Гейтуей IV

— Сергей Борбосной?

Но тя поклати нетърпеливо глава.

— Не, не този. Чакай, как се казваше? Ескладар. Харбин Ескладар.

Ококорих се, защото знаех кой е Харбин Ескладар.

На времето беше доста известен. Никога не сме се срещали, не съм имал и желание, защото Харбин Ескладар беше прочут терорист, а какво общо можеше да има между моята скъпа Еси и един бивш терорист?

Но Шери продължаваше невъзмутимо:

— Зная, че сега се движиш из висшите слоеве на обществото. Познаваш Оди Уолтърс, сигурно си гъст с Глейр и онези другите…

— Глейр? — нещо не можех да следвам нишката на мисълта й. Още по-странно ми се видя, че произнася едно хичиянско име с английски акцент.

Тя ме погледна изненадано.

— Какво, не знаеше ли? Божичко, Робин, май този път съм на крачка пред теб! Не видя ли акостиралия хичиянски кораб?

Изведнъж ме завладя чувството, че купонът наистина ще се получи. Вярно, че бях зърнал някакъв хичиянски кораб, но и през ум не ми мина, че на борда му може да има хичиянец.

Предполагам, че е било доста невъзпитано от моя страна да се втурна през глава. Нямах време да измисля каквото и да било подходящо обяснение.

— Скоро ще се видим — извиках развълнувано, положих една бърза целувка на бузата на Шери и се понесох.

Докато бях съвсем сам в гигабитовото пространство, извиках Алберт. Вече ме очакваше.

— Да?

— Защо не ми съобщи, че на Скалата е пристигнал хичиянски кораб? — попитах обидено. — Какво търсят тук?

Той се усмихна невъзмутимо и се почеса по прасеца.

— Що се отнася до втория въпрос, Робин, те имат пълното право да бъдат тук. Купонът е за всички, които някога са живели на Гейтуей. Същото може да се каже и за тримата хичиянци. Макар и много отдавна. А по първата част… — той направи драматична пауза. — Робин, вече направих един безуспешен опит да ти разкажа за хората, които могат да те заинтересуват. Не исках обаче да те прекъсвам, най-малкото щеше да бъде нетактично от моя страна. Ако ми позволиш сега…

— Позволявам ти веднага да ми разкажеш за тези хичиянци! За Ескладар вече научих.

— Брей? — за миг образът на Алберт замръзна. Не ми се беше случвало да го виждам такъв. Сетне добави покорно: — Хичиянският кораб пристига направо от ядрото и тримата на борда му се казват Муот, Бароу и Глейр. Най-интересна несъмнено е Глейр, която е участвала заедно с Тангент в онази експедиция до планетата Ленивец.

— Тангент! — Това наистина ме пробуди.

— Точно така, Робин. — Той се захили щастливо. — В добавка…

— Искам да се срещна с тях — прекъснах го безцеремонно аз. — Къде са сега?

— На Ниво „Джейн“, в стария гимнастически салон, който сега е рехабилитационна зала. Но ще ми позволиш ли да ти кажа и за другите? За Ексладар вече знаеш, предполагам и за Дейн Мечников, и…

— Първо най-важното, Алберт — спрях го аз. — Отдавна искам да се срещна с някой, който е познавал Тангент лично.

— Но моля те, поне нека да ти предам съобщението от госпожа Бродхед?

Досега не беше споменавал за съобщение.

— Добре, казвай. Какво чакаш?

Погледна ме малко нацупено и продължи с тона и акцента на Еси, поставяйки ударенията там, където и тя би ги поставила:

— Кажи на стария глупчо Робин, че може да види своя бивша възлюбена, но само да гледа, без да пипа.

Сигурно бях започнал да се изчервявам. Не зная дали Алберт го забеляза, защото му махнах да си върви веднага щом свърши и поех към Ниво „Джейн“.

Ей така гузната съвест постепенно ни превръща в страхливци, или в глухи за нещата, които всъщност трябва да чуем.

Стига да искам, бих могъл да увия гирлянда около Земята за четирийсет милисекунди, тъй че за нула време се прехвърлих от Ниво „Бейб“ до Ниво „Джейн“. Особено като се има предвид, че в действителност не бях на нито едно от двете нива.

И все пак, докато се носех в разтегленото време между двете точки, имах възможност да помисля върху някои неща.

