Гейтуей III

Ала всички хора постъпват така, нали? Ние продължаваме по избрания път, защото сме възпитавани да не мислим за никое от тези „междувременно“… докато, както стана при мен, те ве ни принудят да помислим за тях.

ТРЕТА ГЛАВА

БЕЗСМИСЛЕНО НАСИЛИЕ

Бомба в Киото овъглила дървена статуя на Буда отпреди един милион години, безпилотен кораб разпръснал над астероида Гейтуей спори от синя пришка, престрелки в Лос Анджелис, резервоарът за питейна вода „Стейнс“ в Лондон заразен с плутониев прах… Тези събития тревожеха човечеството. Тероризъм! Безсмислено насилие!

— Светът полудява — споделих с възлюбената си жена Еси. — Поотделно хората са трезви и разумни, но събрани заедно вършат детинщини… Такива глупости хората правят само, когато са на групи!

— Така е — съгласи се Еси и кимна. — Прав си, но кажи ми, Робин, как са ти червата?

— Както може да се очаква — отговорих аз и добавих като шега: — Днес вече човек не може да си купи качествени органи. — Червата ми, разбира се, бяха трансплантирани, както и значителна част от органите, от които се нуждаеше моето тяло, за да функционира нормално. Такива са изгодите от пълното здравно обслужване. — Но аз нямам предвид моите собствени болежки. Говоря за недъзите на света.

— Имаш право — каза Еси, — макар че според мен, ако си имплантираш нови органи, няма да говориш за тези неща толкова често. — Тя дойде до мен и сложи ръка на челото ми, гледайки разсеяно навън към Тапанско море. Еси умееше да си служи със здравни инструменти по-добре от много други. Свидетелство за това бяха големият брой получени награди, но когато искаше да знае дали имам температура, тя го правеше по начина, по който го е правила нейната дойка в Ленинград, когато е била малко дете. — Не си много топъл — призна неохотно, — но какво казва Айнщайн?

— Алберт казва — отвърнах аз, — да вървиш и да си продаваш хамбургерите, — Стиснах ръката й. — Честна дума, чувствам се добре.

— Все пак за по-сигурно защо не попиташ Алберт? — не отстъпваше Еси. Всъщност тя беше много заета с откриването на нова верига заведения за бързо хранене и аз го знаех.

— Добре — обещах и я потупах по все още хубавия задник, когато тя се обърна и се отправи към собствения си кабинет. Щом излезе, извиках:

— Алберт? Чу ли?

На холографската рамка над бюрото ми се появи познатият образ на моята информационно-търсеща програма и се почеса по носа с края на лулата си.

— Да, Робин — отвърна Алберт Айнщайн. — Разбира се, че чух. Както знаеш, моите слухови рецептори винаги функционират, освен в случаите, когато ти специално искаш да ги изключа или когато се отнася за нещо очевидно много интимно.

— Ах-а — възкликнах аз и го заразглеждах. Той не е от онези момчета, снимките на които се закачват по стените, моят Алберт, със смачкана риза, събрана около врата и чорапи, усукани около глезените. Еси би го оправила заради мен, ако я помоля, но аз си го харесвах и така. — И как можеш да знаеш дали е интимно, без да си подслушал?

Той премести лулата от носа на скулата и продължи да се почесва и да се усмихва. Този въпрос беше познат и той не се нуждаеше от отговор.

Алберт е всъщност повече приятел, отколкото компютърна програма. Той разбира достатъчно добре кога въпросът е риторичен и не трябва да отговаря. Навремето имах около една дузина различни информационно-търсещи и вземащи решение програми. Имах бизнес мениджърска програма и тя ме информираше какви печалби ми носят инвестициите, здравна програма, която ми казваше кога трябва да подменя вътрешните си органи (между другото… мисля, че тя подучи главната ми програма вкъщи да бутне някакви странни лекарства в храната), юридическа програма ме измъкваше от някои затруднения и когато закъсвах прекалено много, моята психиатрична програма ми помагаше да разбера защо правя глупави грешки. Или най-малкото се опитваше да ми помогне. Аз не винаги й вярвах. Но все повече свиквах да използвам само една програма. И така, програмата, с която прекарвах по-голямата част от времето си, беше моят генерален научен съветник и момче за всичко, Алберт Айнщайн.

— Робин — каза той леко укорително, — нали не ме извика само, за да разбереш дали подслушвам?

— Много добре знаеш защо те извиках — отвърнах аз. Той наистина знаеше. Айнщайн кимна и посочи към далечната стена на моя кабинет, над Тапанско море, където се намираше комуникационният ми пулт… Алберт го контролираше, както и всичко, което притежавах. На него се появи нещо като рентгенова снимка.

