Страница 24 из 48
— Искали сте писмото да е истинско? — внимателно запита Крадък.
Ема го погледна с благодарност.
— Да, исках да е истинско. Толкова бих се радвала, ако Едмънд имаше син.
Крадък кимна.
— Както казахте, на пръв поглед писмото изглежда напълно автентично. Изненадващо е продължението — фактът, че Мартин Кракънторп внезапно е заминала за Париж и оттогава не ви се е обадила. Вие сте й отговорили любезно, били сте готова да я посрещнете. Ако приемем, че тя е била истинската Мартин Кракънторп, защо не ви е писала отново, дори и да е трябвало да се върне във Франция? Разбира се, ако става дума за мошеник, обяснението е по-просто. Помислих си, че вероятно сте се консултирали с господин Уимборн и той е предприел разследвания, които са изплашили жената. Както обаче разбирам, случаят не е такъв. Все още остава вероятността някой от братята ви да е направил нещо подобно. Възможно е въпросната Мартин да има минало, което е по-добре да не се разследва. Може да е решила, че ще има работа само с любещата сестра на Едмънд, а не с практични и подозрителни бизнесмени. Навярно се е надявала, че без да й бъдат задавани много въпроси, ще получи известна сума от вас заради детето (което сега едва ли вече е дете, а най-вероятно петнайсет-шестнайсетгодишно момче). А всъщност е разбрала, че ще й се наложи да се сблъска с нещо съвършено различно. В крайна сметка, предполагам, че биха възникнали сериозни усложнения от правно естество. Ако Едмънд Кракънторп има син, роден от законен брак, той ще бъде един от наследниците на бащиното ви имение.
Ема кимна.
— Нещо повече. От всичко, което ми беше казано, излиза, че когато му дойде времето, той ще наследи Ръдърфорд Хол и земята около него, превърнала се в твърде ценен терен за строеж.
Ема погледна малко сепнато.
— Да, не бях помислила за тези неща.
— Е, аз на ваше място не бих се тревожил — каза инспектор Крадък. — Направихте много добре, че дойдохте да ми разкажете за това. Ще направя разследвания, но ми се струва твърде вероятно да няма никаква връзка между жената, написала писмото (и която навярно се е опитвала да спечели пари чрез мошеничество), и жената, чието тяло бе намерено в саркофага.
Ема се изправи с въздишка на облекчение.
— Толкова се радвам, че ви разказах всичко. Бяхте много любезен.
Крадък я придружи до вратата. После се обади на сержант Уедъръл.
— Боб, имам работа за теб. Иди на „Елвърс Кресънт 126“ № 10. Вземи със себе си снимка на мъртвата от Ръдърфорд Хол. Виж какво можеш да разбереш за жена на име Кракънторп — госпожа Мартин Кракънторп, която или е живяла там, или се е отбивала на този адрес да получава писма, за времето от, да кажем, от 15 декември до края на месеца.
— Слушам, сър.
Крадък се зае с разни други неща, които го очакваха върху бюрото му. Следобед отиде да се срещне със свой приятел — театрален агент. Разследванията му не дадоха резултат.
По-късно същия ден, когато се върна в кабинета си, намери върху бюрото си телеграма от Париж:
Подробностите, които съобщаваш, може би се отнасят за Ана Стравинска от балет „Марицки“. Предлагам да дойдеш.
Крадък въздъхна дълбоко с облекчение и челото му се отпусна. Най-после. Толкова, помисли си той, по въпроса за Мартин Кракънторп… Реши да вземе нощния ферибот за Париж.
Глава тринайсета
— Колко мило от ваша страна, че ме поканихте на чай — каза госпожица Марпъл на Ема Кракънторп.
Тя беше много мека и пухкава — въплъщение на приятна възрастна дама. Усмихваше се, оглеждайки се, на Харолд Кракънторп, облечен в елегантен тъмен костюм, на Алфред, който с чаровна усмивка й предлагаше сандвичи, на Седрик, застанал до камината в протрито вълнено сако, сърдит на останалите членове от семейството.
— Много се радвам, че можахте да дойдете — учтиво отговори Ема.
Нямаше и следа от намек за сцената, разиграла се след обеда същия ден, когато Ема възкликна:
— Божичко, съвсем забравих! Казах на госпожица Айлсбароу, че днес може да доведе старата си леля на чай.
— Отложи посещението — грубо заяви Харолд. — Все още има много неща, за които трябва да говорим. Нямаме нужда от непознати в къщата.
