Гейтуей III

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ГЕОГРАФИЯТА НА РАЯ

Къде бях в действителност? Трябваше ми много време да си отговоря на този въпрос, защото моят наставник го отхвърли като глупав.

— Въпросът „къде“ е глупава човешка грижа, Робин — отговори кисело той. — Концентрирай се! Научи се как да действаш и как да чувстваш! Остави философията и метафизиката за онези дълги вечери на бездействие с лула в ръка и чаша хубава бира.

— Бира, Алберт?

Той въздъхна.

— Електронният аналог на бирата — отвърнали сепнато — е достатъчно „истински“ за електронния аналог на човека. А сега обърни внимание, моля те, на входните сигнали, които ти предлагам. Те са видеоизображения на вътрешността на каютата за управление на „Истинска любов“.

Направих, разбира се, както ми каза. Аз имах не по-малко желание от Алберт да свърша с курса на обучение, така че да продължа самостоятелно… онова, което беше възможно да върша в това ново и ужасно състояние. Но при моите странни фемтосекунди имах достатъчно време да мисля и върху този въпрос, докато най-после намерих отговор.

Бях в рая.

Просто си представете. Имах всички известни ми райски условия. Червата не ме боляха… всъщност нямах черва. Ужасът от смъртта бе преодолян, защото ако дължах нещо на смъртта, вече го бях изплатил и бях оставен на мира. Макар и да не ме очакваше истинска вечност, бях много близко до нея. Знаем, че данните, съхранени в хичиянските ветрила, датират отпреди половин милион години без съществено влошаване… защото имаме оригинални хичиянски ветрила все още годни за употреба… а това е много повече от фемтосекунди. Никакви земни грижи. Никакви грижи изобщо, с изключение на онези, които сам можех да си избера. Рай! Истински рай!

Вие може би не вярвате, защото не приемате, че едно съществуване в безплътната бъркотия на битове данни, запаметени във ветрило, може да съдържа в себе си нещо наистина „райско“. Напълно ви разбирам, защото на мен също ми беше трудно да го приема. Да, „реалността“ е… „наистина“… нещо субективно. Ние, хората от плът и кръв, „наистина“ възприемаме действителността само от втора или трета ръка, като аналогия, представена ни от нашите сензорни системи върху нервните окончания на собствените ни мозъци. Алберт винаги го е твърдял. Беше вярно… или почти вярно… не, беше повече от вярно, в някои отношения, защото ние, безтелесните, имаме по-голям избор от реалности от вас.

Но ако все пак не ми вярвате, не мога да ви се сърдя. Колкото и да си повтарях, че е рай, не го намирах за много райско. Никога по-рано не ми беше идвало наум колко ужасно неудобно е… във финансово, юридическо и в много други отношения, не на последно място и в семейно… да си мъртъв.

И така, да се върнем на въпроса. Къде всъщност бях? Как къде, в действителност бях у дома. Веднага щом съм си отишъл… е… щом съм умрял, Алберт от разкаяние поел обратен курс. Пътувахме доста време, докато се върнем на Земята, но аз не вършех нищо специално. Просто се учех да се преструвам на жив, макар фактически да не бях. През цялото време на обратния полет се упражнявах, защото беше много по-трудно да се родиш в запаметяващо устройство на ветрило, отколкото по стария биологичен начин… трябваше активно да участвам в раждането, нали разбирате. Всичко около мен беше много по-огромно. В известен смисъл бях ограничен до ветрило с данни, хичиянски модел, с обем не повече от хиляда кубически сантиметра и в този си вид бях изваден от гнездото и прекаран през няколко митници обратно на старото място на Тапанско море така лесно, както вие бихте пренесли допълнителен чифт обувки. В друг смисъл бях по-огромен от галактиките, защото можех да ползвам данни от всички ветрила в света. По-бърз от сребърен куршум, по-подвижен от живак, мълниеносен като светкавица… Можех да отида навсякъде, където бяха ходили хичиянци и хора, чиито памети са съхранени в запаметяващи устройства, а това включваше всички места, за които някога бях чувал. Слушах легендите на блатните от платноходката и участвах с първите хичиянски изследователи, които са пленили австралопитеките, в търсенето на интелигентна форма на живот. Бъбрех с Мъртвите от хичиянския рай (бедни неразбираеми нещастници, толкова лошо и набързо съхранени от недобри специалисти, но все още спомнящи си какво е да си жив!) Всъщност няма значение къде съм ходил. И без това нямате време да ме изслушате. И всичко това беше лесно.

