Страница 10 из 72
———————————————
Естествено вие разбирате, че „страхливостта“, която Робин извинява тук, не се отнася за него. Робин никога не е бил страхлив, освен когато е изпитвал нужда да увери себе си, от време на време, че наистина не е страхлив. Хората са толкова странни същества!
———————————————
Обикновено Оди не беше страхлив. През следващия малък период от време той притежаваше всички качества, присъщи на един добър човек… съобразителен, отзивчив, неуморим. Трябваше да бъде такъв. Под благовидната фасада на планетата Пегис се криеха някои опасности.
В сравнение с другите неземни светове планетата Пегис бе истинско бижу. На нея имаше въздух. Климатът й позволяваше човек да оцелее. Растителността обикновено не причиняваше копривна треска, а животните бяха учудващо кротки. Е… думата „кротки“ не беше най-точната, По-скоро глупави. Уолтърс се чудеше понякога какво ценно са видели хичиянците на тази планета. Предполагаше се, че хичиянците се интересуваха от интелигентни живи същества… а на Пегис определено нямаше такива. Най-интелигентното животно беше хищник, с размерите на лисица и бавен като къртица. Неговият коефициент на интелигентност бе като този на пуйката. Това животно се оказа най-лошият враг на самото себе си. Жертвата му беше по-глупава и по-бавна от него… така че винаги имаше какво да яде… и то най-често умираше от задушаване с повърната, поради преяждане, от самото него храна. Хората можеха да ядат този хищник и главно неговата жертва, както и много от животните и растенията от планетата изобщо… стига да бяха внимателни.
Но страдащите от нервно изтощение проучватели на ураниеви залежи не бяха достатъчно внимателни. Когато Уолтърс кацна в най-близката до групата просека един от тях вече бе умрял под лъчите на неумолимото тропическо слънце.
Лекарският екип нямаше време за умрелия. Той събра живите и възложи на Уолтърс да изкопае гроб. За момент Уолтърс се надяваше да прехвърли тази неприятна работа на овчарите наоколо, но щом се обърна с гръб към тях, те побързаха да изчезнат.
Умрелият изглеждаше най-малко на деветдесет години и миришеше сякаш бе на сто и десет. На картонче, завързано на китката му, пишеше, че се казва Селим Ясменех, двадесет и три годишен, роден в някакво селце южно от Кайро. Останалата част от биографията му не беше трудна за отгатване. Достигнал до юношество в египетските бордеи, той извадил чудния шанс да започне нов живот на Пегис. Изнемогвал от горещина на един от наредените в десет реда хамаци на транспортния звездолет, едва останал жив по време на прехвърлянето на капсулата за излизане от орбита… петдесет колонисти напъхани в една безпилотна капсула, ужасени от страх при навлизане в околопланетното пространство. Когато парашутите се отворили, екскрементите самоволно излезли от тях. Почти всички капсули се приземили благополучно. Само около триста колонисти, засега, се разбили или потънали. Ясменех имал щастието да кацне на планетата невредим, но когато се опитал да промени професията си и от отглеждане на ечемик преминал към търсене на тежки метали, щастието му изневерило; другарите му забравили да бъдат предпазливи. Грудките, с които се нахранили, когато донесената от групата храна свършила, съдържали, като почти всеки източник на храна на Пегис, вещество, несъвместимо с витамин С. Човек трябва да го изпита, за да повярва. Тогава те не повярвали. Знаели за риска. Всички го знаят. Но просто искали да живеят още един ден, после още един, и още един, докато зъбите им изпадали, получили лош дъх и когато овчарите се натъкнали на техния лагер, за Ясменех било твърде късно. За останалите почти също толкова късно.
Уолтърс трябваше да откара цялата група, спасени и спасители, до лагера, където един ден щяха да построят стартова спирала и където вече имаше поне дванадесет постоянни жители. Когато най-после се върна при либийците, господин Люкман беше бесен. Той се изправи на вратата на самолета на Уолтърс и изкрещя;
— Тридесет и седем часа те няма! Това е възмутително! Плащаме ти за чартъра и искаме работа от теб!
— Беше въпрос на живот и смърт, господин Люкман — отговори Уолтърс, като се постара в гласа му да не проличи раздразнението и умората от полета.
