Страница 40 из 48
Люси беше принудена да се съгласи, че в момента животът й наистина се състои предимно от подноси. Точно сега подреждаше тези, които трябваше да отнесе на болните.
— Сестрите пък не си помръдват пръста — заяви госпожа Кидър. — Непрекъснато искат чайници, пълни със силен чай. И храната да е готова. Изтощена съм, ето каква е истината — говореше тя с тон на голямо задоволство, макар че всъщност беше свършила малко повече от нормалната си сутрешна работа. Люси отбеляза сериозно:
— Никога не се щадите, госпожа Кидър.
Госпожа Кидър изглеждаше доволна. Люси пое първия поднос и тръгна нагоре по стълбите.
— Какво е това! — неодобрително я попита мистър Кракънторп, щом влезе при него.
— Говежди бульон и яйчен крем.
— Махни ги — нареди мистър Кракънторп. — Няма да ги вкуся. Казах на онази сестра, че искам бифтек.
— Доктор Куимпър смята, че още не трябва да ядете бифтек.
Мистър Кракънторп изсумтя.
— Отново се чувствам добре. Утре ставам. Как са другите?
— Господин Харолд е много по-добре. Утре се връща в Лондон.
— Слава Богу! — заяви мистър Кракънторп. — А Седрик? Има ли някаква надежда и той да си замине утре за своя остров?
— Засега не.
— Жалко. Какво прави Ема? Защо не идва да ме види?
— Все още е на легло, мистър Кракънторп.
— Жените винаги се глезят. Ти обаче си добро, здраво момиче — одобрително отбеляза той. — По цял ден тичаш, нали?
— Доста се движа — потвърди Люси.
Старият Кракънторп кимна одобрително с глава.
— Ти си добро и здраво момиче и не мисли, че съм забравил това, за което ти говорих. В един от близките дни ще видиш какво ще стане. Няма винаги да става така, както Ема иска. И не слушай другите, когато казват, че съм стиснат старец. Просто съм грижлив по отношение на парите си. Събрал съм солидна сума и знам за кого ще я похарча, когато му дойде времето — погледна я той похотливо.
Люси бързо излезе от стаята, избягвайки протегнатата му ръка.
Следващият поднос беше за Ема.
— О, благодаря ви, Люси. Вече наистина дойдох на себе си. Гладна съм, а това е добър признак, нали? Мила — продължи Ема, докато Люси поставяше подноса върху коленете й, — действително се чувствам много неудобно заради леля ви. Предполагам, не сте имали никакво време да идете да я видите.
— Всъщност наистина нямах време.
— Боя се, че й липсвате.
— О, не се тревожете, госпожице Кракънторп. Тя разбира какви ужасни моменти преживяваме.
— Обадихте ли й се по телефона?
— Не, отдавна не съм.
— Е, позвънете й. Обаждайте й се всеки ден. На възрастните хора им е толкова приятно да научават новини.
— Много сте мила — отвърна Люси.
Съвестта малко започна да я гризе, докато слизаше за следващия поднос. Усложненията около болните в къщата я бяха погълнали изцяло и тя нямаше време да мисли за нищо друго. Реши, че ще позвъни на госпожица Марпъл веднага щом занесе яденето на Седрик.
В момента в къщата имаше само една сестра и те се разминаха на площадката, поздравявайки се.
Невероятно чист и спретнат, Седрик седеше изправен в леглото и бързо пишеше нещо на листове.
— Здравейте, Люси. Какъв дяволски буламач ми носите днес? Бих искал да разкарате онази ужасна сестра, много е хитра. Не знам защо, но се обръща към мен на „ние“: „Как сме тази сутрин? Добре ли спахме? О, Боже, колко сме непослушни, как сме отметнали завивките!“ — заимитира сестрата той с висок фалцет.
— Изглеждате много весел — отбеляза Люси. — С какво се занимавате?
— Планове — отвърна Седрик. — Какво ще направя с това място, когато старият умре. Тук земята е много добра, нали знаете. Не мога да реша дали аз самият да разработя известна част, или да я продам наведнъж на парцели. Много е ценна за промишлени цели. Къщата става за частна клиника или за училище. Не съм сигурен дали няма да продам половината земя и да вложа парите, за да построя нещо екстравагантно върху другата половина. Вие какво мислите?
