Гейтуей IV

Рояци от хичиянски кораби се втурнали към този край на галактиката. Все още не знаели коя точно е звездата, но изборът се съсредоточил върху неколкостотин обекта. Претърсили ги всичките. Някои нямали планети около себе си, други били твърде млади и ярки…

Когато изведнъж се натъкнали на…

Една звезда, разположена на пътя на радиоемисиите, прекалено малка и бледа, за да бъде дори неутронна.

Вярно, около нея имало планети… но тя била нова само преди няколко хиляди години. Всичките й планети били изгорени и безжизнени. Не останало нищо, което да наподобява разумен живот.

Но на четвъртата планета… там, в една долина, имало останки от язовирна стена: тунел, прокопан през сринатата почти до основи планина — да, ето откъде идвали космическите сонди.

И този път хичиянците закъснели.

Сякаш някой вървял на крачка пред тях из галактиката и унищожавал всичко живо, преди да се доберат до него.

Или преди всяка от споменатите цивилизации да успее да прати свои живи представители на космическо пътешествие.

И тогава хичиянците направили своето последно и най-ужасяващо откритие. Пратили експедиция под ръководството на една чудесна хичиянка на име Тангент и пред очите им се разкрила цялата кошмарна картина.

Няма да ви разказвам за Тангент.

Причината за това е, че рано или късно Робин ще го стори. Още не го знае. Не знае дори, че някой ще му разкаже тази история от първа ръка. Така че да не избързваме със събитията.

Искам само да добавя едно нещо. Макар да не знам доколко е уместно.

Преди известно време споменах, че макар да „познавам“ различни математически методи за изчисление, аз не ги „разбирам“. Искам да кажа, че според мен не същестува никаква интуитивна причина за това неперовото число e, повдигнато на степен произведението на имагинерната единица и К, да е равно на минус едно.

Наистина не съм в състояние да възприемам така лековерно подобни твърдения.

Това, което искам да кажа, е, че не знам защо е така, макар да не храня никакви съмнения. А представяте ли си, че хичиянците е трябвало да се занимават с феномени от типа на „липсващата маса“ и объркващи въпроси относно това защо природата ни е надарила със способността да възприемаме само три измерения, вместо всичките девет. Робин просто не желае да ме слуша, когато му говоря за тези неща.

4. ЗА НЯКОИ ГРУПИЧКИ НА КУПОНА

Има едно място на Гейтуей, което трябва да зърна на всяка цена.

След като се изморих да си подавам муцуната тук и там и да слушам реплики от типа на „Ей, Робин, изглеждаш чудесно, братче!“, веднага отидох на моето местенце. Нарича се Ниво „Бейб“, Източен квадрант, Осми тунел, стая 51 и в продължение на няколко незабравими и ужасно тежки месеци е било мой дом.

Отидох там съвсем сам. Не исках да откъсвам Еси от разговора с нейното ленинградско приятелче, а и без това онази част от живота ми, която е свързана със споменатата проклета дупка, не беше споделяна с нея. Появих се в стаята и замрях неподвижно, съзерцавайки всичко наоколо. Включих дори няколко рецептора, които отдавна не бях използвал, просто защото не съм искал. Щеше ми се да подуша и почувствам това място.

То изглеждаше, миришеше и внушаваше точно онова, което очаквах, сиреч болезнена и топла носталгия по отдавна отминали неща, която ме завладя изцяло.

Стая 51 бе мястото, където ме настаниха, когато за първи път пристигнах на Гейтуей. Мили Боже, колко отдавна бе това!

Вече не приличаше на неуютна дупка, както ми се стори, когато се озовах тук в онзи далечен и полузабравен миг. Блестяща от стерилна чистота, с нови мебели, тя очакваше поредния гериатричен случай, изпратен да лекува плесенясали кокали. Вместо моя стар хамак имаше истинско, макар и тясно легло, нов умивалник, сгъваема седалка на тоалетна с истинска, течаща вода и още половин милион луксозни придобивки, за които някога не можех и да мечтая. Добре, че нямаше никой. Исках да поостана вътре насаме със себе си.

Спрях и „поех въздух с пълни гърди“.

