Страница 31 из 48
— Звучи добре — подхвърли Люси. — Това изглежда съвсем задоволителна препоръка.
Госпожица Марпъл порозовя, смути се и придоби вид на силно възбуден човек.
— Скъпият сър Хенри — промърмори тя. — Винаги е толкова мил. Наистина аз съвсем не съм умна, просто може би притежавам известни познания за човешката природа, тъй като живея, както знаете, на село… — добави тя, вече по-спокойно. — Аз, разбира се, съм в неблагоприятна позиция, тъй като не съм била на самото място. Помага много, убедена съм, когато едни хора ти напомнят за други. Защото отделните типове си приличат, а този факт е изключително ценен съветник.
Люси изглеждаше леко озадачена, но Крадък кимна с разбиране.
— Но вие бяхте там на чай, нали? — попита той.
— Да, наистина, беше много приятно. Малко се разочаровах, че не видях стария господин Кракънторп, но човек не може да получи всичко.
— Мислите ли, че ако бяхте видели човека, извършил убийството, щяхте да разберете? — учуди се Люси.
— О, не бих казала това, скъпа. Склонни сме да правим догадки, което би било много погрешно, когато става въпрос за нещо толкова сериозно, колкото е едно убийство. Човек просто може да наблюдава замесените или тези, които биха могли да са замесени, и да разбере за кого му напомнят.
— Като Седрик и банковия управител?
Госпожица Марпъл я коригира:
— Синът на банковия управител, скъпа. Самият господин Ид много повече приличаше на Харолд — твърде консервативен човек, който може би прекалено много обича парите. Той беше също от този тип хора, които биха направили всичко, за да избягнат някой скандал.
Крадък се усмихна и каза:
— А Алфред?
— Дженкинс от гаража — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Всъщност той не крадеше инструменти, но разменяше счупен или негоден крик с нов. Мисля, че не беше много честен, що се отнася и до акумулаторите, макар да не разбирам много от тези неща. Знам, че Реймънд напусна работата си при него и отиде в гаража на Милчестър Роуд. Колкото до Ема — замислено продължи госпожица Марпъл, — тя много ми напомня за Джералдин Уеб — винаги тиха, малко старомодна, прекалено изтормозена от възрастната си майка. За всички бе голяма изненада, когато майката неочаквано почина и Джералдин наследи добра сума. Подстрига се, накъдри си косата, а после замина на морско пътешествие. Върна се омъжена за един много симпатичен адвокат. Родиха им се две деца.
Сравнението беше достатъчно ясно. Люси попита малко притеснено:
— Дали трябваше да споменавате за евентуалната женитба на Ема? Изглежда предположението ви разстрои братята.
Госпожица Марпъл кимна.
— Да. Типично за мъжете. Не могат да видят това, което става под носа им. Едва ли и ти самата си забелязала.
— Не — призна Люси. — Никога не съм мислила за подобно нещо. И двамата ми изглеждаха…
— Толкова стари? — госпожица Марпъл леко се усмихна.
— Според мен доктор Куимпър не е много над четирийсетте, макар че е започнал да побелява по слепоочията, и е ясно, че жадува за семеен живот. Ема Кракънторп няма и четирийсет. Съвсем не е стара, за да се омъжи и да има деца. Чувала съм, че съпругата на доктора е починала много млада при раждане.
— Мисля, че е така. Веднъж Ема спомена нещо подобно.
— Навярно е самотен — продължи госпожица Марпъл. — Един лекар, който работи твърде много, има нужда от жена — внимателна и не толкова млада.
— Слушайте, скъпа — прекъсна я Люси, — престъпление ли разследваме, или сватосваме някого?
Госпожица Марпъл примигна.
— Май че съм доста романтична. Вероятно защото съм стара мома. Мила Люси, знаете, че що се отнася до мен, вие си изпълнихте договора. Ако наистина искате да отидете на почивка в чужбина, преди да поемете следващия си ангажимент, все още имате време за едно кратко пътуване.
— Да напусна Ръдърфорд Хол? Никога! Вече се превърнах в детектив. Почти като момчетата. Непрекъснато търсят улики. Вчера преровиха всички кофи за боклук. Отвратително! А нямат и най-малка представа какво търсят. Инспектор Крадък, в случай че дойдат при вас с парче хартия, на което пише: „Мартин, бягайте далеч от големия хамбар, ако държите на живота си“, трябва да знаете, че ги съжалих и го скрих в свинарника.
