Страница 32 из 48
— Навярно е по-просто — съгласи се Люси. После леко потрепери. — Човек забравя — каза тя. — Момчетата така се забавляват, че просто започваш да приемаш всичко като някаква игра. Но не е игра.
— Не е — добави госпожица Марпъл. — Убийството не е игра.
Тя замълча за миг, а после попита:
— Момчетата няма ли да се връщат скоро в училище?
— Да, следващата седмица. Утре заминават за дома на Стодарт-Уест, където ще прекарат последните дни от ваканцията.
— Радвам се — замислено заяви госпожица Марпъл. — Не бих искала да се случи нещо, докато са още тук.
— Имате предвид със стария Кракънторп? Да не би да смятате, че той ще е следващата жертва?
— О, не — отвърна госпожица Марпъл. — С него няма да се случи нищо. Мислех си за момчетата.
— За Алегзандър?
— Обикалят и търсят улики. Момчетата обичат такива неща, но може да се окаже много опасно.
Крадък я погледна многозначително.
— Госпожице Марпъл, вие не сте склонна да вярвате, че случаят се отнася за неизвестна жена, убита от неизвестен мъж. Непременно с Ръдърфорд Хол ли го свързвате?
— Да, определено мисля, че има връзка.
— Всичко, което знаем за убиеца, е, че той е висок чернокос мъж. Така твърди вашата приятелка и не може да каже нищо повече. В Ръдърфорд Хол има трима високи чернокоси мъже. В деня на следствието излязох да видя тримата братя, които стояха на тротоара и чакаха колата. Бяха с гръб към мен и удивително много си приличаха, облечени в дебелите си палта — трима високи чернокоси мъже. И все пак в действителност те са съвсем различни — той въздъхна. — Това много затруднява нещата.
— Чудя се — промърмори госпожица Марпъл, — непрекъснато се чудя дали всичко няма да се окаже далеч по-просто, отколкото предполагаме. Често убийствата са прекалено прости и имат ясен користолюбив мотив.
— Госпожице Марпъл, вярвате ли в мистериозната Мартин?
— Напълно съм склонна да вярвам, че Едмънд Кракънторп или се е оженил, или е възнамерявал да се ожени за момиче на име Мартин. Разбрах, че Ема Кракънторп ви е показала писмото му, а от личните си впечатления и от това, което ми разказа Люси, бих заключила, че тя е абсолютно неспособна да измисли подобно нещо. А и защо ли й трябва да го прави?
— Ако приемем, че става дума за Мартин — замислено разсъждаваше Крадък, — тогава има мотив. Появяването на Мартин със син би намалило наследството на Кракънторп, макар и едва ли дотолкова, че да подтикне някого да извърши убийство. Всички са закъсали.
— Дори и Харолд? — с недоверие попита Люси.
— Дори и преуспяващият Харолд Кракънторп не е толкова трезв и праволинеен финансист, колкото изглежда. Натрупал е сериозни дългове и се е замесил в някои доста опасни спекулации. Една значителна парична сума би могла да предотврати краха.
— Но ако е така… — започна Люси и изведнъж млъкна.
— Да, госпожица Айлсбароу?
— Знам, мила — намеси се госпожица Марпъл. — Убийство погрешка, нали това имаш предвид?
— Да, убийството на Мартин не би помогнало нито на Харолд, нито пък на някого от останалите. Не и докато…
— Докато не умре Лутър Кракънторп. Точно така. Мина ми през ума. А господин Кракънторп-старши, както разбрах от доктора, е много по-здрав, отколкото всеки страничен човек би могъл да си представи.
— Още дълго ще живее — добави Люси. После се намръщи.
— Да? — подкани я Крадък.
— По Коледа нещо се разболял. Каза, че докторът вдигнал голям шум. „Ако се съди по суетнята, всеки би си помислил, че съм бил отровен“ — точно така се изрази той.
Тя погледна въпросително Крадък.
— Да, именно за това бих искал да попитам доктор Куимпър.
— Е, аз трябва да тръгвам — добави Люси. — Божичко, стана късно!
Госпожица Марпъл оправи плетката си и взе „Таймс“ с решена наполовина кръстословица.
