Страница 39 из 48
— Доктор Куимпър изглежда смята, че има нещо странно — поясни Крадък.
— Един лекар не трябва да мисли. В края на краищата, надявам се, че бих могъл да разпозная отравяне с арсен.
— Твърде много известни лекари са правили грешки — изтъкна Крадък. — Например — той напрегна паметта си — случаят „Грийнбароу“, госпожа Тени, Чарлс Лийдс, трима души от семейство Уестбъри — всичките бяха погребани кротко, без лекуващите ги лекари да са имали и най-малкото подозрение. А всички тези лекари са били добри, уважавани хора.
— Добре, добре — съгласи се доктор Морис, — искате да кажете, че може да съм допуснал грешка. Е, не мисля, че е така.
Замълча за миг, а после попита:
— Кой според Куимпър го е направил — ако наистина е така?
— Няма представа — отвърна Крадък. — Беше разтревожен. В крайна сметка, знаете, че там има много пари — добави той.
— Да, да, известно ми е какво ще получат, когато Лутър Кракънторп умре. А те силно се нуждаят от пари. Основателна причина, но от нея не следва, че ще убият стария, за да ги получат.
— Не непременно — съгласи се инспектор Крадък.
— Във всеки случай — продължи доктор Морис, — имам принцип да не подозирам нещо без основателна причина. Без основателна причина — повтори той. — Трябва да призная, че това, което току-що ми казахте, малко ме поразтърси. Арсен в големи количества, очевидно, и все пак не разбирам защо идвате при мен. Мога само да ви кажа, че аз не съм имал подозрения. Може би е трябвало да погледна много по-сериозно на тези стомашни кризи на Лутър Кракънторп. Вие обаче вече сте свършили доста работа.
Крадък се съгласи.
— Всъщност бих искал да разбера нещо повече за семейство Кракънторп. Има ли някаква наследствена обремененост при тях — нещо странно?
Очите под гъстите вежди го погледнаха сериозно.
— Да, разбирам, че мислите ви могат да вземат такава посока. Добре, старият Джосая беше напълно нормален. Здрав като бик. Жена му беше свръхчувствителна, проявяваше склонност към меланхолия. Произхождаше от семейство, в което е имало кръвно родство между родителите. Почина скоро след раждането на втория си син. Бих казал, че Лутър е наследил известна, да кажем, нестабилност от нея. Беше доста обикновен младеж, но винаги е бил в конфликт с баща си. Старият беше разочарован от него и мисля, че Лутър негодуваше от това и най-накрая го превърна в нещо като мания. После го пренесе в семейния си живот. Ще забележите, ако изобщо разговаряте с него, че изпитва силна неприязън към синовете си. Но обичаше дъщерите си. И Ема, и Еди — тази, която почина.
— Защо не обича синовете си? — попита Крадък.
— За да разберете, би трябвало да идете в една от новите модерни психиатрични клиники. Само ще ви кажа, че самият Лутър никога не се е чувствал достатъчно годен като човек и силно негодуваше срещу финансовото си положение. Той притежава доход, но няма никакви пълномощия да разполага с капитала. Ако имаше право да лиши от наследство синовете си, вероятно нямаше да ги мрази чак толкова. Безсилието го кара да се чувства унижен.
— Затова ли е толкова доволен от мисълта да надживее всички?
— Навярно. Смятам, че оттук произтича и свидливостта му. Според мен той е успял да спести значителна сума от големия си доход, преди, разбира се, данъците да достигнат сегашните си шеметни стойности.
На инспектор Крадък му хрумна нещо.
— Предполагам, че е оставил спестяванията си на някого със завещание? Това поне би могъл да направи.
— О, да, макар че Бог знае на кого ги е оставил. Може би на Ема, но лично аз се съмнявам. Тя ще получи своя дял от собствеността му. А може и на Алегзандър, на внука си.
— Той го обича, нали?
— Обичаше го. Естествено, той е дете на негова дъщеря, а не на някого от синовете му. Този факт сигурно е бил от значение. А е и доста добре разположен към Брайън Истли — съпруга на Еди. Разбира се, аз не познавам добре Брайън, а и минаха няколко години, откакто не съм виждал никого от семейството. Учуден съм обаче, че след войната той дълго се застоя без някаква определена работа. Притежаваше качествата, необходими във военно време — смелост, жизненост и склонност да остави бъдещето да се погрижи за всичко. Не смятам обаче, че е постигнал стабилност. Вероятно ще се превърне в човек без цел в живота.