— Нека пие чай с момичето в кухнята или някъде другаде — добави Алфред.
— О, не, не мога да постъпя така — противопостави се твърдо Ема. — Ще бъде прекалено невъзпитано.
— Нека да дойде — намеси се Седрик. — Можем да я поразпитаме малко за прекрасната Люси. Трябва да ви кажа, че бих искал да науча нещо повече за момичето. Не съм сигурен, че мога да й се доверя. Прекалено е интелигентна.
— Има много солидни връзки — отбеляза Харолд. — Поставих си за цел да проверя. Човек трябва да бъде сигурен, като се има предвид къде си пъха носа и как намери трупа.
— Само ако знаехме коя е тази проклета жена — каза Алфред.
Харолд сърдито добави:
— Искам да ти кажа, Ема, че изглежда съвсем си си загубила ума, след като си отишла в полицията и си изказала предположение, че убитата жена би могла да бъде френската приятелка на Едмънд. Така те ще мислят, че тя е дошла тук и вероятно някой от нас я е убил.
— О, не, Харолд, не преувеличавай.
— Харолд е напълно прав — заяви Алфред.
— Не разбирам какво ти е влязло в главата. Имам чувството, че където и да ида, ме преследват цивилни полицаи.
— Казах й да не го прави — намеси се Седрик. — Тогава Куимпър я подкрепи.
— Това не е негова работа — сърдито отбеляза Харолд. — Да си гледа хапчетата и праховете, а и „националното здравеопазване“.
— Хайде, спрете да се карате — уморено каза Ема. — Наистина се радвам, че тази стара госпожица… как й беше името… ще дойде за чая. За всички нас ще бъде добре да има някой външен човек тук, за да не обсъждаме едни и същи неща отново и отново. Трябва да ида да се пооправя малко.
Тя излезе от стаята.
— Тази Люси Айлсбароу… — започна Харолд и спря. — Както казва Седрик, странно е, че е влязла в хамбара и е отворила онзи саркофаг — действие, подобаващо на един Херкулес. Вероятно ще трябва да предприемем нещо. Държанието й по време на обеда беше доста враждебно…
— Остави я на мен — отвърна му Алфред. — Скоро ще разбера дали преследва нещо.
— Искам да кажа, защо ще отваря саркофага?
— Може би, в крайна сметка, тя не е Люси Айлсбароу — предположи Седрик.
— Но какъв смисъл би имало… — Харолд изглеждаше съвсем объркан. — О, по дяволите!
Спогледаха се с разтревожени лица.
— А сега и тази противна стара жена, която идва на чай. Точно когато искаме да помислим.
— Ще обсъдим нещата довечера — каза Алфред. — Междувременно ще разпитаме подробно старата леля за Люси.
И така, госпожица Марпъл беше доведена, както си му е редът, от Люси и настанена до камината, а сега се усмихваше на Алфред, докато той й подаваше сандвичи, с одобрението, което винаги проявяваше към всеки симпатичен мъж.
— Много благодаря… Мога ли да попитам… О, яйце или сардина! Да, ще ми хареса. Боя се, че винаги съм малко лакома по време на чая. Когато човек почне да остарява, знаете ли… А вечер, разбира се, само лека храна… Трябва да внимавам.
Тя се обърна отново към домакинята:
— Колко хубава къща имате! С толкова красиви неща. А бронзовите предмети ми напомнят за онези, които баща ми беше донесъл от изложението в Париж. Наистина ли дядо ви ги е купувал? В класически стил са, нали? Много са красиви. Колко е хубаво, че братята ви са тук заедно с вас. Семействата толкова често се разпръсват — в Индия, макар и да мисля, че времето на тази страна вече отмина, и в Африка — по западното крайбрежие, а климатът там е ужасен.
— Двама от братята ми живеят в Лондон.
— Това е много хубаво за вас.
— Брат ми Седрик обаче е художник и живее в Ибиса — един от Балеарските острови.
— Художниците обичат много островите, нали? — отбеляза госпожица Марпъл. — Шопен — беше в Майорка, нали? Но той беше композитор. Всъщност имам предвид Гоген. Тъжен живот, изглежда пропилян. Самата аз никога не съм се интересувала от картини на туземки и макар и да знам, че много го ценят, никога не ми е харесвал този жълтеникавокафяв цвят на горчица. Човек наистина доста се дразни, когато гледа картините му.