Страница 25 из 48
Тя огледа Седрик с малко неодобрително изражение.
— Разкажете ни за Люси като малка, госпожице Марпъл — помоли Седрик.
Тя му се усмихна възторжено.
— Люси винаги е била толкова умна. Да, наистина е така. Не ме прекъсвай, мила… Забележителна по аритметика. Ааа, спомням си веднъж, когато месарят ми поиска повече за говеждата плешка…
Госпожица Марпъл започна ентусиазирано със спомени от детството на Люси, а после продължи със случки от собствения си живот на село.
Потокът на излиянията й беше прекъснат от появата на Брайън и момчетата, доста измокрени и изпоцапани в резултат на ентусиазираното си търсене на улики. Чаят беше сервиран, а заедно с него пристигна и доктор Куимпър, който леко повдигна вежди, оглеждайки се, след като бе представен на старата дама.
— Надявам се, че баща ви не се чувства неразположен, Ема?
— О, не, беше само малко уморен следобед…
— Предполагам, че избягва посетители — каза госпожица Марпъл с дяволита усмивка. — Колко добре си спомням собствения си мил баща: „Много ли гостенки ще идват? — подхвърляше на майка ми. — Донеси ми чая в кабинета“. Беше много невъзпитано от негова страна.
— Моля ви, не си мислете… — започна Ема, но Седрик я прекъсна:
— Чаят винаги се пие в кабинета, когато пристигнат скъпите му синове. От психологическа гледна точка би могло да се очаква, така ли е, докторе?
Доктор Куимпър, който лакомо поглъщаше сандвичи и кейк с искрената признателност на човек, отделящ прекалено малко време за хранене, отвърна:
— Психологията би се чувствала най-добре, ако бъде оставена на психолозите. Бедата е там, че днес всеки е любител психолог. Моите пациенти ми казват от какви комплекси и неврози страдат, без да ми дадат възможност аз да определя. Благодаря, Ема, искам още една чаша. Днес нямах време за обед.
— Винаги съм си мислила, че животът на лекаря е изключително благороден и самопожертвувателен — отбеляза госпожица Марпъл.
— Щом е така, едва ли познавате много лекари — отвърна доктор Куимпър. — Наричат ги кръвопийци, и то често е пълно право! Във всеки случай, сега наистина ни плащат, държавата се грижи за това. Вече не изпращаме сметки, за които знаем, че никога няма да бъдат платени. Бедата е там, че пациентите искат да получат всичко, което могат, от правителството, и в резултат става следното: ако малката Джени се закашля два пъти през нощта или малкият Томи изяде няколко зелени ябълки, бедният доктор трябва да излиза посред нощ. Ето как стоят нещата! Превъзходен кейк, Ема. Колко добра готвачка сте!
— Кейкът не е мой, а на госпожица Айлсбароу.
— Вие съвсем не ги правите по-лоши — отвърна доктор Куимпър, показвайки лоялността си към Ема.
— Ще дойдете ли да видите татко?
Тя стана, а докторът я последва. Госпожица Марпъл ги наблюдаваше, докато излизаха от стаята.
— Виждам, че госпожица Кракънторп е много предана дъщеря — констатира тя.
— Самият аз не мога да си представя как понася стария — заяви искрено Седрик.
— Тя има много уютен дом тук, а татко е силно привързан към нея — бързо отвърна Харолд.
— Ема си е много добре — добави Седрик. — Родена е да бъде стара мома.
В очите на госпожица Марпъл си появи леко пламъче, когато каза:
— О, така ли мислите?
Харолд отвърна бързо:
— Брат ми не употреби израза „стара мома“ в пренебрежителен смисъл, госпожице Марпъл.
— О, не съм се засегнала! — възкликна госпожица Марпъл. — Просто се чудех дали е прав. Самата аз не бих казала, че госпожица Кракънторп ще остане стара мома. Мисля, че е от онзи тип жени, които се омъжват по-късно, но бракът им е успешен.
— Няма голяма вероятност, след като живее тук — отбеляза Седрик. — Не се вижда с никого, за когото би могла да се омъжи.
Пламъчето в очите на госпожица Марпъл стана още по-изразено.
— Навсякъде има свещеници… и лекари.
Погледът й, благ и закачлив, преминаваше от един към друг.
Ясно беше, че им бе подсказала нещо, за което досега не се бяха сетили и което не им беше особено приятно. Докато се изправяше, госпожица Марпъл изпусна няколко малки вълнени шалчета и чантата си.
Тримата братя проявиха особено усърдие, вдигайки от земята вещите й.
— Толкова мило от ваша страна — произнесе с тънък глас госпожица Марпъл. — О, и малкото ми синьо шалче. Да, както казах, беше много мило, че ме поканихте тук. Разбирате ли, опитвах се да си представя как точно изглежда вашият дом, за да мога да виждам мислено скъпата Люси, когато работи.
— Отлични домашни условия… плюс едно убийство.
— Седрик! — гласът на Харолд беше сърдит.
Госпожица Марпъл се усмихна на Седрик.
— Знаете ли за кого ми напомняте? За младия Томас Ид — сина на управителя на нашата банка. Винаги готов да шокира хората. Разбира се, това не вървеше в тези кръгове и той замина за Западна Индия… Върна се вкъщи, когато баща му почина, и наследи доста пари. За него беше добре. Винаги по-лесно харчеше парите, отколкото ги печелеше.
И Люси изпрати госпожица Марпъл до къщата, в която беше отседнала. На връщане, точно когато се канеше да завие по задната алея, от тъмнината се показа някаква фигура и застана пред светлините на фаровете. Човекът вдигна ръка и Люси разпозна Алфред Кракънторп.
— Така е по-добре — отбеляза той, докато влизаше в колата. — Бррр, студено! Помислих си, че имам нужда от хубава ободрителна разходка. Но се оказа, че не съм прав. Благополучно ли отведохте старата дама вкъщи?
— Да. Гостуването й хареса много.
— Беше очевидно. Странно, старите дами проявяват интерес към всякакво общество, колкото и да е скучно то. А всъщност нищо не би могло да бъде по-скучно от Ръдърфорд Хол. Тук мога да издържа най-много два дни. Чудя се как го понасяте, Люси? Нямате нищо против да ви наричам Люси, нали?
— Съвсем не. На мен не ми е скучно. Но аз, разбира се, не съм тук за постоянно.
— Наблюдавах ви… Вие сте умно момиче, Люси, Твърде умно, за да си губи времето да готви и да чисти.
— Благодаря, но предпочитам готвенето и чистенето пред бюрото в канцелария.
— Аз също бих предпочел това. Но има и други начини да се живее. Бихте могли да сте на свободна практика.
— Аз съм.
— Не по този начин. Имам предвид да работите за себе си, да използвате умствените си способности, за да се преборите с…
— С какво?
— Със силните на деня. С глупавите, педантични правила и устави, които в днешно време спъват всеки от нас. Интересното е, че винаги има вратичка, ако си достатъчно умен, за да я намериш. А вие сте умна. Хайде, кажете, харесва ли ви идеята?
— Може би.
Люси вкара ловко колата в двора с конюшните.
— Не искате ли да се заемете с нещо подобно?
— Дайте ми повече информация.
— Честно казано, мило момиче, бих могъл да ви използвам. Държанието ви е безценно — внушава доверие.
— Да не би да искате да ви помагам да продавате златни кюлчета?
— Не е толкова рисковано. Само леко заобикаляне на закона, нищо повече — ръката му се плъзна нагоре към рамото й. — Вие сте страшно привлекателно момиче, Люси. Бих искал да ми станете партньор.
— Поласкана съм.
— Искате да кажете „няма да стане“? Помислете си. Помислете си за радостта. За удоволствието, което ще изпитате, когато надхитрите всички онези сериозни хора. Бедата е там, че човек се нуждае от капитал.
— Боя се, че нямам такъв.
— О, не го възприемайте като намек. Скоро аз ще притежавам капитал. Моят почитаем баща няма да живее вечно, стиснат стар злобар. Когато пукне, ще получа пари. Какво ще кажете, Люси?
— Какви са условията?
— Брак, ако ви хареса. Жените го обичат, колкото свободомислещи и независими да са. Освен това омъжените жени не могат да бъдат принудени да свидетелстват против съпрузите си.
— Не звучи особено ласкаво.
— Я стига, Люси. Не разбирате ли, че съм хлътнал по вас?
За своя изненада Люси усети, че той я привлича по странен начин. У Алфред имаше някакъв чар, дължащ се вероятно на чисто животинския му магнетизъм. Тя се засмя и се изплъзна от обгръщащата я ръка.