Гейтуей III

Затова ние излъгахме. Новината, че Робин Бродхед е получил мозъчно-съдов удар, бързо се разнесе, но в лъжата, която бе добавена към нея, се казваше, че непрекъснато се подобрява. Е, не беше съвсем лъжа. Не в истинския смисъл, който се подразбираше, естествено. Но почти веднага след като се върнахме у дома, аз можех да говоря и се свързах, само гласова връзка, с генерал Манцберген и някои хора в Ротердам. Една седмица след това започнах, от време на време, да се показвам… увит в дълги кабинетни халати, набавяни ми от любезното и неизчерпаемо въображение на Алберт. След един месец той позволи на екип от пиезовизията да ме заснеме — загорял, макар и слаб, как плувам в морето с малка платноходка. Екипът от пиезоввзията, разбира се, беше мой и клиповете, които се появиха по новините, бяха повече изкуство, отколкото репортаж, но много добро изкуство. Не се решавах да се срещна лице в лице с никого. Но и не се налагаше.

И така, общо взето, вие виждате, че не бях съвсем изключен от земните дела. Ръководех си бизнеса. Правех планове да намаля напрежението, подхранващо терористите, и ги изпълнявах… но това не беше достатъчно за премахване на проблема, а само държеше предпазния вентил малко по-дълго отворен. Имах време да слушам тревогите на Алберт за странните обекти, наричани от него кугелблиц, и ако тогава не знаехме какво точно представляват те, това вероятно също беше добре. Единственото, което ми липсваше, беше тяло и когато се оплаках за това на Еси, тя каза твърдо:

— Всемогъщи Боже, Робин, това не е краят на света за теб! Колко много други имат същия проблем!

— Превърнати в база данни? Не са много, струва ми се.

— Но все пак проблемът е същия — настоя тя, — Представи си: млад мъж участва в състезание по ски скокове, пада и си счупва гръбначния стълб. Какво следва? Парализа, нали? Тяло, което не служи за нищо, което носи само несгоди, което трябва да бъде хранено, обличано, къпано… всичко това ти е спестено, Робин. Но важната част от теб е все още тук!

— Разбира се — съгласих се аз. Не добавих, че от всички хора на света Еси най-малко трябваше да бъде убеждавана, че по моята собствена дефиниция „важните“ части включваха някои аксесоари, на които държах особено много. Но дори и при тях имаше плюсове, които можеха да бъдат противопоставени на минусите. Ако вече нямах, например, полови органи, отпадаше проблемът с моите неочаквано заплели се сексуални връзки.

Такива работи, разбира се, не трябва да се казват. Вместо това Еси каза:

— Горе главата, мили Робин. Не забравяй, че засега си само първо приближение на крайния продукт.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Беше много трудно, Робин. Признавам, че запаметяващото устройство „Живот след смъртта“ е доста несъвършено. Научих много в разработването на „Новия Алберт“. Никога по-рано не съм правила опит за пълно съхранение на цяла и много ценна личност, за нещастие умряла. Техническите проблеми…

— Разбирам, че си имала технически проблеми — прекъснах я аз. — Но точно сега не ми се слушат подробности за риска, липсата на опит, изключително сложната операция по преливане на „моето аз“ от разлагащото се ведро на собствената ми глава в басейна на запаметяващата матрица.

— Сигурно. Почивай, скъпи Робин. Вече съм в състояние да направя по-фина настройка. Повярвай ми, приятелю, могат да се въведат подобрения.

— В мен?

— В теб, разбира се! Също така — каза тя и намигна — и в много незадоволителното копие от мен. Имам сериозни основания да вярвам, че то може да стане много интересно за теб.

— Страхотно! — възкликнах аз. И пожелах повече от всякога поне временно да имам някои части от тяло, защото страхотно ми се прииска просто да прегърна скъпата си жена.

А междувременно, междувременно животът си течеше. Дори ограниченият живот на моя приятел Оди Уолтърс и неговата сложна любов.

Гледан отстрани, животът на всички изглежда еднакъв. За Оди животът, който водеше, не му се струваше ограничен. Аз реших много бързо един от техните проблеми. На всеки дадох по десет хиляди акции в транспортната фирма на планетата Пегис, „С.Я.“, и принадлежащите й предприятия. Джени Йе-ксинг не трябваше повече да се безпокои, че е уволнена. Тя можеше отново да стане пилот, ако реши, или да се вози като пътник на „С.Я.“ ако предпочита. Същото можеше да стори и Оди. Освен това той можеше да се върне на Пегис и да стане шеф на бившите си шефове в групата за търсенето на нефт. А можеше и просто да се излежава, потънал в лукс, до края на живота си. Същото можеше и Доли. Но, разбира се, това ни най-малко не решаваше другите им проблеми. Тримата се мотаеха из апартаментите за гости. Накрая Еси предложи да им отстъпим „Истинска любов“ за едно пътуване където пожелаят, докато си изяснят какво точно искат. Така и направихме.

Не бяха глупави… като нас. Ние, може би, постъпихме глупаво. Те умееха моментално да различат подкупа, когато видеха такъв. Тримата разбираха, че искам от тях да си държат устите затворени относно сегашното ми неприятно нематериално състояние. Но те знаеха какво представлява един приятелски подарък и че това условие също влиза в прехвърлянето на акции.

И какво са правили тримата на „Истинска любов“? Мисля, че не ми се ще да го кажа. По-голямата част от онова, което са правили, си е лично тяхна работа. Помислете. В живота на всеки има случаи… включително и във вашия и съвсем определено в моя… когато онова, което вършите или говорите, не е нито важно, нито красиво. Вие се превивате от болки в стомаха или имате краткотрайна и ужасяваща мисъл, не спазвате обещание, лъжете. Нищо от това не е от значение, но не искате да се излагат на показ тези страни от живота ви, в които изглеждате смешен или достоен за презрение, абсурден или подъл. Обикновено тези неща се скриват, защото няма начин някой да ги види… но сега, когато съм всеобхватен, винаги има някой, който може да ги види, и този някой съм аз. Може би не веднага. Но по-рано или по-късно. Тъй като паметта на всеки се прибавя към базата данни, нищо не остава в тайна.

Това се отнася и за скритите безпокойства на Оди Уолтърс. Неговите действия бяха мотивирани и безпокойствата му подхранвани от онова очарователно и желано чувство — любовта. Неговата любов беше разбита също от любов. Той обичаше жена си, Доли, защото се бе научил да я обича, докато бяха женени… Така според неговото виждане трябваше да постъпват женените хора. От друга страна Доли го бе изоставила заради друг мъж (в случая на Уон използвам термина произволно), а Джени Йе-ксинг се бе появила да успокои Оди. И двете бяха привлекателни личности. Но му бяха много. Оди бе моногамен, като мен. Ако искаше да се помири с Доли, трябваше да изостави Джени… а тя беше много мила. Той й дължеше някакво уважение… наречете го любов. Но между него и Джени стоеше Доли. Двамата бяха планирали съвместен живот и той нямаше никакво намерение да го променя, така че това също можеше да се нарече любов. Усложнена от някакво чувство, че трябва да накаже Доли, задето го бе изоставила, и някакво възмущение от Джени, задето пречи… ако си спомняте, аз ви казах, че това са достойни за презрение и абсурдни страни. Усложнени още повече от противоречивите чувства между Доли и Джени…

Сигурно са изпитали облекчение, когато — обикаляйки самоцелно по голямата елипса на една комета, която ги тласкала към астероидите под ъгъл към еклиптиката — разговорите, които водели в момента, били прекъснати от едно възклицание на Доли и потиснат писък от Джени. Оди Уолтърс се обърнал към екрана и видял голям куп от кораби, огромни и многобройни, много, много по-големи от най-големия, виждан някога от човешко същество в слънчевата система на Земята.

Не ще и съмнение, че са си изкарали акъла. Но не повече от нас. По цялата Земя и навсякъде в Космоса, където имаше човешки същества и комуникационните средства предаваха новината. И навсякъде бяха шокирани и обхванати от ужас. Това беше най-лошият кошмар за всяко човешко същество през последното столетие.