— Докато говорехме — обясни той, — си позволих да ти направя ехография. Това са имплантираните ти черва. Ако разгледаш внимателно снимката… чакай да увелича изображението… ще видиш, че цялата коремна област е възпалена. Страхувам се, че организмът ти ще ги отхвърли.

— Не беше необходимо да ми го казваш — озъбих се аз. — Колко дълго?

— Имаш предвид още колко остава, преди положението ти да стане критично? Ах, Робин — каза сериозно Алберт, — трудно е да се определи, защото медицината съвсем не е точна наука…

— Колко дълго!?

Той въздъхна.

— Мога да ти дам само оценка за минимален и максимален срок. Катастрофално влошаване вероятно няма да настъпи по-скоро от един ден и най-вероятно след шестдесет дни.

Успокоих се. Състоянието ми не беше толкова лошо, колкото можеше да се очаква.

— Значи имам известно време, преди здравето ми сериозно да се влоши.

— Не, Робин — възрази Алберт загрижено — положението ти вече е сериозно. Дискомфортът, който чувстваш, ще се засили. Във всеки случай трябва веднага да започнеш да се лекуваш, но дори и да започнеш лечението, прогнозата е в скоро време да почувстваш остри болки. — Той млъкна и ме заразглежда. — Като гледам израза на лицето ти, смятам, че поради някаква своеобразна причина ти си решил да отлагаш лечението колкото е възможно по-дълго.

— Искам да спра тероризма.

— А, да — съгласи се той. — Зная. Това наистина е добра идея, ако ми позволиш да изразя личното си мнение. Поради тази причина ти искаш да отидеш в Бразилия и да настояваш пред комисията на Гейтуей… — Наистина имах такова намерение. Терористите бяха отвлекли един космически кораб, който никой не можеше да хване, и от него тероризираха цялото човечество. — …страните да разменят данни за терористите и да се справят с тях. Следователно от мен искаш да научиш колко дълго можеш да отлагаш лечението, без опасност за живота ти.

— Точно така, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз.

— Мога да ти дам такава гаранция — тъжно се усмихна той — или най-малкото да продължа да следя състоянието ти и да те предупредя, когато то се влоши. Но тогава ще трябва веднага да се оперираш.

— Съгласен съм, скъпи ми Алберт — усмихнах се аз. Не отвърна на усмивката ми.

— На мен ми се струва — продължи Айнщайн, — че това не е единствената причина, поради която отлагаш трансплантацията. Мисля, че имаш и нещо друго наум.

— О, Алберт — въздъхнах — много си скучен, когато започнеш да се държиш като Зигфрид фон Шринк. Бъди добро момче и се изключи.

Изключи се. Изглеждаше загрижен. И имаше пълни основания да е загрижен, защото беше прав.

Вие разбирате, че някъде вътре в мен, в онова неопределено пространство, където се криеше не напълно очистеното от Зигфрид фон Шринк чувство за вина, аз носех убеждението, че терористите бяха прави. Не искам да кажа, че бяха прави да убиват или да взривяват и да подлудяват хората. Това не можеше да се оправдае. Искам да кажа, че според мен те имаха основание да са недоволни, силно недоволни от останалата част на човечеството и следователно бяха прави, като настояваха да им се обърне внимание. Аз не исках просто да спра терористите. Исках да ги накарам да се чувстват добре.

Или поне да ги накарам да се чувстват по-малко озлобени и точно тук беше моралната страна на проблема. Колко можеш да откраднеш от крадеца, преди сам да се превърнеш в крадец?

Въпросът не ми излизаше от ума, а нямаше към кого да се обърна за отговор. Към Еси не можех, защото разговорите с нея винаги се насочваха към моето здраве. Със старата си психоаналитична програма също не можех, защото тези разговори винаги се изместваха от „Какво да направя, за да станат нещата по-добри“ в „Защо, Робин, чувстваш, че точно ти трябва да направиш нещата по-добри?“ Не можех да разговарям дори и с Алберт. С него можех да побъбря по всеки проблем. Но когато му задавах такива въпроси, той ме поглеждаше така, сякаш го бях помолил да ми дефинира свойствата на Бог. Алберт е само холографска проекция, но понякога възприема заобикалящата го среда така добре, сякаш е жив човек. Той оглежда обстановката разбиращо, където и да сме — в къщата на Тапанско море, например, която, признавам, е доста добре обзаведена, — казва нещо от рода на: „Защо ми задаваш такъв метафизичен въпрос, Робин?“ и аз знам, че неизречената част от този въпрос е: „Боже Господи, момче, още ли не си разбрал какво е да преуспяваш?“