Страница 1 из 68
Фредерик Пол
Гейтуей IV
1. НА СБРЪЧКАНАТА СКАЛА
Началото не е никак лесно. Мислех за най-различни встъпления, от типа на:
„Надали ще ме знаете, ако не сте чели книгите на Фред Пол. Те горе-долу са вярно написани. Някои работи е поизмислил, но, общо взето, казва истината.“1
Но Алберт Айнщайн, който всъщност представлява една хитроумна програма за търсене на информация, заяви, че подобни литературни забежки към класически произведения като „Хъкълбери Фин“ никак не ми подхождали, така че бях принуден да се откажа. Хрумна ми да опитам с картината на реещата се сред космоса душа, или нещо от тоя род, идея, която (пак според Алберт) напоследък често присъствала в нашите разговори. Например:
„Да бъдеш едновременно безсмъртен и мъртвец, да бъдеш вездесъщ и всесилен, и същевременно не по-реален от фосфоресциращо проблясване на екрана — ето как съществувам сега. Попитат ли ме как прекарвам времето си (а то е толкова много, скрито в пределите на всяка една от безчетните секунди), аз им отвръщам с цялата искреност, на която съм способен. Казвам им, че уча, играя, планирам и работя. И тона е самата истина. Наистина правя всички тези неща. Но в промеждутъците между тях ме завладява и още едно чувство. Болката.“
Или пък, защо не започна с описанието на един обикновен ден. Като онези, които ни представят в пиезовизионните интервюта: „Правдив репортаж за един ден от живота на известния Робинет Бродхед, финансов магнат, едноличен представител на могъща политическа институция, творец и изпълнител на значими събития, отекващи в милиарди светове“. Същевременно на екрана се появява моята скромна персона, начело на важно заседание с представителите на Обединената служба за наблюдение на Убийците, или още по-добре, от някоя сесия на Института за космически проучвания „Робинет Бродхед“.
Качвам се на подиума сред оглушителни аплодисменти. Усмихвам се и вдигам ръка, за да ги поуталожа. „Дами и господа — произнасям аз, — благодаря ви, задето отделихте от скъпоценното си време, за да се присъедините към нас. Искам да поздравя с добре дошли в нашия институт всички вас — изтъкнати астрофизици и космолози, прочути теоретици и Нобелови лауреати. Обявявам за открит симпозиума, посветен на физичната структура на незрялата вселена.“
Наистина ми се е случвало да произнасям подобни речи, или по-скоро, пращал съм мои двойници, които да свършат тази работа. Налага се. Очакват го от мен. Не съм учен, но чрез моя Институт осигурявам необходимите средства за подобни важни изследвания. Естествено, хората с които работя, биха желали да ме видят при откриването на важни симпозиуми. След това, разбира се, биха предпочели да си отида, за да могат да се захванат за работа.
В края на краищата не можах да реша кое от изброените встъпления е най-подходящо и се отказах от тях. Струваха ми се прекалено стандартни. Признавам го.
Понякога се имам за голям умник. Понякога не — твърде често се чувствам обременен от моята вътрешна болка, която не отслабва нито за миг. Намират ме за нахакан фукльо, но напереността ми помага да свърша работата, която изисква енергични усилия.
Вече реших. Ще започна с оня купон на Сбръчканата скала. Потърпете още малко. Още съвсем малко, колкото да разберете какво ми е на мен.
Готов съм да ида и на края на света, ако ми кажат, че там се оформя страхотен купон. И защо не? Не ми представлява никаква трудност, а добрите купони са рядкост в наше време. За целта обикновено долитам на борда на собствения си космически кораб, което също не ми струва особени усилия, а и ми позволява да върша още петнайсет-двайсет неща.