— Защо там, скъпа? — любопитно попита госпожица Марпъл. — Прасета ли гледат?
— Не, вече не. Просто… понякога ходя там.
Неизвестно поради каква причина, Люси се изчерви.
Госпожица Марпъл я изгледа с още по-голямо любопитство.
— Кой е в къщата в момента? — поинтересува се Крадък.
— Седрик и Брайън, който дойде за събота и неделя. Харолд и Алфред пристигат утре. Обадиха се сутринта. Не знам защо, но останах с впечатлението, че внасяте смут, инспектор Крадък.
Той се усмихна.
— Поразтърсих ги малко. Попитах ги какво са правили в петък, на 20 декември.
— И можаха ли да ви отговорят?
— Харолд — да, но Алфред не можа или не пожела.
— Сигурно е трудно с алибито — отбеляза Люси. — Часове, дати, места. Едва ли е лесно да се провери достоверността им.
— Необходимо е време и търпение, но се справяме — каза Крадък и погледна часовника си. — Трябва да отида в Ръдърфорд Хол и да поговоря със Седрик, но най-напред искам да хвана доктор Куимпър.
— Ще стигнете тъкмо навреме. В шест часа той приема болни и обикновено свършва до шест и половина. А аз трябва да се връщам и да се заемам с вечерята.
— Госпожице Айлсбароу, бих искал да чуя мнението ви за едно нещо. Как гледа семейството на тази история с Мартин?
Люси отвърна бързо:
— Всички са ядосани на Ема, защото е дошла при вас, а и на доктор Куимпър, който, изглежда, я е насърчил да постъпи така. Харолд и Алфред смятат, че е опит за измама. Ема не е сигурна. Седрик също мисли, че става дума за шарлатанство, но не го приема толкова сериозно, колкото останалите. От друга страна, Брайън е почти сигурен, че е истинска.
— Чудя се защо.
— Ами просто е такъв. Приема нещата за чиста монета. Смята, че е била съпруга на Едмънд или по-скоро негова вдовица и че внезапно й се е наложило да се върне във Франция, но по някое време отново ще им се обади. Фактът, че досега не е писала, за него изглежда съвсем естествен, тъй като той самият никога не пише писма. Брайън е много мил. Прилича на куче, което иска да бъде изведено на разходка.
— А вие водите ли го на разходка, скъпа? — попита госпожица Марпъл. — Може би до свинарниците?
Люси й хвърли остър поглед.
— Толкова много джентълмени в къщата — пристигат и си заминават — размишляваше на глас госпожица Марпъл. Когато произнасяше думата „джентълмени“, тя винаги я изпълваше с викториански смисъл — ехо от една отминала епоха, преди собствената й младост. В съзнанието на човек веднага изникваха елегантни, жизнени мъже (по всяка вероятност с бакенбарди), понякога порочни, но винаги галантни. — Вие сте толкова хубаво момиче — продължи госпожица Марпъл, преценявайки Люси. — Сигурно ви обръщат доста внимание, а?
Люси леко се изчерви. През ума й минаха откъслечни спомени. Седрик, облегнат на стената на свинарника. Брайън, седнал тъжно край кухненската маса. Алфред, който я докосваше леко, докато й помагаше да прибере чашите от кафето.
— Джентълмените — поясни госпожица Марпъл с тона на човек, който говори за някакъв чуждоземен и опасен биологичен вид — си приличат много по някои неща, дори и когато са твърде стари…
— Скъпа! — възкликна Люси. — Преди сто години сигурно щяха да ви изгорят като вещица!
И тя разказа случая за завоалираното предложение за брак, направено й от стария господин Кракънторп.
— Всъщност — продължи Люси — всички те направиха опит да се сближат с мен, както вие бихте се изразили. Харолд беше много конкретен — изгодна финансова служба в Сити. Не смятам, че се дължи на привлекателната ми външност — сигурно си мислят, че знам нещо.
Тя се засмя.
Инспектор Крадък обаче не я последва.
— Внимавайте! Могат да ви убият, вместо да се сближат с вас.