Страница 29 из 48
Тя погледна въпросително.
— Благодаря, госпожице Елис.
Госпожица Елис напусна безшумно стаята.
— Вече всичко ми се изясни — каза Харолд. — Този следобед отидох в „Сотби“, но на нещата, които исках, беше дадена прекалено висока цена. Пих чай в едно малко заведение на Джърмин Стрийт — мисля, че се казваше „Ръсълс“. Отбих се в някакво документално кино за около час, после се прибрах вкъщи — живея на „Кардиган Гардънс“ №43. Вечерята в клуб-ресторанта беше в седем и половина, а след нея се прибрах у дома да спя. Мисля, че това е отговорът на въпроса ви.
— Всичко е съвсем ясно, господин Кракънторп. По кое време се върнахте вкъщи, за да се преоблечете?
— Не мога точно да си спомня. Малко след шест часа, може би.
— А след вечерята?
— Мисля, че беше единайсет и половина, когато се прибрах вкъщи.
— Прислужникът ли ви отвори или, може би, лейди Алис Кракънторп?
— Съпругата ми, лейди Алис, е в чужбина. От началото на декември е в Южна Франция. Отворих си със собствения си ключ.
— Значи няма кой да потвърди, че сте се прибрали в часа, който посочвате.
Харолд го изгледа невъзмутимо.
— Слугите сигурно са ме чули да влизам. При мен работи едно семейство. Но фактически, инспекторе…
— Моля ви, господин Кракънторп, знам, че въпроси от подобен род са досадни, но аз почти свърших. Имате ли кола?
— Да, „Хъмбър Хуок“.
— Сам ли я карате?
— Да. Не я ползвам много, с изключение на събота и неделя. Сега е почти невъзможно да се шофира в Лондон.
— Предполагам, че я ползвате, когато отивате да видите баща си и сестра си в Бракхамптън?
— Не, освен ако не смятам да остана по-дълго. Ако отивам само за една нощ, както например беше за следствието онзи ден, винаги пътувам с влак. Има много удобни влакове и е далеч по-бързо, отколкото с кола. На гарата ме посреща колата, която сестра ми наема.
— Къде паркирате колата си?
— Ползвам гараж в „конюшните“ зад „Кардиган Гардънс“. Имате ли повече въпроси?
— Мисля, че засега това е всичко — отвърна инспектор Крадък и се усмихна, ставайки. — Много съжалявам, че се наложи да ви обезпокоим.
Когато излязоха навън, сержант Уедъръл, човек, който изпитваше тайно подозрение към всички, отбеляза многозначително:
— Не му харесаха въпросите, никак не му харесаха. Беше смутен.
— След като не си извършил убийство, естествено е да си раздразнен, ако някой мисли, че си — поясни инспектор Крадък кротко. — Подобно нещо особено много би ядосало един уважаван човек като Харолд Кракънторп. В това няма нищо странно. Сега трябва да изясним дали някой наистина е видял Харолд Кракънторп на разпродажбата този следобед. Същото се отнася и за мястото, където е пил чай. Много лесно би могъл да вземе влака в 16,33 часа, да хвърли жената и да хване друг влак обратно за Лондон, за да се яви на вечерята. По същия начин би могъл да пристигне през нощта с колата си в Ръдърфорд Хол, да премести тялото в саркофага и отново да се върне. Разпитайте хората в „конюшните“.
— Добре, сър. Мислите ли, че наистина е направил така, както казва?
— Откъде мога да знам? — попита инспектор Крадък. — Той е висок тъмнокос мъж. Би могъл да бъде в онзи влак, а освен това е свързан с Ръдърфорд Хол. Той е един от заподозрените в този случай. А сега — при брат му Алфред.
Алфред Кракънторп имаше апартамент в Уест Хампстед, в една голяма, съвременна, лошо построена сграда с обширен двор, в който собствениците на жилищата паркираха колите си, без много да се съобразяват със своите съседи.
Апартаментът беше модерен и очевидно нает заедно с мебелите. Имаше дълга шперплатова маса, която започваше от стената, диван легло, и различни столове с невероятни размери.
Алфред Кракънторп ги посрещна приятелски, но беше нервен, помисли си инспекторът.