Дали бях чул правилно? Наистина ли жена ми Еси беше с Харбин Ексладар? Вярно, че тероризмът бе отдавна изпята песен. Всички тези чудовища, които са избивали невинни жертви с бомби и каквото още им попадне, са отдавна и невъзвратимо измрели или хвърлени в затвора и само на реформираните, като Харбин Ексладар, им е позволено да се показват а обществото. Те са платили дълговете си към него.

Така поне смятам аз. Но не и Еси. За нея те са кал. Жадни за кръв създания, готови да сеят смърт и ужас там, където и без това ги има в изобилие. Някои от тях, като Ескладар, след време смениха окопите и преминаха на страната на добрите, като дори помогнаха да бъдат заловени най-влиятелните и ожесточените сред водачите, спасявайки много невинни жертви.

И все пак…

Още щом видях тримата хичиянци, мигом забравих за Ексладар. За щастие те не бяха телесни (ако въобще бих могъл да нарека „телесни“ тези скелетоподобни същества). Те бяха Древни предци и това беше чудесно, защото възнамерявах да си поговоря с тях.

Намирахме се в просторна, слънчева зала, която някога бе изпълнявала функцията на гимнастически салон. Телесните, които бяха тук, сърбаха коктейли и си бъбреха безгрижно. Но само хората — хичиянците не пият. Предпочитат да дъвчат някакви техни гъби с висок токсичен индекс и тъкмо това правеха в момента.

— Здравейте — започнах аз с безгрижен тон. — Аз съм Робинет Бродхед.

Това е да си прочут. Хората наоколо, макар и неохотно, се отместиха и хичиянката сгъна китки в знак на любезен поздрав.

— Надявахме се да се срещнем с вас, разбира се — рече тя. — Името ви ни е известно, както и на всеки хичиянец.

Познаваха нашия обичай за ръкостискане и го изпълниха. Тези Древни предци идеха право от ядрото — бяха тръгнали оттам преди единайсет години, според нашите часовници, но само преди няколко седмици по техните. Повечето от това време бяха прекарали в открития космос. Изразих недоумението си от присъствието на извънземни на един съвсем земен купон и някой от безтелесните наблизо побърза да вземе отношение:

— О, господин Бродхед, но те имат пълното право да са сред нас. Купонът включва всички, които по един или друг повод са живели тук. Независимо кога.

Тръпки ме побиха при мисълта за това „кога“, защото последния път, когато на Гейтеуй са пребивавали хичиянци, отстои на 400 000 години в нашето минало.

— Значи вие сте тези, които са ни оставили корабите — рекох и им се усмихнах сърдечно, като вдигнах чаша за тост. В отговор те повдигнаха гъбите си, а хичиянката отвърна:

— Муон е оставил съоръжението, което вие наричате Завод за храна. Корабът, който вашият изследовател Силвестър Маклен открил на Венера, някога е принадлежал на Бароу. Що се отнася до мен, аз просто съм прескачала насам един-единствен път.

— Но затова пък сте била с Тангент — заговорих развълнувано, когато почувствах потупване по рамото. Обърнах се, за да открия, че е моята любима Сгъваема Еси.

— Робин, скъпи?

— Успя накрая да се откъснеш от Харбин Ескладар, така ли? — попитах великодушно. — Радвам се, че си тук. Това са Глейр…

Тя поклати объркано глава.

— Не съм била с Харбин Ескладар, Исках да се уверя, че знаеш за…

— Нищо не разбираш — прекъснах я ентусиазирано. — Тук става дума за Тангент. Глейр, ще ни разкажеш ли за пътешествието ви?

— Щом настоявате…

— Моля те, Робин — прекъсна ни Еси, — има важни неща, които не търпят отлагане. Дейн Мечников е наел адвокат.

Тази новина попрекърши ентусиазма ми, защото за миг бях забравил за Дейн Мечников. Знаех за какво му е нужен адвокат.

Заради мен.

Отвратителна новина, но въпреки това свих рамене и произнесох:

— По-късно, мила, моля те.

Еси въздъхна, а аз се приготвих да изслушам разказа. Не бива да ме вините за поведението ми. За мен пътешествието на Тангент е от изключителна важност. Ако не е била нейната експедиция, сега всичко щеше да е различно. Не само в хичиянската история. В цялата история. Да не говорим за нашата. Можеше въобще да ни няма. Затова си наложих да забравя всичко останало и да изслушам разказа на Глейр за това знаменателно пътуване, преди да разбера какво може да означава присъствието на Дейн Мечников на астероида.