Страница 42 из 48
— Това е една вероятност — отвърна Ема с леко треперещ глас, — която не трябва да се пренебрегва. Може и така да е било.
— Има ли някаква причина да смятате, че тялото е на същото момиче, на тази Мартин?
— Казах ви, това е една вероятност.
— Но защо мислят, че е била Мартин? Бяха ли намерени у нея писма, документи?
— Не, нищо. Но, виждате ли, аз получих писмо от Мартин.
— Получили сте писмо от Мартин!
— Да. Писмо, в което ми пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да се видим. Поканих я тук, но получих телеграма, че трябва да се върне във Франция. Вероятно се е върнала там. Не знаем. После обаче бе намерен плик, адресиран до нея, което показва, че е идвала тук. Но наистина не разбирам… — тя спря.
Лейди Стодарт-Уест бързо се намеси:
— Не разбирате какво ме засяга случката? Съвсем логично е да се чудите! На ваше място и аз бих се питала. Когато чух за историята или по-скоро събрах сведения за нея, трябваше да дойда и да се уверя дали наистина е така, защото, ако е…
— Да? — попита Ема.
— Тогава трябва да ви кажа нещо, което никога не съм възнамерявала да ви казвам. Виждате ли, аз съм Мартин Дюбоа.
Ема се вторачи в гостенката, сякаш не можеше да възприеме смисъла на думите й.
— Вие! — възкликна тя. — Вие сте Мартин?
Жената кимна енергично.
— Да, изненадана сте, сигурна съм, но е вярно. Срещнах брат ви Едмънд през първите дни на войната. Беше настанен в нашата къща. Е, останалото знаете. Влюбихме се. Искахме да се оженим и тогава дойде отстъплението при Дюнкерк. Съобщиха, че Едмънд е изчезнал. По-късно дойде вестта, че е убит. Няма да ви разказвам за онова време. Беше отдавна и вече е минало. Искам обаче да знаете, че много обичах брат ви… Последва суровата действителност на войната. Германците окупираха Франция. Участвах в Съпротивата. Бях сред тези, които трябваше да изпращат англичаните през Франция за Англия. Така се запознах със сегашния си съпруг. Той беше офицер от военновъздушните сили, изпратен във Франция със специална задача. След като свърши войната, се оженихме. Няколко пъти се каних да ви пиша или да дойда да ви видя, но се отказвах. На никого не би помогнало да се рови из старите спомени. Имах нов живот и не исках да си припомням миналото.
Тя замълча и след малко добави:
— Стана ми обаче особено приятно, когато разбрах, че в училище най-добрият приятел на сина ми Джеймс е племенникът на Едмънд. Мисля, че Алегзандър прилича много на Едмънд, както вероятно и самата вие сте забелязали. Стори ми се много щастливо стечение на обстоятелствата — Джеймс и Алегзандър да са толкова добри приятели.
Наведе се напред и постави ръка върху рамото на Ема.
— Скъпа Ема, разбирате, че когато чух тази история за убийството, за подозрението, че убитата жена може да е Мартин, с която се е познавал Едмънд, реших, че съм длъжна да дойда и да ви кажа истината. Трябва да информираме полицията. Която и да е мъртвата жена, тя не е Мартин.
— Трудно ми е да възприема, че вие сте тази Мартин, за която ми писа скъпият ми Едмънд — промълви Ема. После въздъхна, поклати глава и се намръщи озадачено. — Не разбирам, тогава вие ли сте ми писали?
Лейди Стодарт-Уест бързо поклати отрицателно глава.
— Не, не, разбира се, че не съм ви писала.
— В такъв случай… Ема замълча.
— Има някой, който се е престорил, че е Мартин, и вероятно е искал да получи от вас пари. Трябва да е било така. Но кой ли е той?
Ема заговори бавно:
— Предполагам, че по онова време е имало хора, които са знаели?
Другата жена сви рамене.
— Навярно е имало. Но аз нямах толкова близък човек. Откакто съм дошла в Англия, никога не съм говорила за това. А и защо е трябвало да чака така дълго? Любопитно, много любопитно.
— Не разбирам. Трябва да видим какво ще каже инспектор Крадък — изведнъж погледна топло посетителката си Ема. — Толкова се радвам, че най-после се запознахме, скъпа.
