Страница 36 из 48
— Нищо не се потвърждава — с въздишка отбеляза Крадък.
— Бил е на вечерята в клуб-ресторанта, но си е тръгнал доста рано, преди да свършат речите.
— А жп гарите?
Оттам обаче не научиха нищо — нито от Бракхамптън, нито от Падингтън. Бяха изминали близо четири седмици и съществуваше малка вероятност някой да си спомни нещо.
Крадък въздъхна и протегна ръка към доклада за Седрик. И там нищо не беше потвърдено, макар един шофьор на такси да си припомни, но не съвсем категорично, че същия ден, по някое време следобед, е возил пътник до Падингтън, „който донякъде приличаше на този човек. Мръсни панталони, разрошена коса. Малко ругаеше и псуваше, тъй като таксите се били покачили от последното му идване в Англия“. Не беше забравил, защото през този ден кон на име Ролър спечелил в надбягванията, а той бил заложил на него прилична сума. Веднага щом оставил господина, чул това по радиото и незабавно се отправил към вкъщи да празнува.
— Да благодарим на Бога за конните надбягвания! — възкликна Крадък, като остави доклада настрана.
— А сега, ето го и Алфред — каза сержант Уедъръл.
Някаква нотка в гласа му накара Крадък да го погледне внимателно. Уедъръл имаше доволния вид на човек, който е запазил най-интересната новина за края. Като цяло проверката бе незадоволителна. Алфред живееше сам в апартамента си и излизаше и се прибираше по различно време. Съседите му не бяха любопитни, а и работеха като чиновници и през целия ден ги нямаше вкъщи. Към края на доклада обаче показалецът на Уедъръл посочи последния параграф.
Сержант Лийки, който работеше по едно дело за кражби от камиони, бил в „Лоуд ъф Брикс“ — заведение по пътя Уодингтън-Бракхамптън, за да наблюдава някои шофьори. На съседната маса забелязал Чик Евънс, един от хората на Дики Роджърс. Заедно с него бил и Алфред Кракънторп, когото познавал по физиономия, виждал го бил да дава показания по делото „Дики Роджърс“. Позачудил се какво ли могат да кроят заедно. Било към 21:30 часа в петък, 20 декември. След няколко минути Алфред Кракънторп се качил на автобус, пътуващ за Бракхамптън. Уилям Бейкър — кондуктор на гарата в Бракхамптън, беше проверил билета на някакъв господин, в когото разпознал един от братята на госпожица Кракънторп. Било непосредствено преди отпътуването на влака в 23:55 за Падингтън. Спомняше си този ден, понеже се говорело, че някаква смахната възрастна дама се кълняла как видяла да убиват някого в един влак същия следобед.
— Алфред? — попита Крадък, оставяйки доклада. — Алфред? Недоумявам.
— Съвпада точно — изтъкна Уедъръл.
Крадък кимна. Да, Алфред би могъл да пътува с влака в 16:33 часа за Бракхамптън и по пътя да извърши убийство. После би могъл да се върне с автобуса до „Лоуд ъф Брикс“. Не беше изключено да си е тръгнал оттам в 21:30 часа и да е разполагал е достатъчно време, за да отиде до Ръдърфорд Хол, да премести тялото от насипа в саркофага, да се прибере в Бракхамптън и да вземе влака обратно за Лондон в 23:55 часа. Някой от бандата на Дики Роджърс дори би могъл да му помогне да премести тялото, макар че Крадък се съмняваше в това. Неприятна пасмина, но не бяха убийци.
— Алфред? — повтори замислено той.
В Ръдърфорд Хол имаше събиране на семейство Кракънторп. Харолд и Алфред бяха пристигнали от Лондон и след малко вече разговаряха на висок глас, а настроението бе приповдигнато.
По своя инициатива Люси приготви коктейл в кана с лед и я отнесе в библиотеката. Гласовете се чуваха отчетливо във вестибюла и от тях ставаше ясно, че към Ема се отправят доста остри упреци.
— Грешката е изцяло твоя, Ема — сърдито кънтеше басът на Харолд. — Недоумявам как може да си толкова късогледа и глупава. Ако не беше занесла писмото в Скотланд Ярд, откъдето започна всичко…
— Сигурно не си била на себе си — прозвуча остро гласът на Алфред.
