Страница 26 из 48
— Няма време за флиртове. Трябва да мисля за вечерята.
— Ето пак! Е, вие наистина сте добра готвачка. Какво ще има за вечеря?
— Почакайте и ще видите! По-лош сте и от момчетата.
Те влязоха в къщата и Люси забърза към кухнята.
Беше доста изненадана, когато Харолд Кракънторп прекъсна заниманията й.
— Госпожице Айлсбароу, може ли да говоря за момент с вас?
— По-късно става ли, господин Кракънторп? Доста съм закъсняла.
— Разбира се, разбира се. Може ли след вечеря?
— Да, добре.
Вечерята бе сервирана навреме и оценена както подобава. Люси приключи с миенето на чиниите и влезе във вестибюла, където я чакаше Харолд Кракънторп.
— Какво има, господин Кракънторп?
— Да влезем ли тук? — той тръгна към всекидневната и после затвори вратата след Люси.
— Утре рано сутринта си тръгвам — обясни той, — но искам да ви кажа колко съм поразен от способностите ви.
— Благодаря — отговори Люси, леко изненадана.
— Смятам, че тук прахосвате таланта си — определено го прахосвате.
— Сериозно? Аз не мисля така.
„Във всеки случай, той не може да поиска да се оженя за него — помисли си Люси. — Вече си има жена“.
— След като бяхте така любезна да ни помогнете в тази криза, предлагам да ми се обадите в Лондон. Ако ми обещаете, че ще позвъните, за да ми определите среща, ще предупредя секретарката си. Истината е, че бихме могли да използваме човек с вашите способности във фирмата. Ще обсъдим подробно в каква област най-успешно може да бъде ангажиран вашият талант. Госпожице Айлсбароу, аз действително съм в състояние да ви предложа много добра заплата с блестящи перспективи. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.
Усмивката му беше великодушна. Люси отвърна скромно:
— Благодаря, господин Кракънторп. Ще си помисля по въпроса.
— Не чакайте прекалено дълго. Една млада жена не трябва да пропуска такива възможности, ако иска да преуспее в живота.
Зъбите му отново проблеснаха.
— Лека нощ, госпожице Айлсбароу, приятни сънища.
„Дааа — каза си Люси, — дааа… всичко това е много интересно“.
Когато отиваше да си легне, срещна Седрик по стълбите.
— Люси, може ли да ви кажа нещо?
— Да не би да искате да ви стана жена и да дойда в Ибиса, за да се грижа за вас?
Седрик изглеждаше много изненадан и леко разтревожен.
— Никога не съм мислил за подобно нещо.
— Извинявайте, грешката е моя.
— Просто исках да знам дали има разписание в къщата.
— А, така ли? Да, има, на масата във вестибюла е.
— Знаете ли — с укор отбеляза Седрик, — не трябва да си мислите, че всеки иска да се ожени за вас. Вие сте доста симпатично момиче, но не чак толкова. Хората казват: започваш постепенно да се харесваш и ставаш по-лош. Всъщност вие сте последното момиче на земята, за което бих се оженил. Последното.
— Наистина ли? — попита Люси. — Не трябва обаче да ми го натяквате. Може би предпочитате да ви стана мащеха?
— Какво искате да кажете? — изгледа я слисано Седрик.
— Това, което чухте — отвърна Люси, после отиде в стаята си и затвори вратата.
Глава четиринайсета
Дърмът Крадък поддържаше приятелски взаимоотношения с Арман Десен от парижката префектура. Двамата се бяха срещали служебно при един-два случая и се разбираха добре. Тъй като Крадък говореше гладко френски, по-голямата част от разговора се водеше на този език.
— Това е само хипотеза — предупреди го Десен. — Имам снимка на балетния ансамбъл. Ето я, четвъртата отляво. Говори ли ти нещо?
Инспектор Крадък отвърна, че всъщност нищо не му говори. Не е лесно да се разпознае една удушена млада жена, а и на снимката въпросните млади жени бяха силно гримирани и носеха странни украшения за глава като птичи пера.
— Би могла да бъде и тя — отбеляза той. — Не мога да кажа със сигурност. Коя е? Какво знаеш за нея?
