Страница 28 из 48
— Военно време! — отвърна рязко господин Уимборн със сарказъм. — Да, наистина, когато войната избухна, бяхме в „Линкълнс Ин Фийлдс“, съседната сграда беше улучена от бомба и много документи бяха унищожени. Разбира се, не става дума за важни документи — те бяха преместени в провинцията от съображения за сигурност. Настана обаче голямо объркване. Естествено, тогава работите на Кракънторп се движеха от баща ми. Той почина преди шест години. Сигурно е знаел за този така наречен брак на Едмънд, но както изглежда, макар и да е бил планиран, бракът не е бил сключен. Ето защо баща ми несъмнено не е сметнал историята за особено важна. Трябва да призная, че всичко ми звучи прекалено странно — появяването й след толкова години и претенциите й за брак и законен син. Наистина е много подозрително. Бих искал да знам с какви доказателства е разполагала тя.
— И аз се чудя — каза Крадък, — какво ще бъде нейното положение или положението на сина й!
— Предполагам, че е искала да накара семейство Кракънторп да осигурят нея и момчето.
— Да, но аз имам предвид от правна гледна точка какво би трябвало да наследят тя и синът й, ако претенциите й можеха да бъдат доказани.
— О, разбирам — господин Уимборн си взе очилата, които в раздразнението си бе бутнал встрани, и си ги сложи, като се взираше през тях в инспектор Крадък с изострено внимание. — В момента нищо. Но ако тя може да докаже, че момчето е законен син на Едмънд Кракънторп, то ще има право на своя дял от наследството на Джосая Кракънторп след смъртта на Лутър Кракънторп. Нещо повече, то ще наследи Ръдърфорд Хол, тъй като е син на най-големия син на Лутър.
— Дали някой би искал да наследи къщата?
— За да живее в нея? Определено не. Но имението — то, скъпи ми инспекторе, струва доста много пари. Твърде много. Земя за промишлени и жилищни сгради. Земя, която сега се намира в центъра на Бракхамптън. О, да, наследството е солидно.
— Ако Лутър Кракънторп умре, казахте, мисля, че Седрик ще го получи.
— Да, той наследява недвижимото имущество като най-големия жив син.
— Доколкото разбрах, Седрик Кракънторп не се интересува от пари.
Господин Уимборн хвърли на Крадък студен поглед.
— Така ли? Аз лично съм склонен да приемам изявления от подобен характер доста резервирано. Без съмнение, има наивни хора, които са безразлични към парите. Аз самият никога не съм срещал такива.
Господин Уимборн очевидно беше доволен от забележката си.
Инспектор Крадък побърза да се възползва от появилия се слънчев лъч.
— Харолд и Алфред Кракънторп — осмели се да отбележи той — изглежда са били доста разтревожени от писмото.
— Има за какво — каза господин Уимборн. — Има за какво.
— Защото евентуалното им наследство би се намалило?
— Разбира се. Синът на Едмънд Кракънторп, ако предположим, че съществува такъв, ще има право на една пета от парите.
— Загубата не изглежда толкова голяма.
— Съвсем неподходящ мотив за убийство, ако това имате предвид — хвърли му хитър поглед господин Уимборн.
— Предполагам, обаче, че и двамата са доста закъсали — промърмори Крадък.
Той устоя на острия поглед на господин Уимборн с абсолютно спокойствие.
— О! Значи полицията прави разследване? Да, Алфред почти непрекъснато е закъсал. От време на време за кратко е фрашкан с пари, но бързо ги прахосва. Харолд, както изглежда сте установили, в момента се намира в доста несигурно положение.
— Въпреки вида му на преуспяващ човек?
— Фасада. Всичко е фасада! Половината от предприятията в този град дори не знаят дали са платежоспособни или не. Балансовите отчети могат да бъдат изготвени така, че да изглеждат редовни за некомпетентните. Когато обаче активът, който фигурира, в действителност не е актив, когато този актив е готов да се срине, тогава в какво положение се намира човек?
— В такова, в каквото вероятно е Харолд Кракънторп — изпитва огромна нужда от пари.