— Доколкото имате представа, съществува ли някаква чудатост у някого от младите?
— Седрик е ексцентричен, един от така наречените бунтовници по душа. Не бих казал, че е абсолютно нормален, но пък кой ли е? Харолд е сравнително праволинеен, не бих го нарекъл особено приятен. Коравосърдечен е, а и винаги е нащрек за големия си шанс. У Алфред има нещо от престъпника. Той е грешник, винаги е бил такъв. Веднъж го видях да взема пари от една благотворителна каса, която държаха във вестибюла. Ето, такива неща. О, да, бедният, той е мъртъв и май че не бива да говоря лошо за него.
— Какво ще кажете за… — Крадък се поколеба — Ема Кракънторп?
— Хубаво момиче, тихо, човек никога не знае какво мисли. Има си свои планове и идеи, но ги пази за себе си. Характерът й е по-силен, отколкото можеш да допуснеш, съдейки по външността й.
— Познавахте, предполагам, Едмънд — сина, който е бил убит във Франция?
— Да. Бих казал, че беше най-добър от всички — сърдечно, весело, симпатично момче.
— Дали сте чували, че се е канел да се жени или че се е оженил за французойка малко преди да го убият?
Доктор Морис се намръщи.
— Като че ли си спомням нещо такова, но беше толкова отдавна.
— Почти в началото на войната, нали?
— Да. Е, бих казал, че ако се беше оженил за чужденка, щеше да съжалява, че е останал жив.
— Съществува основание да се вярва, че го е направил — отбеляза Крадък.
С няколко кратки изречения той запозна доктор Морис с последните събития.
— Спомням си, че видях нещо във вестниците за някаква жена, намерена в саркофаг. Значи е било в Ръдърфорд Хол.
— Имаме основание да смятаме, че тази жена е била вдовицата на Едмънд Кракънторп.
— Чакайте, чакайте — това е удивително! Прилича повече на роман, отколкото на действителна случка. Но кой би искал да убие бедната жена и по какъв начин убийството е свързано с отравянето с арсен в семейство Кракънторп?
— По два възможни начина — отвърна Крадък, — но и двата са абсолютно невероятни. Някой навярно е много алчен и иска цялото състояние на Джосая Кракънторп.
— Голям глупак — заяви доктор Морис. — Ще трябва да плаща безумно високи данъци върху дохода от него.
Глава двайсет и първа
— Гъбите са отвратително нещо! — констатира госпожа Кидър.
През последните няколко дни тя бе направила тази забележка поне десетина пъти. Люси не отговори.
— Аз самата никога не ги докосвам — продължи госпожа Кидър. — Прекалено опасни са. Провидението е било милостиво, щом само един е умрял. Всичките можеха да си идат, а и вие също, госпожице. По чудо сте се отървали.
— Не беше от гъбите — отвърна Люси. — На тях им нямаше нищо.
— Не бъдете толкова уверена — настояваше госпожа Кидър. — Гъбите са опасни. Една отровна гъба сред останалите и готово.
Сред тракането на купи и чинии в умивалника, госпожа Кидър продължаваше да говори:
— Странно как нещата се струпват наведнъж. Най-големият син на сестра ми имаше дребна шарка, а нашият Ърни падна и си счупи ръката, съпругът ми пък целият е в циреи. Всичко за една седмица! Не е за вярване, нали? Същото е и тук — нареждаше госпожа Кидър. — Най-напред това отвратително убийство, а сега и мистър Алфред е мъртъв — отровен от гъби. Бих искала да знам кой ще е следващият?
Люси се почувства малко неудобно от факта, че също би искала да знае.
— Моят съпруг не е съгласен да идвам повече тук — обясняваше госпожа Кидър. — Мисли, че мястото носи нещастие, но аз му казвам, че познавам госпожица Кракънторп толкова отдавна, че тя е много добра и че разчита на мен. А и не бих могла да изоставя горката госпожица Айлсбароу, опитвам се да го убедя, да върши сама всичко в къщата. Трудно ви е, госпожице, с всичките тези подноси.