И тогава долових още една разлика. Нямаше я вонята. Бяха се отървали от миазмите, които някога се просмукваха в дрехите и те следваха навсякъде из стария Гейтуей — и така години наред. Сега всичко миришеше на свежа зеленина, без съмнение от растенията, които помагаха за пречистване на въздуха. Стените лъщяха с хичиянски металически блясък, какъвто Гейтуей не бе познавал в зората на своята експлоатация от човека.

Промени? Разбира се, колкото щете. И все пак, това бе същата онази стая. Стаята, която бе приютявала всички мои страхове и тревоги.

Бях живял тук, както всеки друг проспектор на Гейтуей — броейки минутите, които ми остават до следващия полет, или до мига, когато ще ме изритат от астероида, защото нямам повече пари. Надвесен над обявените списъци за експедиции, опитвайки се да предположа коя от тях ще ме направи богат. В леглото на тази стая бяхме прекарвали незабравими часове с Джел-Клара Моинлин, когато, разбира се, не бяхме в нейната. Тук се бях затворил, когато се завърнах от последния си полет без нея…

Струваше ми се, че бях живял много по-дълго през онези нещастни няколко месеца на Гейтуей, отколкото през всичките години след това.

Не зная точно колко милисекунди прекарах в стаята, завладян от носталгични спомени, преди да чуя глас зад гърба си:

— Здрасти, Робин! Знаеш ли, имах предчувствието, че мога да те открия тук.

Казваше се Шери Лофат.

Трябва да ви призная нещо — колкото и да се радвах да видя отново Шери, изпитах облекчение, че Еси все още си бъбри със старото руско приятелче. Не, Еси не е от ревнивите. Но сигурно би направила изключение, когато става дума за Шери Лофат.

Шери ме изучаваше с нескрито любопитство от прага на тясната стаичка. Не изглеждаше и с час по-стара от последния път, когато се бяхме срещнали, а това трябва да е било преди близо половин столетие. Дори имаше далеч по-привлекателен вид — сигурно защото тогава току-що бе излязла от болницата след една тежка мисия, завършила кошмарно във всяко едно отношение, освен във финансово. Беше невероятно апетитна хапка в полупрозрачната си риза и розовите си гащички — освен тях не носеше нищо друго, ако не броим широката й усмивка.

— Харесва ли ти? — попита тя, наведе се и ме целуна. — Облякох я заради теб. Помниш ли?

Разбира се, че помнех.

— Сега съм женен мъж — произнесох малко вдървено, но това сякаш не й направи впечатление.

— Че кой не е женен? Аз пък имам четири деца. Да не говорим за тримата внуци и един правнук.

— Божичко! — бе всичко, което успях да кажа. Отдръпнах се и я огледах. Изглеждаше точно така първия път, когато влезе в леглото ми.

— Не знаех, че и ти си умряла — рекох накрая. Темата очевидно не й беше от приятните, вероятно още не бе свикнала с новото си състояние.

— Случи се миналата година. Разбира се, тогава вече не изглеждах толкова млада. — Тя подпря брадичка с пръсти и кимна бавно. — Знаеш ли, Робин, винаги те гледам, когато те показват по новините. Чудесно се справяш.

— И ти също. Доколкото си спомням, спечели пет или шест милиона долара. От онова хичиянско куфарче с инструменти.

— По-скоро десет, ако броиш и допълнителните възнаграждения. — Тя се усмихна.

— Богата жена!

Шери вдигна рамене.

— Да, добре си поживях след това. Купих си няколко грамадни парцела и ранчо на планетата Пегис, омъжих се, родих сума деца, накрая взех, че умрях… хубав живот. Без да се брои финала. Какъв смисъл да говорим за пари, ти също ги имаш в изобилие. Как те наричат сега? „Най-богатият човек във вселената“? Трябваше да остана при теб, за да ми потръгне по-рано.

Беше се приближила към мен и едва сега осъзнах, че още държа ръката й.

— Извинявай — рекох и я пуснах.

— За какво?

— Ами…

— Аха, че не съм жената за теб. Няма нищо, Робин. Честна дума. Но нали трябваше да си спомним миналото. Дори се изненадах, че не си с нея и с онзи тип — как му беше името?