Човешките дела бяха по-трудни…

По времето, когато се връщахме на Тапанско море, Еси имаше възможност да си отпочине и да се упражнява да разбира какво съм видял. И двамата успяхме да преодолеем част от травмата, причинена от моята смърт. Не искам да кажа, че съвсем я преодоляхме, но поне можехме да разговаряме.

Отначало аз само говорех, защото се срамувах да правя опити да се показвам пред милата си жена като холограма. По-късно Еси ме скастри:

— Слушай, Робин! Това вече не се търпи! Тези разговори с теб са като по телефон. Излез на място, където мога да те видя!

— Да, направи го! — заповяда другата Еси, включена в моята програма, а Алберт й заприглася:

— Просто се отпусни и позволи това да стане, Робин. Подпрограмите са си на мястото.

Въпреки поддръжката на всички, трябваше да събера целия си кураж, за да се покажа. Когато го направих, скъпата ми жена ме огледа от горе до долу и каза:

— О, Робин. Изглеждаш отвратително!

Може да ви се стори, че не звучи много мило, но аз знаех какво искаше да каже Еси. Тя не ме критикуваше. Тя ми съчувстваше и полагаше усилия да не заплаче.

— По-късно ще изглеждам по-добре, скъпа — успокоих я аз и изпитах желание да я докосна.

— Наистина ще изглежда по-добре, госпожо Бродхед — подкрепи ме сериозно Алберт, от което разбрах, че той стои до мен. — Сега аз му помагам, а едновременното проектиране на два образа е трудно. Страхувам се, че и двата са деформирани.

— Тогава изчезвай! — заповяда тя, но Алберт поклати глава.

— Робин се нуждае от още упражнения… пък и смятам, че може би ще искате да направите някои подобрения в програмирането. Например, средата. Не мога да дам на Робин среда, ако аз самият не я притежавам. Подобрения са необходими също за пълна анимация, за реакция в реално време, съвместимосг между кадрите…

— Да, да — изстена Еси и се зае да направи тези подобрения.

Всички се заловихме за работа. Оставаше още много да се свърши. Особено от моя страна.

През живота си съм се тревожил за много неща и почти всичките са били погрешни. Тревогите около смъртта не са ме напускали през целия ми физически живот… както и вас. Страхувах се да не изчезна. Не изчезнах, но си навлякох куп нови проблеми.

Един мъртъв човек, разбирате, няма никакви права. Той не може да притежава собственост. Не може да се откаже от собственост. Не може да гласува… не само в парламентарни избори; не може да гласува, дори когато се отнася до акциите, които притежава в стотици създадени лично от него корпорации. Когато е малцинство… дори да е влиятелна личност каквато бях аз, например, в транспортната система, която изпраща нови колонисти на планетата Пегис, даже няма да искат да го изслушат. И тогава бихте казали; по-добре, че е мъртъв.

Не исках да съм такъв мъртвец.

Не беше от скъперничество. Като консервиран интелект не се нуждаех почти от нищо. Нямаше никаква опасност да ме изключат заради неплатени сметки за комунални услуги. Имаше нещо много по-спешно от това. Пентагонът бе заловил космическия кораб на терористите, но те не престанаха да съществуват. Всеки ден имаше бомбени атентати и отвличания, и стрелби. Две други стартови спирали бяха атакувани и едната повредена. Един танкер с пестициди съзнателно бе потопен край брега на Куинсланд и сто километра от Големия бариерен риф умираше. Водеха се боеве в Африка и Централна Америка, и Близкия изток. Капакът на парния котел само бе открехнат съвсем малко. Човечеството се нуждаеше от още хиляда транспортни кораба с размерите на „С.Я.“, а кой щеше да ги построи, ако аз мълчах?