Гейтуей III

Ала групата на господин Люкман изглежда имаше такъв прожектор… което означаваше, че зад тях стояха не само пари, но и влияние — някой достатъчно силен и на подходящото място. От случайни забележки, изпуснати в кратките интервали на почивка и по време на хранене, Уолтърс научи, че този някой се казва Робин Бродхед.

Солният купол бе локализиран, местата за сондиране — избрани, основната работа на експедицията — завършена. Оставаше само да се проверят няколко други възможности и да се извърши кръстосана проверка. Люкман се успокои и разговорите вечер бяха за дома. Домът за всички се оказа не Либия, нито дори Париж, а Тексас. Там те имаха средно по 1,75 жени всеки и по половин дузина деца. Не много равномерно разпределени, доколкото можеше да прецени Уолтърс, но арабите може би нарочно не бяха много ясни в подробностите. В желанието си да ги накара да са по-открити, Уолтърс неочаквано се усети, че говори за Доли. Повече, отколкото искаше. За нейната младост. За кариерата й в шоу бизнеса. За куклите й. Той разказа колко бе сръчна Доли при изработването на кукли… патица, кученце, шимпанзе, клоун. Но най-хубава била куклата на един хичиянец. Хичиянецът на Доли имал полегато чело, приличен на човка нос, стърчаща брадичка и скосени очи като на египетски стенопис. В профил лицето представлявало почти права, наклонена надолу линия… чиста фантазия, разбира се, тъй като никой никога не бе виждал хичиянец. Най-младият либиец, Фавзи, кимна умно.

— Да, добре е жената да печели — заяви той.

— Не е само до парите. С това си запълва времето, знаете — обясни Уолтърс. — Страхувам се, че въпреки всичко, на Порт Хеграмет тя много скучае. Фактически жена ми няма с кого да разговаря.

Либиецът на име Шамеен също кимна.

— Програмите ще помогнат — каза мъдро той. — Когато имах само една жена, за компания й купих няколко хубави програми. Спомням си, че особено много харесваше „Скъпи Аби“ и „Приятели на Фатима“.

— Как бих желал да мога и аз да й купя, но на Пегис още няма такива неща. Трудно й е. Затова не мога да я виня, ако понякога, когато, нали разбирате, аз съм настроен любовно, а тя не е… — Либийците се засмяха и Уолтърс млъкна.

———————————————

Подозренията на Уолтърс, че изследванията се финансират от Робин Бродхед, бяха напълно основателни. Но мнението му за мотивите на Робин… не съвсем основателно. Робин беше много морален човек, но обикновено не спазваше кой знае колко законите. Той също бе човек (както сами виждате), който изпитваше голямо удоволствие да прави намеци за себе си, особено когато ги прави в трето лице.

———————————————

— Във втора сура12 пише… — усмихна се младият Фавзи — …че жената е нашата нива и ние можем да влизаме в нея и да я изораваме винаги, когато пожелаем. Така казва Ал-бакара, Кравата.

Уолтърс потисна възмущението си и го обърна на шега.

— За нещастие моята жена не е крава.

— За нещастие твоята жена не е жена — смъмри го арабинът. — У дома, в Хюстън, такива като теб ги наричаме мухльовци. Срамота е, че си мъж.

— Виж какво — започна Уолтърс, целият почервенял. После отново потисна гнева си. В палатката за готвене Люкман вдигна глава от мензурата, с която педантично отмерваше дневната дажба бренди, и се намръщи. Уолтърс се насили и се усмихна помирително. — Никога няма да се разберем, затова нека да не си разваляме приятелството. — Той се опита да промени темата. — Чудя се, защо сте решили да търсите нефт точно тук, на екватора?

Фавзи стисна устни и се вторачи в Уолтърс, преди да отговори.

— Ние имаме много обещаващи данни за съответната геология.

— Сигурно… при всичките тези публикувани спътникови снимки. Те не са секретни. Но има още по-подходяща геология в северното полукълбо, около Стъклено море.

— Достатъчно — повиши глас Фавзи. — На теб не ти се плаща да поставяш въпроси, Уолтърс!

— Аз просто…

— Просто си пъхаш носа, където не ти е мястото, ето какво правиш!

И отново всички заговориха високо. Този път Люкман дойде, с дажбите от осемдесет милилитра бренди за всеки.

— Какво става? — попита гой. — Какво иска този американец?

— Няма значение. Аз не му отговорих.

Люкман го погледна за миг, взе дажбата бренди на Уолтърс, после изведнъж я вдигна до устата си и я гавръгна. Уолтърс потисна протеста си. Това нямаше толкова голямо значение. Всъщност той не искаше да пие в компанията на тези хора. И във всеки случай изглеждаше, че педантичното измерване на дажбите от страна на Люкман не му бе попречило предварително да обърне тайно една-две чашки, защото лицето му бе почервеняло, а езикът — надебелял.

— Уолтърс — изръмжа той, — щях да те накажа за непозволено любопитство, ако беше нещо важно, но не е. Ти искаш да знаеш защо търсим тук, на сто и седемдесет километра от мястото, където ще се строи стартовата спирала? Погледни нагоре! — Той посочи с театрален жест към притъмнялото небе и залитна, смеейки се. После през рамо подхвърли: — Във всеки случай това вече е без значение.

Уолтърс го погледна, после вдигна глава към нощното небе.

Едно светлосиньо мънисто се движеше през непознатите съзвездия. Транспортният кораб! Звездолетът „С. Я. Бродхед“ бе влязъл във висока орбита. Уолтърс можеше да разчете неговия курс, маневрите за слизане на по-ниска орбита и паркиране — една огромна, с формата на картоф по-малка луна в безоблачното небе на планетата Пегис. След деветнадесет часа звездолетът щеше да бъде паркиран. Преди това той трябваше да е в своята совалка, за да го посрещне и да участва в неотложните полети космос-планета с чупливи товари и с високопоставени пътници или да изведе в орбита капсулите без собствена тяга и да свали ужасените емигранти в техния нов дом.

Уолтърс мълчаливо благодари на Люкман за откраднатото питие. Тази нощ той не можеше да си позволи да легне. Докато четиримата араби спяха, той сгъва палатки и прибира апаратура, товари самолета и разговаря с базата в Порт Хеграмет, за да провери дали е получил назначение на совалката. Беше назначен. Ако пристигнел преди обед на следващия ден, щели да му осигурят стоянка, за да извърши спешни рейсове по затворен маршрут, с които да разтоварят огромния транспортен звездолет и да го освободят за обратен полет. При първи зори Уолтърс събуди арабите, които псуваха и се мотаеха. След половин час четиримата бяха на борда на неговия самолет и пътуваха обратно към Порт Хеграмет.

Уолтърс пристигна на летището много рано, макар че нещо в него му нашепваше монотонно: „Много късно. Много късно…“

Много късно за какво? А след това разбра. Когато се опита да плати сметката за горивото, банковият монитор светна на червено. Общата му сметка с Доли била празна.

Невъзможно!… Или в действителност не, не е невъзможно, помисли той, гледайки към мястото, където преди десет дена бе паркиран автомобилът на Уон. Сега го нямаше. Когато се прибра вкъщи и огледа апартамента, той не беше изненадан от онова, което намери. Банковата им сметка бе изчерпана. Дрехите на Доли бяха изчезнали, куклите й бяха изчезнали и преди всичко самата Доли бе изчезнала.

По онова време не мислех за Оди Уолтърс. Ако бях мислил, сигурно щях да си поплача за него… или за себе си. Щях да реша, че това е поне едно извинение за моя плач. Трагедията от загубата на скъпата, сладка любовница ми беше до болка позната, тъй като моята любима бе останала в една черна дупка преди много години.

Истината е, че никога не съм мислил за него. Интересувах се само от собствените си работи. Най-много мислех за болките в корема си, но отделях много време да мисля и за гадните терористи, които заплашваха и мен, и всичко около мен.

Разбира се, това не беше единствената радост наоколо. Мислех си за моите изхабени вътрешности, защото те ме принуждаваха да мисля за тях. Но междувременно артериите, които си бях купил от магазина, започваха да се втвърдяват, а всеки ден шест хиляди клетки в мозъка ми безвъзвратно умираха. И междувременно звездите забавяха скоростта, с която се въртяха, и Вселената съдбоносно се движеше към своята ентропична смърт, а междувременно… Междувременно всичко, ако човек се замисли, се плъзгаше по наклонена плоскост. Но аз никога не се бях замислял.

12

Всяка от 114-те глави на корана. — Б.пр.