Страница 37 из 48
В този момент телефонът иззвъня. Докторът изруга и вдигна слушалката.
— Доктор Куимпър?
— На телефона.
— Тук е Люси Айлсбароу от Ръдърфорд Хол. Мисля, че ще е най-добре да дойдете. Изглежда всички са се разболели.
— Разболели? Как? Какви са симптомите?
Люси го осведоми.
— Идвам веднага. Междувременно… — той й даде бързи и точни инструкции.
После бързо навлече дрехите си, сложи още някои неща в чантата за първа помощ и веднага тръгна към колата си.
Около три часа по-късно докторът и Люси, и двамата доста изтощени, седяха в кухнята пред две големи чаши кафе.
— Уха! — доктор Куимпър пресуши своята и шумно я остави върху чинийката. — Имах нужда от това. Госпожице Айлсбароу, хайде сега да разгледаме факлите.
Люси го погледна. Следите на умората личаха ясно по лицето му и го правеха да изглежда по-възрастен за неговите четирийсет и четири години, черната коса по слепоочията му бе посребрена, а под очите му имаше сенки.
— Доколкото мога да преценя, те ще се оправят. Но искам да знам как стана всичко? Кой приготви вечерята?
— Аз — отвърна Люси.
— Каква беше тя? Подробно.
— Супа от гъби. Пиле с ориз и къри. Десерт от подсладено вино с каймак. Накрая пилешки дробчета и бекон.
— Canapes Diane — неочаквано уточни доктор Куимпър.
Люси се усмихна едва забележимо.
— Да, Canapes Diane.
— Добре, да разгледаме всичко. Супа от гъби — предполагам, от консерва?
— Не, разбира се. Аз я приготвих.
— Вие я приготвихте? От какво?
— Четвъртинка гъби, пилешки бульон, мляко, запръжка от масло и брашно и лимонов сок.
— Аха. Вероятно всеки би казал: „Трябва да е от гъбите“.
— Не беше от гъбите. Аз също ядох малко супа, а съм съвсем добре.
— Да, вие сте съвсем добре. Не съм забравил.
Люси се изчерви.
— Ако искате да кажете…
— Не. Вие сте интелигентно момиче. И вие щяхте да пъшкате там, горе, ако имах предвид това, което си мислите. Както и да е, аз знам всичко за вас. Погрижих се да събера сведения.
— Защо, за бога, сте го направили?
Доктор Куимпър присви строго устни.
— Защото съм си поставил за цел да се информирам за хората, които идват и се установяват тук. Вие сте почтена млада жена, която върши тази работа, за да си изкарва прехраната, и изглежда, преди да дойдете тук, никога не сте имали никакви контакти със семейство Кракънторп. Така че не сте приятелка нито на Седрик, нито на Харолд, нито на Алфред, дошла да им помогне да свършат една малко мръсна работа.
— Наистина ли мислите…
— Мисля си много неща — отвърна Куимпър. — Но трябва да бъда внимателен. Това й е най-лошото на лекарската професия. Хайде да продължаваме. Пиле с къри. Ядохте ли от него?
— Не. Когато човек готви къри, изглежда се чувства нахранен само от миризмата. Разбира се, опитах го. Вечерях супа и малко десерт.
— Как сервирахте десерта?
— В отделни чаши.
— Колко от тях вече са прибрани?
— Ако искате да кажете измити — всичко е измито и подредено.
Доктор Куимпър изпъшка.
— Ето кое се нарича престараване.
— Да, разбрах го, след като се случи това, но боя се, че е точно така.
— Какво е останало от вечерята?
— В една купа в килера има малко от кърито. Смятах да го използвам за пикантната супа, която предвиждах за вечеря. Остана и от супата е гъби. Но от десерта и от солените неща, сервирани след него — нищо.
— Ще взема супата и кърито. А сос? Имаше ли и сос към яденето?
— Да, в едно от тези глинени гърнета.
— Ще взема малко и от него — изправи се той. — Ще се кача горе да ги погледна пак. Ще можете ли да удържите крепостта до сутринта? Хвърляйте им по едно око. До осем часа ще изпратя сестра с необходимите указания.
— Бих искала да ми кажете веднага. Мислите ли, че става дума за хранително отравяне или… или… просто за отравяне?
— Вече ви казах. Лекарите не могат да мислят — те трябва да бъдат сигурни. Ако има положителен резултат от изследването на тези храни, имам право да изразя мнение. В противен случай…
— В противен случай? — повтори Люси.
Доктор Куимпър сложи ръка на рамото й.
— Грижете се за двама души по-специално — подчерта докторът. — За Ема. Не бих искал да се случи нещо на Ема… — в гласа му имаше вълнение, което той не успя да скрие. — Тя дори още не е започнала да живее. А знаете ли, хора като Ема Кракънторп са солта на земята… Ема… Да, Ема означава много за мен. Никога не съм й го казвал, но ще го направя. Грижете се за нея.
— Можете да бъдете спокоен — увери го Люси.
— Грижете се и за стария. Не мога да кажа, че е от любимите ми пациенти, но все пак ми е пациент и проклет да съм, ако позволя да бъде премахнат, защото някой от противните му синове, или може би и тримата, искат да си отиде от този свят, за да разполагат с парите му.
Той внезапно й хвърли шеговит поглед.
— Така. Много се разприказвах. Бъдете добро момиче, дръжте си очите отворени, но си затваряйте устата.
Инспектор Бейкън изглеждаше разстроен.
— Арсен? — попита той. — Арсен?
— Да, в кърито. Тук има от него — за вашите хора, да го видят. Направих само най-обикновено изследване на малко количество, но резултатът е абсолютно категоричен.
— Значи става дума за отровител?
— Така изглежда — студено отвърна Куимпър.
— И всички са пострадали, е изключение на онази госпожица Айлсбароу.
— С изключение на госпожица Айлсбароу.
— Изглежда малко подозрително.
— Какъв мотив би могла да има?
— Може да е смахната — предположи инспектор Бейкън. — Някои външно изглеждат напълно нормални и въпреки това са си побъркани, така да се каже.
— Госпожица Айлсбароу не е ненормална. Говоря ви като медицинско лице. Тя е толкова нормална, колкото сме ние двамата с вас. Ако госпожица Айлсбароу е сложила арсен в кърито на семейството, тя би го направила поради някаква причина. Нещо повече, тъй като е доста интелигентна млада жена, би се постарала да не бъде единственият човек, който не е пострадал. Би постъпила така, както всеки умен отровител щеше да направи — да хапне съвсем малко от отровното къри, а после да преувеличи симптомите.
— И тогава вие нямаше да можете да познаете?
— Че е отровена в по-малка степен от останалите? Вероятно не. Хората реагират различно на отровите. Едно и също количество би предизвикало по-силна реакция у някои хора, а у други — не. Разбира се — весело добави доктор Куимпър, — когато пациентът почине, може да се прецени почти съвсем точно какво количество е приел.
— Тогава излиза, че… — инспектор Бейкън замълча, формулирайки мисълта си. — Излиза, че в семейството може би има някой, който вдига по-голям шум, отколкото трябва — някой, който се смесва с останалите, за да избегне подозренията. Как ви се струва, а?
— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Именно затова ви съобщавам. Сега нещата са във ваши ръце. Изпратил съм там сестра, на която имам доверие, но тя не може да бъде навсякъде по едно и също време. Според мен никой не е поел достатъчно отрова, за да умре.
— Отровителят е сгрешил, така ли?
— Не. Струва ми се по-вероятно, че намерението му е било да сложи в кърито толкова отрова, че да прилича на хранително отравяне, за което виновни могат да бъдат гъбите. Хората винаги се плашат от възможността да се отровят с гъби. После при някого нещата могат да вземат лош обрат и той да умре.
— Понеже му е била дадена допълнителна доза?
Докторът кимна.
— Ето защо ви уведомявам незабавно, затова и изпратих специална сестра да поеме нещата в свои ръце.
— Тя знае ли за арсена?
— Разбира се. И тя, и госпожица Айлсбароу. Вие, естествено, най-добре познавате работата си, но ако бях на ваше място, щях да отида там и съвсем открито да им кажа, че страдат от отравяне с арсен. Вероятно това ще всели страх от Бога у нашия убиец и той не би посмял да довърши плана си. Навярно се е осланял на теорията за хранително отравяне.