— Малко повече от нищо — отвърна весело Десен. — Виждаш ли, тя не е играла централни роли. Нито пък балет „Марицки“ е особено известен. Дава представления в театри в предградията и ходи на турнета — няма големи имена, няма звезди, нито пък прочути балерини. Ще те заведа обаче да се срещнеш с мадам Жоале, която го ръководи.
Мадам Жоале беше енергична, делова французойка с проницателен поглед, малки мустачки и огромно количество мастна тъкан.
— Не обичам полицаите! — погледна ги намръщено тя, без да скрива, че визитата не й харесва. — Винаги когато могат, те ми създават неприятности.
— Не, мадам, не трябва да говорите така — заяви Десен, който беше висок, слаб, меланхоличен човек. — Кога съм ви причинявал неприятности?
— Заради оная малка глупачка, която пи карболова киселина — незабавно отговори мадам Жоале. — И то само защото се беше влюбила в диригента на оркестъра, който не се интересува от жени и има слабост към други неща. Превърнахте го в сензация, което не е хубаво за моя чудесен балет.
— Точно обратното, направихте страхотен удар — заяви Десен. — А и оттогава изминаха три години. Не бива да таите злоба. Сега за това момиче — Ана Стравинска.
— Добре, какво ви интересува за нея? — въпросът на Мадам беше предпазлив.
— Рускиня ли е? — попита инспектор Крадък.
— Не, разбира се. Искате да кажете, заради името? Всички тези момичета си избират подобни имена. Тя не беше важна, не беше изключителна танцьорка, нито пък особено красива. Elle etait assez bien, c’est tout3. Танцуваше достатъчно добре за групови, но не и за солови изпълнения.
— Французойка ли беше?
— Вероятно. Имаше френски паспорт. Веднъж обаче ми каза, че съпругът й е англичанин.
— Казала ви е, че съпругът й е англичанин? Жив… или мъртъв?
Мадам Жоале сви рамене.
— Умрял е или я е напуснал. Откъде да знам кое точно от двете? Тези момичета — те винаги имат неприятности с мъжете.
— Кога я видяхте за последен път?
— Заминахме с балета за шест седмици за Лондон. Играхме в Торки, Борнмът, Истбърн, на още едно място, което не си спомням, и в Хамърсмит. После се върнахме във Франция, но Ана не си дойде с нас. Само изпрати известие, че напуска балета и че ще живее със семейството на съпруга си — някакви такива глупости. Аз самата не мисля, че е вярно. По-вероятно е да е срещнала някой мъж, разбирате ли?
Инспектор Крадък кимна. Доколкото схвана, никой не можеше да разубеди мадам Жоале, че това е причината.
— За мен не е никаква загуба. Не ме интересува. Мога да намеря не по-лоши момичета, дори и по-добри, които ще дойдат да танцуват при мен, затова свих рамене и повече не помислих за нея. Защо да го правя? Всичките са такива, тези момичета, пощуряват по мъжете.
— На коя дата беше?
— Когато се върнахме във Франция? Беше… да… неделята преди Коледа. А Ана, тя напусна два-три дни преди това. Не мога да си спомня точно… В края на седмицата в Хамърсмит трябваше да танцуваме без нея, което означаваше да прегрупираме всичко… Много лошо от нейна страна, но когато срещнат мъж, тези момичета действат по един и същи начин, всичките. Само си казвам: „Нея няма да я взема отново“.
— Било е неприятно за вас.
— Ами! Не ме интересува. Няма съмнение, че е прекарала Коледа с някой мъж, който е хванала. Не е моя работа. Мога да намеря други момичета — момичета, които ще подскочат от радост заради шанса да танцуват в балет „Марицки“ и ще танцуват като Ана, а дори и по-добре от нея.
Мадам Жоале замълча, а после попита с внезапен интерес:
— Защо искате да я намерите? Да не е наследила пари?
— Точно обратното — обясни инспектор Крадък учтиво. — Смятаме, че може би е била убита.
Мадам Жоале отново стана безразлична.
— Ca se peut4! Случва се. Е, тя беше добра католичка. Ходеше на църква в неделя и сигурно се е изповядвала.
3
Тя беше добра, това е всичко (фр.) — Б.пр.
4
Може (фр.) — Б.пр.