Гейтуей III

Ако имах тяло, с което можех да си послужа, щях да бъда изкушен да го ударя… и ако Алберт имаше тяло, което да ударя.

— Ти си по-луд от мен — извиках.

Чу се тихо кикотене на призрак.

— Не съм по-луд, Робин. Само съм луд. Ти ще можеш да й говориш, както аз говорех с теб, докато ти беше още… жив. Обещавам ти, Робин. Всичко ще мине благополучно… смятам.

— Не мога.

Пауза.

— Не е лесно — призна той. — Но си помисли. Аз мога. Така че не мислиш ли, че ти също можеш да го постигнеш, просто като компютърна програма, както го правя аз?

— Не ми се присмивай, Алберт! Разбирам какво казваш. Ти смяташ, че аз мога да се покажа като холограма и да общувам в реално време с живи хора! Но аз не зная как да го направя.

— Да, наистина още не знаеш, Робин, защото съответните подпрограми още не съществуват в твоята програма. Но аз мога да те науча. Ти ще можеш да се показваш. Може би без тази естествена грациозност и подвижност, каквито имат моите изображения — похвали се той, — но във всеки случай съвсем приличен. Готов ли си да започнеш да се учиш?

Гласът на Еси или онзи глас, който беше деформирано копие на нейния, прошепна:

— Моля те, направи го, Робин, защото те чакам с нетърпение.

Колко уморително е раждането! Уморително за новороденото дете и още по-уморително за страничния наблюдател, който не го изживява, а само слуша безкрайните мъки.

Те бяха безкрайни и изпъстрени от постоянното гълчене на акушерките.

„Ти можеш да го направиш“, обещаваше копието на Еси от едната ми страна (ако си представим за момент, че имам „страна“) и „по-лесно е, отколкото изглежда“, твърдеше гласът на Алберт от другата. Няма двама души във Вселената, чиято дума да съм готов да приема с по-голямо доверие от техните. Но бях изчерпал цялото си доверие. Не ми беше останало нито капка и бях изплашен. Еси? Това бе абсурдно.

Защото виждах каютата така, както Алберт винаги я е виждал. Нямах перспективата на две фокусиращи се очи и чифт уши, разположени в конкретни точки от пространството. Виждах и чувах всичко едновременно. Много отдавна онзи стар художник, Пикасо, бе рисувал така картините си, с безразборно разхвърляни части от човешкото тяло. Всички нарисувани, но в произволен ред, така че нямаше една преобладаваща форма, която може да се познае, а безпорядъчна мозайка от части на човешкото тяло. Бях посещавал Лондонската галерия „Тейт“ с Еси и бях разглеждал такива картини. Дори ми бяха доставяли известно удоволствие. Бяха много забавни. Но да виждаш реалния свят, разпръснат по такъв начин, като части на разглобена машина… това никак не беше забавно.

— Позволи ми да ти помогна — прошепна аналогът на Еси. — Виждаш ли ме там, Робин? Заспала съм на голямото легло. Будувах много дни, Робин, за да прелея твоето старо органично „аз“ в чудесно ново ветрило и сега съм изморена, но виж, премествам си ръката да се почеша по носа. Виждаш ли ръката? Виждаш ли носа? Разпознаваш ли ги? — После се чу призрачно кикотене. — Разбира се, че ги виждаш, Робин, защото това съм аз.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ХИЧИЯНЦИТЕ ИЗЛИЗАТ ОТ УБЕЖИЩЕТО СИ

Трябваше да мисля и за Клара — ако тогава знаех достатъчно за нея, за да я мисля, не точно за Клара, а за Уон (в действителност едва ли си струваше да мисля за него), а също за Капитана и неговите хичиянци, за които си заслужаваше човек да мисли. Но тогава и това не знаех. Вече наистина бях всеобхватен, но още не бях станал по-умен.

И, разбира се, бях ангажиран със собствените си проблеми, макар че ако Капитана и аз се познавахме и можехме да правим сравнение, щеше да бъде интересно да видим чии проблеми са по-големи. Проблемите и на двама ни бяха прекалено големи, прекалено много, за да могат да се решат.