— Иска ми се да имам речник тук — промърмори тя. — „Тонтина“ и „токай“ — винаги бъркам тези две думи. Мисля, че едната означава някакво унгарско вино.
— Това е „токай“ — поясни Люси от вратата. — Едната дума обаче е с пет букви, а другата — със седем. Какво е обяснението?
— О, не е в кръстословицата — разсеяно отвърна госпожица Марпъл, — а просто се чудех…
Инспектор Крадък я погледна изпитателно. После каза довиждане и излезе.
Глава седемнайсета
Наложи се Крадък да почака малко, докато доктор Куимпър приключи с вечерния си прием. Когато дойде при него, изглеждаше уморен и потиснат.
Предложи на Крадък питие и след като той прие, приготви едно и за себе си.
— Горките — каза лекарят и се отпусна в протрития шезлонг. — Толкова изплашени и толкова глупави, без капка разум. Имах неприятен случай тази вечер. Една жена, която е трябвало да дойде при мен преди година. Ако тогава беше дошла, можеше да бъде оперирана успешно. Сега е твърде късно. Бесен съм. Истината е, че хората представляват странна смесица от героизъм и страх. Тя понася ужасни болки, и то без да каже нито дума, само защото е била прекалено уплашена да не би когато дойде, да разбере, че това, от което се опасява, може да се окаже вярно. На другия край на везната са хората, които идват и ми губят времето, защото имали опасна подутина на малкия пръст, причиняваща им силни болки, и си мислели, че може да е рак, а се оказва най-обикновено измръзване. Е, не ми обръщайте внимание. Поразтоварих се малко. За какво искахте да ме видите?
— Най-напред трябва да ви благодаря, че сте посъветвали госпожица Кракънторп да дойде при мен с писмото, за което се предполага, че е от вдовицата на брат й.
— О, това ли било! И излезе ли нещо? Не съм я посъветвал аз. Тя искаше да дойде. Беше разтревожена. Скъпите й малки братчета, разбира се, се опитваха да я спрат.
— Но защо?
Докторът вдигна рамене.
— Предполагам, че са се страхували дамата да не се окаже истинска.
— А вие смятате ли, че писмото е автентично?
— Нямам представа. Всъщност не съм го виждал. Бих казал, че става дума за някого, който е знаел фактите и просто се е опитал да установи връзка. Надявал се е да накара Ема да се разчувства. Тук обаче напълно е сгрешил. Ема не е глупава. Тя не би допуснала до себе си една непозната снаха, без най-напред да й постави няколко въпроса по същество.
После добави с известно любопитство:
— Защо се интересувате от моето мнение, след като аз нямам нищо общо с тях?
— Всъщност дойдох да ви питам за нещо съвсем различно, но не знам точно как да го формулирам.
Доктор Куимпър изглеждаше заинтригуван.
— Научих, че не много отдавна, май е било по Коледа, господин Кракънторп се е разболял доста сериозно.
Той забеляза внезапната промяна по лицето на лекаря. То придоби студен израз.
— Да.
— Разбрах, че е било някакво стомашно разстройство.
— Да.
— Трудно е… Господин Кракънторп се хвалеше със здравето си, заявявайки, че смята да надживее повечето членове от семейството. За вас каза… ще ме извините, докторе…
— О, все ми е едно. Не се засягам от това, което пациентите ми говорят за мен.
— Каза, че сте голям паникьор.
Куимпър се засмя.
— Задавали сте му всякакви въпроси не само за храната, която е ял, но и кой я е приготвил и сервирал.
Сега докторът вече не се усмихваше. Лицето му отново бе станало студено.
— Продължавайте.
— Употреби, доколкото си спомням, фразата: „Говореше така, сякаш смяташе, че някой ме е отровил“.
Последва пауза.
— Имате ли подобни подозрения?
Куимпър не отговори веднага. Стана и започна да се разхожда. После се обърна към Крадък.
— Какво, по дяволите, очаквате да кажа? Да не мислите, че един лекар може да отправя наляво и надясно обвинения, че някой е бил отровен, без да има доказателства?
— Просто бих искал да знам, неофициално, дали тази мисъл ви е минала през ума.
Доктор Куимпър заяви уклончиво: