Гейтуей III

Следователно имаше нефт!

Но за Уолтърс тези тестове бяха главно тежка и неприятна работа и единственото отърваване от нея беше да влачи магнитометъра или да пуска колове. След първите три дни той се оттегли в палатката си и извади договора, за да провери дали е длъжен да върши всичко това. Длъжен беше. Уолтърс реши да поговори с агента си, когато се върне в Порт Хеграмет. След петия ден размисли. Стори му се по-атрактивно да убие агента… Но непрекъснатото летене имаше и един положителен ефект. На осмия ден от триседмичната експедиция Уолтърс с радост съобщи на господин Люкман, че горивото му свършва и трябва да се върне обратно в базата да зареди.

Когато Уолтърс влезе в апартамента, беше тъмно. Но бе чисто, една приятна изненада. Още по-приятно беше, че Доли си бе вкъщи. Но най-хубавото беше, че тя бе мила и очевидно радостна да го види.

Прекараха вечерта чудесно. Правиха любов. Доли приготви нещо за вечеря. След това отново правиха любов, а в полунощ се настаниха на кушетката, подпрели гърбове на възглавници, протегнали крака напред, хванати за ръце и отпиваха от бутилка вино от Пегис.

— Иска ми се да можеш да ме вземеш със себе си — каза Доли, когато Уолтърс свърши разказа си за чартърния полет до Ню Делауер. Тя не гледаше към него. В свободната си ръка премяташе глави на кукли. Изразът на лицето й бе спокоен.

— Никаква възможност, скъпа. — Уолтърс се засмя. — Ти си прекалено хубава, за да влезеш в храстите с четирима арабски грубияни. Слушай, аз дори не съм спокоен за себе си.

Тя вдигна ръка, изражението й все още бе спокойно. Куклата, която държеше сега, бе котешка глава със светлочервени блестящи мустаци. Розовата уста се отвори и котешкият глас изфъфли:

— Уон казва, че те наистина са груби. Според него те едва не го убили, само защото разговарял за религия с тях. Той смята, че се канели да го убият.

— О? — Уолтърс се размърда, сякаш кушетката вече не му беше много удобна. Той не зададе въпроса, който бе на езика му: „Виждала ли си Уон?“, защото това щеше да означава, че ревнува. Само попита:

— Как е Уон? — Но в този въпрос се съдържаше неизказаният въпрос и той получи отговор. Уон бил много по-добре. Насиненото под окото почти изчезнало. Той наистина имал много хубав кораб в орбита, хичиянски, петместен. Негова частна собственост и бил специално оборудван… така казал той. Тя, разбира се, не го е виждала. Уолтърс намекна, че част от оборудването е стар хичиянски боклук, който Уон е придобил може би не по най-честния начин. Доли отговори, че Уон споменал, че има много хичиянски материали, за които никога не е съобщавано, защото намерилите ги не искат да плащат такси на „Гейтуей Корпорейшън“. Уон смятал, че има право над тези материали, защото е имал невероятен живот и на практика е отгледан от самите хичиянци…

И тогава, без Уолтърс да го иска скритият въпрос изскочи.

— Звучи така, като че ли доста често си се виждала с Уон — отбеляза Уолтърс, опитвайки се да говори, спокойно, но като чу собствения си глас, разбра, че съвсем не е така. Той беше или ядосан, или разтревожен… всъщност повече ядосан, отколкото разтревожен, защото нямаше никакъв смисъл да се тревожи! Уон определено не бе красив. Нито с добър характер. Разбира се, той беше богат и възрастта му бе много по-близо до тази на Доли…

— О, мили, не бъди ревнив — каза спокойно, почти доволно Доли… което малко поуспокои Уолтърс. — Той съвсем скоро си заминава, знаеш. Не иска да е тук, когато пристигне транспортният кораб. Сега зарежда за следващото си пътуване. Това е единствената причина, поради която е дошъл тук. — Тя вдигна отново ръката, в която държеше куклата, и запя с гласа на малко котенце: — Младшия ревнува Дол-ли!

— Не ревнувам — отвърна той инстинктивно, а после призна. — Е, наистина ревнувам. И махни тази кукла от лицето ми, Доли!

Тя се премести в леглото, докато устните й дойдоха близо до ухото му и той почувства мекия й дъх, фъфлещия котешки глас.

— Обещавам, че няма да се срещам с Уон, но страшно ще се радвам, ако ти… — Помиряването вървеше много добре, но точно по средата на четвъртия рунд бе нарушено от пронизителния звън на пиезофона.

Уолтърс го остави да звънне петнадесет пъти — достатъчно дълго, за да завърши изпълняваната задача, макар и не така добре, както възнамеряваше. Когато вдигна слушалката, чу гласа на дежурния от летището.