Физическата близост на двамата пленници беше един от проблемите му. За неговите костеливи ноздри те воняха. Бяха физически отблъскващи. Отпуснати, едри. Полюшващи се тлъстини и провиснали меса обезобразяваха чистите линии на телата им… единствените толкова големи хичиянци бяха малкото умрели от израждане — най-лошото заболяване, което познаваха. Но дори и мъртви, те не миришеха така лошо. Дъхът на хората беше гранив от гниеща храна. Гласовете им стържеха като циркуляри. Гърлото го заболя от напрягане да произнася кънтящите срички на техния отвратителен, несъвършен език.

Според възгледите на Капитана пленниците бяха опасни не на последно място и поради това, че не можеха да разберат по-голяма част от казаното от него. Когато се опитваше да им обясни на каква опасност бяха изложили себе си… да не говорим за хичиянците в тяхното убежище… първият им въпрос бе: „Вие хичиянци ли сте?“

При всичките си проблеми, Капитана се дразнеше и от това. (В действителност същото раздразнение бяха изпитали съществата на платноходката, когато научиха, че хичиянците ги наричат „блатни“. Капитана знаеше това, но не му обръщаше внимание.)

— Хичиянци! — простена той и помръдна корема си. — Да. Няма значение. Пазете тишина! Стойте спокойно!

— Ох — промърмори Уайт-Нойс, имайки предвид не само физическата миризма. Капитана го погледна и се обърна към Бърст.

— Отърва ли се от техния кораб? — попита той.

— Разбира се — отговори Бърст. — На път е към пристанището, но какво ще правим с онзи кугелблиц? (Той, разбира се, не употреби думата кугелблиц.)

Капитана помръдна навъсено корема си. Беше уморен. Всички бяха уморени. Работиха на границите на силите си в продължение на дни и вече започнаха да се проявяват последиците. Капитана се опита да подреди мислите си. Платноходката беше скрита. Онези странстващи човешки същества бяха спасени от най-ужасната непосредствена опасност, кугелблиц, и техният кораб, включен на автопилот, бе изведен настрана. Капитана знаеше, че бе извършил всичко, което се очакваше от него. Не мина без жертви, мислеше си той, тъгувайки за Туайс. Беше му трудно да повярва, че при нормален ход на нещата нямаше да продължи да се радва веднъж в годината на нейната любов.

Но направеното не беше достатъчно.

Бе напълно възможно, разсъждаваше Капитана, в този момент да няма вече такова нещо като „достатъчно“. Можеше също да е твърде късно той или цялата хичиянска раса да е в състояние да направи нещо. Но Капитана не можеше да се примири. Докато съществуваше някаква възможност, той трябваше да действа.

— Покажете картите от техния кораб! — заповяда той и се обърна към грубите купчини от тлъсти същества, които бе пленил. Говорейки с най-прости думи като на дете, той каза: — Погледни тази карта!

Една от малките неприятности на Капитана беше фактът, че най-хилавият и следователно най-малко физически ужасяващ от неговите пленници беше най-неприятен.

— Ти стой настрана! — заповяда Капитана и посочи с костеливия си юмрук към Уон. Неговите бълнувания бяха по-безсмислени от тези на жената. — Тебе питам! Знаеш ли какво означава това?

Жената поне разбираше, че трябва да говори бавно. Налагаше се да повтаря само по няколко пъти, преди Капитана да схване отговора.

— Това е черната дупка, към която бяхме тръгнали — каза Клара.

Капитана потрепери.

— Да — потвърди той, като се мъчеше да произнесе правилно непривичните му съгласни. — Точно така.

Бърст превеждаше на другите и Капитана виждаше как жилите пулсират по техните крайници от ужас. Капитана избираше внимателно думите си, спирайки се да ги провери в паметите на предците си.

— Слушай внимателно — продължи той. — Това е много опасно. Много, много отдавна ние открихме, че една раса от Убийци е избила всички технологически развити цивилизации във Вселената… най-малкото в нашата Галактика и в някои съседни…

Е, този разговор не протичаше бързо. Капитана трябваше понякога да повтаря всяка дума по десет и повече пъти, преди тлъстите същества да разберат какво казва. Много преди да свърши гърлото му пресъхна, а останалите членове от неговия екипаж, макар да знаеха не по-зле от него каква опасност ги грози, направо дремеха. Но той не спря. Онази карта на екрана със отрупани енергийни източници и петократна предупредителна сигнализация не му даваше мира.