— Заинтригуван съм — каза домакинът. — Може ли да ви предложа нещо за пиене, инспектор Крадък? — и подкупващо посочи различни бутилки.
— Не, благодаря, господин Кракънторп.
— Толкова ли е зле положението?
Алфред се засмя на собствената си малка шега, а после попита за какво става дума.
Инспектор Крадък обясни.
— Какво съм правил следобеда и вечерта на 20 декември? Как бих могъл да знам? Било е преди повече от три седмици.
— Брат ви Харолд можа да ни отговори точно.
— Братът Харолд — със сигурност, но не и братът Алфред — добави той с нотка на злобна завист. — Харолд е преуспелият член на семейството — деен, полезен, на постоянна работа, винаги има време за всичко и винаги прави всичко навреме. Дори и ако трябваше да извърши, да кажем, убийство, той щеше да го планира внимателно и точно.
— Имате ли някаква конкретна причина да давате подобен пример?
— О, не. Просто ми хрумна — като абсолютно абсурдно.
— А сега — за вас.
Алфред разпери ръце.
— Казвам ви, не помня нито дати, нито места. Ако ме питахте за Коледа, тогава щях да ви отговоря — имам оправдание. Спомням си къде бях на Коледа. Прекарахме я с баща ми в Бракхамптън. Наистина не знам защо. Той мърмори за разходите около нас, а ако не бяхме отишли, щеше пак да мърмори, че никога не ходим при него. Всъщност го правим, за да зарадваме сестра си.
— Така ли постъпихте тази година?
— Да.
— За жалост обаче баща ви се разболя, нали?
Крадък преднамерено не се приближаваше към същността на въпроса, воден от някакъв професионален инстинкт, който често се проявяваше.
— Да, разболя се. Живее като врабче в името на прословутата икономия и не е странно, че преяждането и препиването си казват думата.
— И това беше всичко, така ли?
— Разбира се, какво друго би могло да бъде?
— Чух, че лекарят му бил разтревожен.
— А, този стар глупак Куимпър — каза Алфред бързо и надменно. — Няма смисъл да го слушате, инспекторе. Той е паникьор от най-висока класа.
— Така ли? Стори ми се много разумен човек.
— Пълен глупак е. Баща ми въобще не е болен, нищо му няма на сърцето, но изцяло се води по Куимпър. Когато наистина се почувства зле, той вдигна голям шум, а Куимпър идваше и си отиваше, задаваше въпроси, интересуваше се от всичко, което е ял и пил. Цялата работа беше смехотворна.
Алфред говореше необичайно разпалено. Крадък мълчеше. Алфред нервничеше, хвърли му бърз поглед и каза сприхаво:
— Добре, какво означават всички тези въпроси? Защо искате да знаете къде съм бил някой си петък преди три-четири седмици?
— Значи си спомняте, че е било петък?
— Вие, мисля, казахте така.
— Може би — отвърна инспектор Крадък. — Във всеки случай денят, за който се интересувам, е петък, 20 декември.
— Защо?
— Най-обикновен разпит.
— Това са глупости. Открихте ли нещо повече за тази жена? Откъде е дошла?
— Информацията ни още не е пълна.
Алфред го погледна остро.
— Не сте се подвели, надявам се, по безумната теория на Ема, че тя може да е била вдовицата на брат ми Едмънд? Всичко е пълна глупост.
— Тази… Мартин, не ви ли потърси по някакъв начин?
— Мен? Мили боже, не! Би било смешно.
— Мислите, че е по-вероятно да е отишла при брат ви Харолд?
— Разбира се. Името му се появява във вестниците. Той е богат. Не бих се изненадал, ако е решила да опита там. Не че щеше да получи нещо. Харолд е толкова стиснат, колкото и самият старец. Ема е добросърдечният член на семейството, а и беше любимата сестра на Едмънд. Но въпреки това не е лековерна. Тя напълно осъзнаваше възможността историята около тази жена да се окаже фалшива. Уредила бе да присъства цялото семейство, а също и един здравомислещ адвокат.
— Много разумно — отбеляза Крадък. — Бяхте ли определили конкретна дата за срещата?
— Трябваше да бъде скоро след Коледа — в края на седмицата, на двайсет и седми… — той млъкна.
— А! — шеговито възкликна Крадък. — Виждам, че някои дати значат нещо за вас.