Страница 23 из 48
— Но съществува някаква възможност, която ви безпокои. По-добре ми разкажете, защото може да сме в състояние да ви успокоим.
Преди да проговори, Ема помълча за момент. После каза:
— Вие се запознахте с трима от братята ми. Имах още един — Едмънд, който бе убит по време на войната. Малко преди да го убият, ми писа от Франция.
Тя отвори чантата си и извади оттам овехтяло, с избелели букви писмо. Прочете го:
Надявам се, Еми, че за теб няма да бъде шок. Ще се женя — за французойка. Всичко стана много внезапно, но знам, че ще харесаш Мартин и ще се погрижиш за нея, ако нещо се случи с мен. В следващото си писмо ще ти пиша повече подробности, а тогава ще съм семеен човек. Ще го съобщиш внимателно на стария, нали? Това ще сложи край на всичките му надежди.
Инспектор Крадък протегна ръка. Ема се поколеба, после му подаде писмото. Тя продължи, като говореше бързо:
— Два дни след като получих писмото, пристигна телеграма, в която се казваше, че Едмънд е изчезнал и се предполага, че е убит. По-късно бе съобщено със сигурност, че е убит. Беше точно преди Дюнкерк — смутни времена. Доколкото успях да установя, нямаше армейски архив, откъдето да се разбере, че се е оженил. Но, както вече ви казах, времената бяха смутни. Момичето въобще не се обади. След войната се опитах да направя някои проучвания, но знаех само собственото й име. Тази част на Франция бе окупирана от германците и беше трудно да се открие нещо, след като не знаех дори и фамилното й име. В крайна сметка реших, че женитбата въобще не се е състояла и че вероятно момичето се е оженило за някого другиго преди края на войната или и то е било убито.
Инспектор Крадък кимна. Ема продължи:
— Можете да си представите изненадата ми, когато преди около месец получих писмо, подписано „Мартин Кракънторп“.
— У вас ли е?
Ема го извади от чантата си и му го подаде. Крадък го прочете с интерес. Писмото беше написано с полегат почерк на френски — почерк на образован човек.
Скъпа мадмоазел,
Надявам се да не бъдете шокирана, когато получите писмото ми. Дори не знам дали брат ви Едмънд ви е съобщил, че сме се оженили. Казваше, че смята да го направи. Убиха го само няколко дни след нашата женитба, а по същото време германците окупираха селото ни. След като свърши войната, реших да не ви се обаждам, нито да ви търся, макар че Едмънд ми бе казал да постъпя така. Тогава бях започнала нов живот и това не беше необходимо. Сега обаче нещата се промениха. Пиша ви писмо заради сина си. Той е син и на брат ви, а аз повече не мога да му осигурявам условията за живот, които трябва да има. Пристигам в Англия в началото на следващата седмица. Бихте ли ме уведомили дали мога да дойда и да се видя с вас? Адресът ми е „Елвърс Кресънт 126“ №10.
Още веднъж се надявам, че не съм ви шокирала много.
Уверявам ви в най-добрите си чувства:
За миг Крадък остана смълчан. Препрочете писмото, преди да й го върне.
— Какво направихте, когато получихте писмото, госпожице Кракънторп?
— Тогава ми беше на гости зет ми Брайън Истли и аз говорих с него по този въпрос. После позвъних на брат си Харолд в Лондон, за да се консултирам с него. Харолд беше доста скептично настроен и ме предупреди да бъда особено предпазлива. „Трябва — каза той — да проучим внимателно тази жена“.
Ема замълча за секунда, а после отново продължи:
— Да постъпим така, разбира се, беше просто проява на здрав разум и аз се съгласих. Но ако това момиче — тази жена — наистина беше Мартин, за която ми беше писал Едмънд, чувствах, че сме длъжни да я посрещнем както трябва. Писах на адреса, който тя беше посочила в писмото си, и я поканих да дойде в Ръдърфорд Хол, за да се видим. След няколко дни получих телеграма от Лондон със следното съдържание: „Много съжалявам, но най-неочаквано се наложи да се върна във Франция. Мартин“. Не последва писмо, нито някакви други новини.