— Още не сте я получили — студено отвърна Люси.
— И все пак ще я имам. Тя не се дели като останалото наследство. Получавам я изцяло. И ако успея да я продам на добра цена, парите ще представляват капитал, а не доход, така че няма да плащам данъци за него. Прекалено много пари. Помислете си само!
— Винаги съм смятала, че презирате парите — отбеляза Люси.
— Разбира се, че ги презирам, когато ги нямам. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Колко хубаво момиче сте, Люси! Дали пък не мисля така, защото отдавна не съм виждал приятни жени?
— Предполагам, че е второто.
— Все още ли сте заета? Оправяте и подреждате всичко и всички?
— Изглежда някой го е направил с вас — заяви Люси, като го погледна.
— Проклетата сестра — прочувствено заяви Седрик. — Пристигна ли заключението за смъртта на Алфред? Какво се е случило?
— Не съм известена — отговори Люси.
— Полицията е предпазлива. От това масово отравяне човек наистина може да се разстрои, нали? Искам да кажа, психически. Не говоря за по-очевидните страни. А вие се пазете — добави той.
— Опитвам се да го правя.
— Младият Алегзандър върна ли се вече в училище?
— Мисля, че все още е у семейство Стодарт-Уест. Вдругиден тръгват на училище.
Преди да седне да обядва, Люси отиде до телефона и позвъни на госпожица Марпъл.
— Ужасно съжалявам, че не успях да намина да ви видя, но наистина бях много заета.
— Разбира се, скъпа, разбира се. Пък и в момента не може да се направи нищо. Просто чакаме.
— Да, но какво всъщност чакаме?
— Скоро Елспет Магликъди трябва да се върне — обясни й госпожица Марпъл. — Писах й незабавно да си дойде. Казах й, че е неин дълг да го направи. Затова не се тревожете прекалено много, скъпа — прозвуча мило и успокоително гласът й.
— Нали не мислите… — започна Люси и замълча.
— Че ще има нови убийства? Надявам се да няма. Но човек никога не знае, нали така? Когато някой наистина е лош… А мисля, че тук има доста голяма доза злонамереност.
— Или лудост — каза Люси.
— Разбира се, знам, че това е съвременният поглед върху нещата. Но самата аз не съм съгласна.
Люси затвори телефона, отиде в кухнята и взе подноса с обеда си. Госпожа Кидър бе свалила престилката си и се канеше да си тръгва.
— Надявам се, че ще се справите, госпожице? — загрижено запита тя.
— Разбира се, че ще се справя — бързо отвърна Люси.
Тя не отнесе подноса в голямата мрачна трапезария, а в малкия кабинет. Тъкмо привършваше обеда си, когато вратата се отвори и се появи Брайън Истли.
— Здравейте — поздрави го тя. — Появяването ви е съвсем неочаквано.
— Сигурно е така. Как е народът тук?
— Много по-добре. Утре Харолд се връща в Лондон.
— Какво мислите за всичко това? Наистина ли е било арсен?
— Да, арсен е.
— Още не се е появило във вестниците.
— Не, мисля, че полицията го пази в тайна.
— Някой трябва да има зъб на семейството. Кой може да се е промъкнал и да е пипал храната?
— Предполагам, че аз съм най-вероятният човек.
Брайън я погледна загрижено.
— Но не сте, нали? — попита той. Гласът му звучеше малко стреснато.
— Не, не съм аз — увери го Люси.
Никой не би могъл да се докосне до кърито. Беше го приготвила сама в кухнята и го беше сервирала. Единственият човек, който би имал възможност да го направи, беше един от петимата, седнали да вечерят.
— Искам да кажа, защо бихте го направили? — попита Брайън. — Те не означават нищо за вас, нали?
После добави:
— Надявам се, че нямате нищо против, задето се върнах така неочаквано.
— Не, разбира се. Дълго ли ще останете?
— Ами бих искал, ако няма да ви бъде много досадно.
— Не, не, ще се справя.
— Нали разбирате, в момента съм без работа и… доста ми дотегна. Наистина ли нямате нищо против?
— О, във всеки случай не съм аз човекът, който има думата. Госпожица Ема трябва да каже.