— Стига сте я тормозили — намеси се Седрик. — Било каквото било. Щеше да бъде по-подозрително, ако бяха идентифицирали жената като изчезналата Мартин и ние всички бяхме мълчали за писмото.
— Добре е за теб, Седрик — сърдито отбеляза Харолд. — Бил си извън страната на двайсети, деня, за който разпитват. Но е крайно неудобно за Алфред и за мен. За щастие аз си спомням къде съм бил и какво съм правил този следобед.
— Убеден съм в това — отвърна Алфред. — Сигурен съм, че ако ти беше планирал убийството, щеше да си подготвиш алибито много внимателно.
— Ясно е, че ти не си такъв — студено отвърна Харолд.
— Зависи — поясни Алфред. — Всичко друго е за предпочитане пред желязното алиби, ако то всъщност не е такова. Много ги бива при установяването на подобни неща.
— Ако намекваш, че аз съм убил жената…
— О, я престанете всички, не съм бил извън Англия на двайсети — заяви Седрик. — И в полицията знаят. Така че всички сме заподозрени.
— Ако Ема не беше…
— Не започвайте пак! — извика Ема.
Доктор Куимпър излезе от кабинета, където се беше затворил със стария господин Кракънторп. Погледът му попадна върху каната в ръцете на Люси.
— Какво е това? Празненство?
— По-скоро опит за успокояване на духовете. Въвлечени са в ожесточен спор.
— Взаимни обвинения?
— По-скоро насочени срещу Ема.
Доктор Куимпър въпросително вдигна вежди.
— Така ли? — взе каната от ръцете на Люси, отвори вратата на библиотеката и влезе. — Добър вечер.
— О, доктор Куимпър, може ли да поговоря с вас?
Беше гласът на Харолд, силен и раздразнен.
— Бих искал да знам какво сте имали предвид, като сте се намесили в един личен, семеен въпрос и сте накарали сестра ми да иде в Скотланд Ярд?
Доктор Куимпър спокойно обясни:
— Госпожица Кракънторп ми поиска съвет и аз й го дадох. По мое мнение е постъпила съвсем правилно.
— Осмелявате се да твърдите…
— Момиче! — беше познатото обичайно обръщение на стария Кракънторп. Той надничаше откъм кабинета зад Люси.
Тя се обърна доста неохотно.
— Да, господин Кракънторп?
— Какво ще имаме за вечеря днес? Искам къри. Правиш много хубаво къри. Цяла вечност не сме яли къри.
— Момчетата не обичат къри.
— Момчетата… момчетата… Какво ме интересуват момчетата? Важен съм аз. А и момчетата вече заминаха, слава Богу. Искам хубаво горещо къри, чуваш ли?
— Добре, господин Кракънторп, ще го имате.
— Чудесно! Ти си добро момиче, Люси. Грижи се за мен и аз ще се погрижа за теб.
Люси се върна в кухнята. Остави фрикасето, което беше предвидила, и започна да подготвя продуктите за кърито. Входната врата хлопна и през прозореца тя видя как доктор Куимпър сърдито закрачи от къщата към колата си, качи се в нея и потегли.
Люси въздъхна. Липсваха й момчетата. Донякъде й липсваше и Брайън.
Е, добре. Седна и започна да бели гъбите.
Във всеки случай, ще сервира на семейството страшно вкусна вечеря.
Нахрани зверовете!
Беше три часът през нощта, когато доктор Куимпър вкара колата си в гаража и влезе в къщата, като уморено притвори входната врата. Госпожа Джош Симпкинс беше родила две чудесни здрави близначета, които се прибавиха към досегашния осемчленен състав на семейството. Господин Симпкинс не прояви възторг при появяването им. „Две близначета — мрачно отбеляза той. — Каква е ползата от тях? Виж, ако са четири, е по-друго. Изпращат ти най-различни неща, идват журналисти, появяват се снимки по вестниците, а казват, че и Нейно Величество изпращала поздравителна телеграма. А какво са двама близнаци? Да храниш вместо една — две усти. В семейството ни никога не е имало близнаци, нито пък в семейството на жената. Някак си не е честно“.
Доктор Куимпър се качи в спалнята си и започна да се съблича. Погледна си часовника. Три и пет. Оказа се неочаквано трудна работа да изкара на бял свят тези близнаци, но всичко мина добре. Прозя се. Беше изморен, много изморен. С удоволствие погледна към леглото.