Усетих, че купонът ще е страхотен, още преди да пристигна. Сигурно заради начина, по който бяха украсили добрия стар астероид. Сам по себе си Сбръчканата скала не представлява нищо особено. Черен е като космоса, с няколко синкави петънца тук-там. Дължината му не надхвърля десет километра. Прилича на нащърбена от човките на изгладнели птици праскова. Разбира се, отворите не са оставени от птици, а всъщност са гнезда, в които да се прибират кораби като нашия. Специално за купона бяха изписали грамадно, блестящо послание:
„Нашата галактика. Първите 100 години са най-трудните!“
То се въртеше около астероида като пояс от добре обучени светулки. Не бих оценил като особено дипломатична първата част от посланието. Втората пък въобще не отговаряше на истината. Е, поне изглеждаше красиво.
Споделих този си коментар с моята скъпа Сгъваема съпруга, а тя изсумтя презрително, след което се сгуши в шепата ми.
— Твърде крещящо. Истински светлини! Можеха да използват холограми.
— Еси — произнесох аз и доближих устни до ухото й, — имаш душа на кибернетик.
— Така е, скъпи Робин, защото аз не съм нищо друго, освен една душа на кибернетик. Също както и ти. И, моля те, обърни внимание на приборите за управление, вместо да дрънкаш глупости.
Което си беше само една шега. И без това се движехме право по курса, навлизайки в тунела на дока с агонизиращата мудност на всички материални предмети. Разполагах с излишък от стотици милисекунди, преди да подам за последен път малко тяга в маневрените двигатели на „Истинска любов“. Ето защо се наведох и целунах Еси…
(Не беше точно целувка, но нека го наречем така, съгласни ли сте?)
…а тя добави:
— Вдигат голям шум за нищо, не смяташ ли?
— Мисля, че си заслужава — отвърнах аз и я целунах малко по-силно. И тъй като разполагахме с достатъчно време, тя отвърна на целувката ми.
Прекарахме една безкрайна четвърт секунда, докато „Истинска любов“ пресичаше сиянието на надписа, в грациозност и безметежно спокойствие, на което всеки истински купонджия би се насладил. С това всъщност исках да кажа, че правихме любов.
Тъй като отдавна не принадлежа към света на „реалните“ предмети (също както и Еси), тоест никой от двама ни не притежава плът, вероятно бихте попитали: „Как всъщност го правите?“ Имам готов отговор на този въпрос. И той е: „красиво“. Също „страстно“, „нежно“ и най-вече „енергично“. Не искам да кажа, че си претупваме работата, а че не ни отнема много време. И тъй, след като задоволихме един другиму желанията и прекарахме още известно време в обятията си, като дори успяхме да се изкъпем взаимно (напълно безсмислен ритуал, като повечето ритуали, но затова пък доста забавен), все още имахме достатъчно време от тази четвърт секунда, за да огледаме другите докове на Скалата.
Компанията определено си я биваше. Видях, че един от корабите, приземили се преди нас, беше голям, стар космически съд с оригинална хичиянска конструкция, който някога, в отдавна отминалите времена, щяхме да наречем „двайсетместник“. Не си губихме времето само да зяпаме. В края на краищата и двамата сме програми с множество функции. Можехме без усилие да вършим едновременно цял куп неща. Ето защо, аз поддържах постоянна връзка с Алберт, който следеше за нови предавания от ядрото; отварях си очите за съобщения от Колелото и вършех още дузина забавни неща, докато Еси се занимаваше с нейните скениращи и издирващи програми. Така че по времето, когато скачващият ни пръстен се нахлузи върху пилона на отредения ни док, и двамата бяхме в чудесно настроение и готови за предстоящия купон.
Едно от многото предимства на това да сте като Сгъваемата Еси и като мен е липсата на необходимост да си откачвате коланите, да проверявате за херметичност и да отваряте шлюза. Нищо подобно. Решим ли да отидем някъде, използваме комуникационната мрежа на мястото, към което сме се включили. (Най-често това е „Истинска любов“, когато пътешестваме.) Решим ли да идем по-далеч, използваме радиопредавател, но честно казано, тогава се налага да изтърпим досадното и неизбежно изоставане във времето, свързано с подобен род допотопни комуникации.
1
Така започва „Хъкълбери Фин“ на известния американски писател Марк Твен. Разбира се, името на автора в горния пасаж е променено. — Б.ред.