— Е, едва ли би ги получил, като удуши вдовицата на брат си — отбеляза господин Уимборн. — А никой не е убил Лутър Кракънторп — единственото убийство, което би помогнало на семейството. Така че, инспекторе, наистина не ми е съвсем ясно накъде сочат вашите предположения.
„Най-лошото е — помисли си инспектор Крадък, — че и аз самият не съм много сигурен“.
Глава петнайсета
Инспектор Крадък имаше среща с Харолд Кракънторп в кабинета му и двамата със сержант Уедъръл пристигнаха навреме. Кабинетът се намираше на четвъртия етаж в голяма административна сграда в Сити. Всичко в нея говореше за просперитета и за съвременния вкус на деловите кръгове.
Спретната млада жена записа името му, проведе дискретен разговор по телефона, после стана и ги въведе в кабинета на Харолд Кракънторп.
Харолд седеше зад голямо, покрито с кожа бюро и както винаги изглеждаше безупречен и самоуверен. Дори и да беше изправен пред финансови затруднения (получените по частен път сведения караха инспектора да предполага, че е така), с нищо не го показваше. Той вдигна поглед, посрещайки ги с искрен интерес.
— Добро утро, инспектор Крадък. Посещението ви, надявам се, означава, че най-после имате конкретни новини за нас.
— Страхувам се, че не е точно така, господин Кракънторп. Просто искам да ви задам още няколко въпроса.
— Още въпроси? Положително досега сме отговорили на всичко, което човек може да си представи.
— Сигурно така ви се струва, господин Кракънторп, но става дума за обичайните ни процедури.
— Добре, какво има този път? — нетърпеливо попита той.
— Ще се радвам, ако можете да ми кажете какво точно сте правили следобеда и вечерта на 20 декември, да речем, между три часа следобед и полунощ.
Лицето на Харолд Кракънторп почервеня от гняв.
— Въпросът, който ми задавате, изглежда съвсем странен. Бих искал да знам какво означава това.
Крадък се усмихна любезно.
— Означава, че просто бих искал да знам къде сте били между три часа следобед и полунощ в петък, 20 декември.
— Защо?
— Би ни помогнало да стесним кръга.
— Да го стесните? Значи разполагате с допълнителна информация?
— Надяваме се, че се приближаваме малко по малко до истината, сър.
— Съвсем не съм сигурен, че трябва да отговоря на въпроса ви. Не и в отсъствието на адвоката си.
— Това, разбира се, изцяло зависи от вас — отвърна Крадък. — Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да било въпроси и имате пълното право да искате адвокат, преди да го сторите.
— Нали не ме… Нека да бъда напълно ясен… ъъъ… предупреждавате?
— О, не, сър — инспектор Крадък изглеждаше искрено шокиран. — Нищо подобно. Въпросите, които ви задавам, съм поставил и на други хора. В тях няма нищо лично. Просто трябва да стесним кръга по метода на изключването.
— Е, разбира се, готов съм да помогна според възможностите си. Чакайте да видя. На такъв въпрос не е лесно да се отговори веднага, но при нас нещата са точни. Мисля, че госпожица Елис може да помогне.
Той проведе кратък разговор по един от телефоните на бюрото си и почти незабавно се появи приятно закръглена млада жена, облечена в елегантен черен костюм, с бележник в ръка.
— Моята секретарка, госпожица Елис, инспектор Крадък. Госпожице Елис, инспекторът би искал да знае какво съм правил следобеда и вечерта на… коя беше датата?
— Петък, 20 декември.
— Петък, 20 декември. Надявам се, че сте записали нещо.
— О, да — госпожица Елис излезе от стаята, върна се с календар бележник и разтвори страниците. — Сутринта на 20 декември сте били в службата си. Имали сте разговор с мистър Голди относно обединеното предприятие „Кромарти“ и сте обядвали с лорд Фортвил в „Бъркли“…
— А, да, това беше този ден.
— Към три часа сте се върнали и сте продиктували десетина писма. После сте излезли, за да отидете в „Сотби“, защото проявявахте интерес към някои редки ръкописи, които щяха да бъдат предложени за продажба същия ден. Не сте се върнали отново тук, но съм си записала да ви напомня, че е трябвало да бъдете на вечеря в клуб-ресторанта.