— И аз също… Едмънд често говореше за вас. Много ви обичаше. Доволна съм от новия си живот, но не съм забравила миналото.
Ема се облегна назад и въздъхна дълбоко.
— Чувствам страхотно облекчение. Откакто започнахме да се опасяваме, че мъртвата жена може да е Мартин, всичко изглеждаше свързано със семейството. Но сега е друго. Истински товар ми падна от раменете. Не знам коя е била горката жена, но не би могла да има нищо общо е нас.
Глава двайсет и трета
Закръглената секретарка донесе обичайния следобеден чай на Харолд Кракънторп.
— Благодаря, госпожице Елис, днес ще си тръгна рано.
— Сигурна съм, че въобще не трябваше да идвате, мистър Кракънторп. Все още изглеждате доста отпаднал.
— Добре съм — отвърна Харолд Кракънторп, но в действителност не се чувстваше така.
„Удивително — размишляваше унило той, — Алфред умря, а старият успя да оцелее. В крайна сметка, на колко е той — на седемдесет и три или на седемдесет и четири?“ Още не се чувстваше в състояние да върши работа, но му се искаше да дойде в службата. Да разбере как вървят нещата. Да провери и да си тръгне. Той се огледа. Богато обзаведеният кабинет, светлата лъскава ламперия, скъпите модерни столове — всичко говореше за благополучие. Точно тук Алфред винаги беше грешил. Ако създаваш впечатление на преуспяващ човек, хората наистина те смятат за такъв. Все още не бяха тръгнали слухове за финансовата му стабилност. Независимо от това, крахът не можеше да се забави много дълго. Само ако вместо Алфред беше умрял баща му, както положително трябваше да стане! Сякаш се хранеше с арсен. Да, ако баща му беше умрял, нямаше да има за какво да се безпокои. И все пак важното беше да не изглежда разтревожен. Да има вид на преуспяващ човек. А не като бедния Алфред, който винаги изглеждаше в лошо настроение, безпомощен, какъвто всъщност беше. Един от онези дребни спекуланти, които никога не могат смело да се впуснат да правят големи пари. Ту с някоя съмнителна банда, ту въвлечен в абсурдна сделка — никога не се остави да го съдят, но винаги беше на ръба. И докъде го доведе всичко? Кратки периоди на охолство и после отново нищета и мизерия. Алфред никога не беше живял е перспектива. Като цяло не можеше да се каже, че смъртта му представлява голяма загуба. Харолд никога не беше обичал особено брат си, а сега, без него, парите, които щяха да дойдат от стария скъперник — дядо му — щяха да са значително повече, след като се разделят на четири, вместо на пет дяла. Много по-добре.
Лицето на Харолд малко попросветна. Той стана, взе си палтото и шапката и излезе от кабинета си. По-добре да не се напряга един-два дни. Още не се чувстваше достатъчно добре. Колата му го чакаше долу и скоро той маневрираше сред оживеното движение на Лондон към дома си.
Даруин, прислужникът му, отвори вратата.
— Госпожата току-що пристигна, сър — информира го той.
За момент Харолд го погледна втренчено. Алис! Господи, днес ли трябваше да се връща Алис? Съвсем беше забравил. Даруин направи добре, като го предупреди. Не би било хубаво да се качи горе и да се изненада при вида й. Всъщност не че имаше някакво значение. Нито той, нито тя хранеха някакви илюзии относно чувствата, които изпитваха един към друг. Може би Алис го обичаше — той не знаеше това.
Като цяло, тя бе едно голямо разочарование за него. Разбира се, той не беше влюбен в нея. Макар и да не беше особено красива, тя бе приятна жена. А семейството и връзките й без съмнение бяха от полза. Навярно не чак толкова, колкото се очакваше, защото когато се ожени за Алис, той предвиждаше и деца. Неговите момчета можеха да имат добри роднини. Нямаше обаче момчета, нито момичета и всичко, което остана, бяха те двамата с Алис, остаряващи заедно, без да изпитват особено удоволствие от компанията си.
Тя често отсъстваше, посещавайки роднини, а през зимата обикновено ходеше на Ривиерата. На нея й харесваше, а той нямаше нищо против.