпожица Айлсбароу, нали? — усмивката й беше приятна. — Синът ми говореше за вас, така че съм осведомена. Аз съм лейди Стодарт-Уест и Алегзандър сега се намира у нас.
— О, разбирам — каза Люси.
— Наистина е важно да видя госпожица Кракънторп — продължи дамата. — Знам всичко за болестта й и ви уверявам, че посещението ми не е просто жест на учтивост. То е заради нещо, което момчетата ми разказаха, което моят син ми разказа. Мисля, че е въпрос от изключителна важност, и бих искала да го обсъдя с госпожица Кракънторп. Моля ви, ще й предадете ли?
— Заповядайте — въведе Люси гостенката във вестибюла, а после в гостната. — Ще отида да предам на госпожица Кракънторп.
Тя се качи на горния етаж, почука на вратата на Ема и влезе.
— Тук е лейди Стодарт-Уест. Настоява да ви види.
— Лейди Стодарт-Уест? — погледна изненадано Ема. По лицето й премина сянка на тревога. — Не се е случило нищо лошо с момчетата, нали? С Алегзандър?
— Не, не — увери я Люси. — Изглежда става дума за нещо, което те са й разказали.
— Ами добре… — колебаеше се Ема. — Навярно трябва да я приема. Как изглеждам, Люси?
— Много добре.
Ема седеше изправена в леглото, раменете й бяха загърнати в мек розов шал, който подсилваше бледата руменина по бузите й. Сестрата беше сресала и нагласила грижливо тъмната й коса. Предишния ден Люси бе поставила ваза с есенни листа на тоалетката. Стаята изглеждаше приятна и съвсем не приличаше на болнична.
— Наистина се чувствам съвсем добре. Доктор Куимпър каза, че утре мога да стана.
— Действително, отново приличате на себе си — отбеляза Люси. — Да доведа ли лейди Стодарт-Уест?
— Да, моля ви.
Люси отново слезе долу.
— Заповядайте в стаята на госпожица Кракънторп.
Тя придружи гостенката, покани я да влезе, а после затвори вратата на стаята. Лейди Стодарт-Уест се приближи до леглото с протегната ръка.
— Госпожице Кракънторп? Извинете ме, че нахлух така. Виждала съм ви, мисля, на спортните празници в училище.
— Да — каза Ема, — спомням си добре. Моля, седнете.
Лейди Стодарт-Уест се отпусна на стола, сложен на удобно място до леглото. Заговори с тих, спокоен глас:
— Сигурно смятате за твърде странно, че идвам тук по този начин, но има причина. И мисля, че е важна. Виждате ли, момчетата ми разказаха разни неща. Разбирате колко възбудени бяха по повод убийството, станало тук. Признавам, че в първия момент историята не ми хареса. Исках веднага да върна Джеймс вкъщи. Но моят съпруг ми се присмя. Той каза, че това явно е убийство, което няма нищо общо с къщата и семейството. Каза още, че доколкото си спомня детството си, а и съдейки по писмата на Джеймс, двамата с Алегзандър се забавляват толкова много, че би било истинска жестокост да ги върнем обратно. Предадох се и се съгласих да останат до момента, в който Джеймс трябваше да доведе Алегзандър у нас.
— Мислите, че трябваше да изпратим сина ви вкъщи по-рано? — попита Ема.
— Не, не, нищо подобно. О, толкова ми е трудно. Но трябва да ви кажа всичко, което имам да ви разказвам. Виждате ли, момчетата са разбрали доста неща. Казаха ми, че според полицията мъртвата жена може да е била френското момиче, което вашият по-голям брат, убит през войната, е познавал във Франция. Така ли е?