— Животът е най-евтиното нещо тук! А смърт очаква всички ни!
Уолтърс мина покрай него и скочи на земята.
— Бяха ваши сънародници, араби, господин Люкман…
— Не! Египтяни!
— Във всеки случай, мюсюлмани…
— Не ме интересува, дори да са родните ми братя! Времето ни е скъпо! Залогът е много голям!
Защо ли се мъчи да сдържи гнева си? Уолтърс се озъби:
— Такъв е законът, Люкман. Аз съм наел самолета и според закона съм длъжен незабавно да окажа помощ, когато ме потърсят. Прочетете копието от договора!
Срещу този аргумент наистина не можеше да се възрази, но Уолтърс бе много обиден, когато Люкман не направи дори опит да отговори, а просто му възложи цял куп задачи, натрупали се по време на неговото отсъствие. Всичките да бъдат свършени веднага. И дори по-бързо. И ако Уолтърс не е спал, е, един ден всички ще заспят завинаги, нали?
И така, без да е спал, Уолтърс трябваше да лети с магнитната сонда през следващия час — деликатна, нервна работа, да тегли магнитен сензор сто метра зад самолета, без проклетото чудо да се заплете в дърветата или да се влачи по земята. В кратките моменти на размисъл между задължението в действителност да кара едновременно два самолета Уолтърс печално разбра, че Люкман го бе излъгал. Щеше да има разлика, ако не бяха египтяни, а негови сънародници, либийци, камо ли пък, ако бяха негови братя. Национализмът не беше оставен на Земята. Вече имаше гранични сблъсъци — каубои срещу земеделци, когато стадата на път за водопой мачкаха посевите; китайци срещу мексиканци, при спорове за земя поради грешка в регистрацията; африканци срещу канадци, славяни срещу испанци, без изобщо никаква причина за външния наблюдател. Имаше дори и по-лоши случаи. Но най-лошото беше, че понякога възникваха лоши чувства между славяни и славяни, между латиноамериканци и латиноамериканци.
А животът на Пегис можеше да бъде толкова хубав! Имаше всичко… почти всичко, ако не се брояха такива дреболии като витамин С. На планетата имаше хичиянска планина с водопад, наречен Перлена каскада — осемстотин метра млечно бял поток, идващ направо от южните ледници. Имаше ухаещи на канела гори с глупави, безобидни маймунки с цвят на лавандула… е, не точно маймунки. Но хубави животинки. И Стъклено море. И издълбани от вятъра пещери. И ферми… особено ферми! Тези ферми бяха накарали толкова много милиони, десетки милиони африканци, китайци, индийци, латиноамериканци, бедни араби, иранци, ирландци, поляци… толкова много отчаяни хора да искат да отидат толкова далеч от родния си дом.
„Бедни араби“, помисли си Уолтърс. Но имаше и богати араби. Като четиримата, за които работеше. Когато те казваха „много голяма работа“, измерваха я в долари и в центове. Това бе ясно. Тази експедиция не беше евтина. Само за неговия чартър сумата бе шестцифрена… жалко, че не може да задържи повече за себе си. И това бе дреболия в сравнение с другите разходи — за построяване на палатки и звукова апаратура, за разполагане на микрофони и вземане на дълбочинни проби, за наемане на сателитно време за снимките с фалшив цвят и за радарно картографиране, за инструментите, които трябваше да влачи из района… ами за следващия етап? Тогава трябваше да копаят. Да направят шахта до солния купол, който откриха, на три хиляди метра дълбочина! Щеше да струва милиони…
Освен, неочаквано реши той, ако вместо да копаят, използват някоя от онези нелегални хичиянски машини, за които Уон беше разказвал на Доли.
Първото нещо, което научили хората за отдавна отишлите си хичиянци, било, че те обичали да копаят тунели, защото такива имало навсякъде под повърхността на планетата Венера. И начинът, по който били изкопали тези тунели, бил технологическо чудо. Един прожектор на поле разрушавал кристалната структура на скалите и ги превръщал в някакъв вид рядка глина. След това глината се изпомпвала, а шахтата се облицовала с твърд, излъчващ синя светлина хичиянски метал. Такива прожектори все още съществуваха, но те не бяха в частни ръце.