— В неудобен момент ли позвъних, Уолтърс?

— Казвай какво искаш — отвърна Уолтърс, опитвайки се да не проличи, че все още диша тежко.

— Ставай и се стягай, Оди! Веднага! Трябва да спасим една група от шестима със скорбут. Координатите им „изток седем три север“ са малко неясни, но имат радиофар. Това е всичко, което съобщиха. Рано сутринта трябва да си при тях с доктор, зъболекар и около един тон витамин С. Налага се да излетиш най-късно след деветдесет минути.

— Ах, по дяволите, Кери! Не могат ли да почакат?

— Рискуваш да ги докараш в болницата мъртви. Много са зле. Пастирът, който ги е намерил, казва, че според него двама няма да доживеят.

Уолтърс изпсува наум, погледна виновно към Доли и после с нежелание започна да се облича.

Когато Доли заговори, интонацията й вече не беше като на котенце.

— Младши? Не можем ли да се върнем у дома?

— Тук сме у дома — каза той и се постара гласът му да прозвучи естествено.

— Какво каза, Младши? — Спокойното допреди миг лице бе изопнато, маската с цвят на слонова кост бе невъзмутима, но той долови стаеното напрежение.

— Доли, мила — започна Уолтърс, — там не ни очаква нищо добро. Забрави ли? Точно по тази причина много хора като нас идват тук. Сега ние сме на съвсем нова планета… този град ще стане по-голям от Токио, по-нов от Ню Йорк. След две години ще има шест нови транспортни. линии, знаеш, и стартова спирала Луфстром, вместо онези скапани совалки…

— И кога ще бъде всичко това? Когато остарея?

Може би Доли нямаше основателна причина да се чувства нещастна, но въпреки всичко гласът й прозвуча жално. Уолтърс преглътна, пое тежко дъх и се опита да се пошегува.

— Сладко котенце, ти няма да си стара, дори когато станеш на деветдесет. — Не последва никаква реакция. — О, но мила — започна да я придумва той, — но тук непременно ще стане по-добре! Сигурно съвсем скоро ще построят завод за храна на нашия Оорт. Може би още следващата година! Дори ми обещаха работа като пилот при строителството…

— О, чудесно! Тогава сигурно няма да те има цяла година, вместо само един месец. И аз ще седя на това бунище, без дори да имам свястна програма, с която да разговарям.

— Те ще имат програми…

— Дотогава ще съм мъртва!

Сега Уолтърс беше съвсем разсънен, удоволствието от вечерта бе помрачено.

— Виж какво — каза той, — Ако не ти харесва тук, не сме длъжни да останем. Планетата Пегис не е само Порт Хеграмет. Можем да отидем навътре, да разчистим един парцел и да си построим къща…

— Да отгледаме силни синове, да създадем семейство? — Гласът й беше презрителен.

— Е… нещо такова, предполагам.

Тя се обърна в леглото.

— Вземи душ — посъветва го Доли. — Ужасно вониш.

Докато Оди Уолтърс Младши беше под душа, едно същество, което изглеждаше съвсем различно от куклите на Доли (макар че една се предполагаше да представя точно него), за първи път през тридесет и една истински години живот виждало чуждестранни звезди; а междувременно един от болните изследователи престана да диша и с това облекчи пастира, който, обърнал настрана глава, се опитваше да му помогне; а междувременно на Земята имаше бунтове и петдесет и един мъртви колонисти на планета, отдалечена на осемстотин светлинни години…

А междувременно Доли стана, колкото да направи кафе на Оди, и го остави на масата. После се върна в леглото и дълбоко заспа, или се престори че спи, докато той си изпи кафето, облече се и излезе.

Когато гледам Оди от разстоянието, което ни разделя, става ми тъжно, като виждам колко много прилича на страхливец. А не беше такъв. Наистина не беше. Той бе достойна за възхищение личност. Беше първокласен летец, смел, винаги готов да се сбие, когато се налага, мил, когато имаше възможност да е такъв. Предполагам, че гледан отвътре, всеки изглежда страхливец и, разбира се, сега аз го виждам отвътре… от много голямо разстояние отвътре или отвън, в зависимост каква аналогия на геометрията ще предпочетете да приложите към тази метафора. (Представям си как Зигфрид въздиша и казва: „О, Робин! Такива отклонения!“ Но Зигфрид никога не е бил всеобхватен.) Искам да кажа, че всички имаме някои области, в които се проявяваме като страхливци. По-великодушно е да ги нарека области на уязвимост, а Оди просто бе изключително уязвим, когато ставаше дума за Доли.