— Кога се случи всичко това?
Ема се намръщи.
— Беше малко преди Коледа. Сигурна съм, защото имах намерение да й предложа да прекара празниците с нас, макар че баща ми не искаше и да чуе за подобно нещо. Затова й писах да дойде през уикенда след Коледа, докато семейството беше още тук. Телеграмата, в която казваше, че се връща във Франция, пристигна, мисля, само няколко дни преди Коледа.
— И вие смятате, че жената, чието тяло бе открито в саркофага, може да е тази Мартин?
— Не, разбира се. Когато обаче казахте, че тя вероятно е била чужденка, не можех да не се зачудя… дали все пак…
Гласът й заглъхна.
Крадък заговори бързо и уверено:
— Постъпихте съвсем правилно, като ми разказахте всичко. Ние ще го обсъдим. Според мен е почти сигурно, че жената, която ви е писала, наистина се е върнала във Франция и сега се намира там жива и здрава. От друга страна, има известно съвпадение в датите и вие самата сте го установили. Както чухте по време на предварителното следствие, според заключението на съдебния лекар смъртта на жената трябва да е настъпила преди около три-четири седмици. И така, не се безпокойте, госпожице Кракънторп, просто оставете всичко на нас — добави небрежно той. — Консултирали сте се с господин Харолд Кракънторп. А с баща си и с останалите си братя?
— Разбира се, трябваше да кажа на баща си. Той страшно се развълнува — усмихна се тя едва забележимо. — Беше убеден, че работата е нагласена, с цел да се изкопчат пари от нас. Баща ми е особено чувствителен по въпроса за парите. Убеден е или се прави, че е много беден, и смята, че трябва да пести всяко пени. Мисля, че подобни мании обземат понякога възрастните хора. Разбира се, това не е вярно, той има висок доход и всъщност не харчи дори една четвърт от него — или по-точно не харчеше, докато не въведоха високия данък общ доход. Положително има солидни спестявания.
Тя замълча, а после продължи:
— Казах и на другите си двама братя. Алфред, изглежда, прие всичко като шега, макар той също да мислеше, че почти сигурно става дума за мошеничество. Седрик просто не прояви интерес, той е склонен към егоизъм. Възнамерявахме да приемем Мартин и да помолим господин Уимборн, нашия адвокат, също да дойде.
— Какво мисли господин Уимборн за писмото?
— Не успяхме да обсъдим въпроса с него. Тъкмо смятахме да го направим, когато пристигна телеграмата от Мартин.
— Не предприехте ли някакви по-нататъшни действия?
— Писах на адреса в Лондон и отбелязах върху плика: „Моля, препратете писмото“, но не получих никакъв отговор.
— Хм… Доста любопитна работа…
Той я погледна съсредоточено.
— Какво мислите вие самата за това?
— Не знам какво да мисля.
— Как реагирахте в момента? Смятахте ли, че писмото е истинско, или бяхте съгласна с баща си и с братята си? А зет ви? Между другото, какво мислеше той?
— О, Брайън смяташе, че писмото е истинско.
— А вие?
— Аз… Не бях сигурна.
— И как се чувствахте, предполагайки, че момичето действително е било вдовицата на брат ви Едмънд?
Чертите на Ема се смекчиха.
— Много обичах Едмънд. Той беше любимият ми брат. Струваше ми се, че при тези обстоятелства момиче като Мартин би изпратило точно такова писмо. Ходът на описаните събития изглеждаше напълно естествен. Приех, че до края на войната тя или се е омъжила отново, или е живяла с някой мъж, който се е грижел за нея и за детето. После вероятно този мъж е починал или я е изоставил и на нея й се е сторило съвсем редно да се обърне към семейството на Едмънд, както самият той е настоявал. На мен писмото ми изглеждаше истинско и естествено, но Харолд изтъкна, че ако е било написано от някой мошеник, това ще е някаква жена, която познава Мартин и знае всички факти, за да може да съчини едно напълно правдоподобно писмо. Трябваше да призная, че той имаше право, но въпреки всичко…
Тя млъкна.