Гейтуей IV

Ирационален? И още как! Чакайте, има още.

Междувременно, докато Клара била извън обсега му — доколкото можел да предполага, завинаги — той срещнал и се „влюбил“, след което се оженил за моята създателка, С.Я.Лавровна. Всичко изглеждало като в щастлива приказка, когато неочаквано се появила Клара. Тогава Робин осъзнал, че „обича“ и двете, което го довело да нервно разстройство.

И за да се объркат още повече нещата, взел, че умрял. (По-скоро умряло тялото му, а съзнанието било прехвърлено в специална машина и сега обитава гигабиговото пространство.) Човек би си помислил, че последната му постъпка облекчила всичко. Нямало никаква причина да се „измъчва“ заради неща, които се отнасяли до биологичния му живот. Нали вече бил скъсал напълно с тази част от съществуването си? Но не и когато става дума за Робин Бродхед!

Не мислете, че Робин е безнадеждно глупав. (По стандартите на телесните, естествено.) Също като мен той си дава сметка, че понятия като „вярност“, „ревност“ и „сексуална вина“, са тясно свързани с биологичния факт, че „любовта“ означава „взаимовръзка“, от което се подразбира „възпроизвеждане“ — и че по своята същност ревността е израз на безпокойството дали бъдещото потомство ще е свързано генетично с определен субект. Робин разбира всичко това. За нещастие, не е в състояние да го чувства. Дори фактът, че досега не е бил биологичен баща не променя нищо.

За какви чудати неща се тревожат телесните! И продължават да се тревожат дори след като се преселят в света на безтелесните.

Робин също се тревожи и това ме кара да се безпокоя за него. Защото това е едно от нещата, за които съм бил програмиран.

Забелязвам, че съм започнал да ставам също толкова разхвърлян, колкото е Робин.

Какво да се прави? „Какъвто господарят, такъв и слугата“, се казва в една стара поговорка на телесните.

Ето че стигнахме и до въпроса за Враговете. Те са раса от разумни същества, безтелесни (дори нематериални), които били открити от хичиянците. За Враговете (хичиянците ги наричат Убийците, а също и много от хората, но аз никога не съм харесвал това название) се знае, че са унищожили до крак четири разумни раси и са нанесли сериозни щети на още няколко цивилизации, не се предават, докато не открият и най-малката подробност за всяко нещо, което ги заинтригува.

В науката съществуват голям брой теоретични проблеми, решаването на които според хичиянците не търпи никакво отлагане. Така например те искали да разберат какво се крие зад феномена на „липсващата маса“ — а именно, че всички наблюдавани материални обекти във вселената, събрани накуп, не тежат достатъчно, за да оправдаят движението на галактиките. Протоните наистина ли се разпадат? Имало ли е нещо преди Големия взрив, и какво?

Нашите учени също са си задавали подобни въпроси още във времената, преди човечеството да се срещне с хичиянците. Само че хичиянците са разполагали с едно неизмеримо преимущество пред нашите предци-изследователи (включително и моя патрон). Те можели да отидат на място и да погледнат с очите си.

Така и правели. Изпращали експедиции, които да изучават отблизо свръхнови, нови и неутронни звезди, също така бели джуджета и пулсари. Изследвали потока на материята между двойните звезди, както и радиационната емисия от привлечени в гравитационното поле на черната дупка инертни газове. Научили се дори да надникват отвъд Шварцшилдовата сфера на черните дупки — откритие, което по-късно им поднесло една особено полезна технология, да не говорим за любопитството им към микрокосмоса и поведението на атомите и молекулите в различни условия.

Не е никак трудно да резюмирам какво искали да постигнат по пътя на познанието хичиянците.

Те искали да узнаят всичко.

Но сред многобройните им изследвания съществувало едно, което било подхранвано постоянно от неувяхващ ентусиазъм — издирването на разумни същества във вселената.

С течение на времето хичиянците открили няколко разумни раси или почти успели да го сторят.

Първата била случайна находка, която донесла краткотрайна радост и последващо разочарование. Една малка, ледена планета, която едва ли би могла да привлече нечие внимание при нормално развитие на обстоятелствата, ги изненадала с любопитни аномалии в магнитното си поле. В началото никой не проявил особен интерес. Сетне за рутинна експедиция пристигнал на място управляем изследователски кораб на хичиянците. Планетата се намирала на близо 200 АЕ от своята не особено ярка звезда от клас К-3 и със сигурност не отговаряла на обичайните представи за място, където би могъл да възникне живот. Температурата на повърхността й била едва двеста градуса по Келвин и сякаш нищо не помръдвало под вечните ледове, които я сковавали. Но когато хичиянските изследователи сондирали леда, открили под него грамадни метални залежи. Ултразвуковите проучвания показали, че те имат правилна форма. Екипажът незабавно започнал термично пробиване на леда и каква била изненадата му, когато отдолу се показали сгради. Заводи! Машини!

И никаква следа от живот.

Анализът на ледената покривка показал, че находката под нея датира от близо половин милион години, но дори това не било най-странното. След щателни проучвания на геолозите и геохимичните екипи станало ясно, че планета с подобен състав не може да се намира на толкова далечна орбита от своята звезда. Нещо трябва да я е изхвърлило на огромно разстояние от слънцето, където повърхността й се покрила с лед.

Причината можела да бъде от естествен произход — например някаква космическа катастрофа (колкото и невероятна да е от статистическа гледна точка) като поява на друга звезда наблизо. Но никой от хичиянците не можел (и не искал) да повярва в това обяснение.

И тогава дошъл вторият удар.

Не точно удар. По-скоро ярка надежда, която просъществувала известно време — повече от столетие! Започнало се с това, че един хичиянски кораб засякъл радиопредавания, проследил ги до източника им и открил високотехнологичен артефакт, може би космическа сонда, продукт на друга цивилизация, която прекосявала междузвездното пространство.

На космическата сонда нямало екипаж. Нищо друго освен може би микроби. Обектът представлявал грамадна, свръхолекотена метална паяжина с дължина над хиляда километра, но с толкова крехка конструкция, че тежал колкото нокът.

Не минало много време преди хичиянците да се досетят за предназначението му. На мястото, където се събирали паяжините, били монтирани транзистори и платки от пиезоелектричен кристал. Обектът представлявал калкулатор. Бил също така компютър, камера, радиопредавател — всичко това умело вплетено в конструкцията на мрежата.

Нещо като роботизирана космическа платноходка, задвижвана от светлината.

Ето го неоспоримото доказателство: някъде във вселената съществувал разумен живот, също като техния! При това високотехнологичен, способен да прекосява космическото пространство! Нямало никакво съмнение, че това е свръхлека космическа сонда, оставена да се носи из галактиката под въздействие на електромагнитното излъчване на звездите и докладваща за всички открития чрез радиопредавателя.

Но къде се намирала родната й планета?

Ето това била грешката на хичиянците — че пропуснали да определят накъде точно е обърната мрежата в момента, когато я открили. Имали само известна представа, в рамките на няколко градуса, но във вселената няколко градуса означават неколкостотин милиона звезди.

От тогава на борда на всички хичиянски изследователски кораби били монтирани радиоприемници, настроени на определена честота. Винаги били включени и прослушвали околното пространство за други подобни сонди.

И ето че ги открили.

Първата сонда била повредена, изгубила правилна ориентация, но все пак това намалявало възможностите до няколко милиона звезди, истинско подобрение с две деления по алгебричната скала. Сетне открили още една сонда, напълно запазена, ориентирана към своя първоизточник.