Гейтуей III

За мен, в онзи свят на спин40 и чар, и цвят, и забранени орбити, където бях пренесен, това беше… е, може да се нарече вечно. Така изглеждаше.

— Онова, което задължително трябва да направиш — посъветва ме Алберт, — е да се научиш да използващ твоите входове и изходи.

— О, чудесно! — извиках благодарен аз. — Това ли е всичко? Прекрасно! Изглежда съвсем проста работа!

Алберт въздъхна.

— Радвам се, че си запазил чувството си за хумор, Робин — отвърна той, а след това тихо добави: — Защото страшно много ще ти е нужно. Страхувам се, че сега трябва да се захванеш за работа. Иначе ще ми е трудно да продължа с охраната…

— С какво да продължиш?

— Да те защитавам, Робин — поясни нетърпеливо той. — Да ограничавам твоя достъп, така че да не бъдеш подлаган на прекалено голямо объркване и дезориентация.

— Алберт, ти добре ли си? Аз видях цялата Вселена!

— Ти видя само онова, до което ти дадох достъп, Робин. Това не е всичко. Но не мога вечно до контролирам твоя достъп. Трябва да се научиш сам да правиш това за себе си. Така че когато станеш готов, ще намаля малко контрола.

Събрах сили и воля.

— Готов съм.

Но не бях събрал достатъчно сили и воля. Няма да повярвате колко е болезнено. Цвъртене, тракане със зъби, оплаквания, искания отвсякъде нападаха моите… е, нападаха онези места в непространствената геометрия, за които все още мислех като мои уши. Беше истинско мъчение. Беше така лошо, както онова първоначално излизане гол на белия свят. Не! Беше по-лошо! В онзи първи взрив от усещания, който съм изпитал при моето раждане, е имало едно благоприятно обстоятелство: не съм можел да идентифицирам шума и болката. Сега не беше така. Вече познавах болката.

— Господи, Алберт — изписках аз. — Какво става?

— Това са само достъпните за теб запаметяващи устройства, Робин — каза той успокоително, — Само ветрилата от борда на „Истинска любов“, плюс телеметричните сензори, плюс някои входове от сензорите на кораба и екипажа.

— Накарай ги да спрат.

— Не мога. — В гласа му се чувстваше истинско състрадание, макар че гласът в действителност не съществуваше. — Ти трябва да го направиш, Робин. Ти трябва да избереш паметите, до които искаш да имаш достъп. Избери само една от тях и блокирай останалите.

— Какво да направя? — попитах по-объркан от всякога.

— Избери само една, Робин — повтори търпеливо той, — Някои са наши запаметяващи устройства за данни, други са хичиянски ветрила, а трети са други неща. Ти трябва да се научиш как да осъществяваш връзка с тях.

— Връзка?

— Да се консултираш с тях, Робин. Сякаш са справочници в библиотека, книги, наредени на лавици.

— Книгите не викат по читателя! А тези крещят!

— Разбира се. Така те могат да бъдат видени… точно както книгите на лавиците могат да се видят. Но ти трябва да гледаш само онази, която искаш. Има в частност една, която, според мен, ще те облекчи. Опитай се да я намериш.

— Да я намеря? Как да я търся?

Чу се звук, подобен на въздишка.

— Добре, нека опитаме една хитрост, Робин. Аз не мога да те насочвам, като ти казвам нагоре, надолу или в страни, защото предполагам, че засега нямаш отправна точка…

— Абсолютно вярно!

— Съществува един стар трик, използван от дресьорите, за да накарат някое животно да изпълнява сложни заповеди, които то не разбира. С него един цирков артист успяваше да накара кучето си да отиде сред публиката, да избере определена личност и да вземе от него определен предмет…

— Алберт — помолих го аз, — не е време да ми разказваш твоите дълги брадати анекдоти!

— Не, това не е анекдот. Това е психологически експеримент. Той дава добри резултати при кучета… не зная дали някога е използван с възрастни хора, но нищо не ни пречи да го изпробваме. Ето какво ще правиш. Започни да се движиш в някоя посока. Ако посоката е правилна, аз ще ти казвам да продължаваш. Когато престана да ти казвам да продължаваш, ще спреш. Търси. Опитвай различни неща. Когато новото нещо, което вършиш, или новата посока, в която търсиш, е вярна, аз ще ти казвам да продължаваш. Можеш ли да го направиш?

— А ще ми дадеш ли захарче, когато свърша, Алберт? — попитах аз.

Холограмата тихо се изкикоти.

— Най-малкото електронен аналог на захарче, Робин. Сега започвай.

Да започна да търся! Как? Нямаше смисъл да питам, защото ако Алберт можеше да ми каже с думи „как“, нямаше да се налага да опитваме трика на дресьора. И така, започнах… да върша разни неща.

Не мога да ви кажа какво точно вършех. Може би ще мога да ви поясня с някоя аналогия. Като ученик в часа по естествени науки ни запознаха с електроенцефалографски скенер, който показва генерираните от мозъка алфа вълни. Казаха ни, че е възможно да накараме вълните да се разпространяват по-бързо, да стават по-големи… да се увеличава честотата или амплитудата им… но не можеха да ни кажат как да го правим. Всички деца се изпробвахме и фактически всеки успя да ускори следата на синусовата крива на екрана, но нямаше двама души, които да кажат, че са го постигнали по един и същи начин. Един каза, че е задържал дъха си, друг, че е напрегнал мускулите си, трети, че си е мислел за ядене, а четвърти, че се е опитал да се прозее, без да отваря уста. В действителност никое от тези неща не беше извършено. И всичките бяха подействали. Онова, което аз вършех сега, също не беше реално, защото нямаше нищо реално, с което да го направя.

Но аз се движех. По някакъв начин се движех. И през цялото време Алберт казваше:

— Не. Не. Не. Не, това не е. Не. Не…

А след това:

— Да! Да, Робин, продължавай да го правиш!

— Продължавам!

— Не приказвай, Робин. Просто продължавай да го вършиш. Продължавай да го вършиш. Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не. Спри.

— Не.

— Не.

— Не.

— Не… да! Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не… да! Продължавай да вършиш… стоп! Това тук, Робин. Книгата, която трябва да отвориш.

— Тук? Това нещо тук! Този глас, който звучи като…

Спрях. Не можех да продължа. Виждате ли, аз приех факта, че съм мъртъв, че съм само запаметени електрони във ветрило за данни, способен да разговарям само с електронна памет или с неживи личности като Алберт.

— Отвори книгата! — заповяда той. — Остави я да ти говори!

Тя не се нуждаеше от разрешение.

— Здравей, Робин, любов моя — поздрави ме неживият глас на скъпата ми жена, Еси… странен, напрегнат, но несъмнено нейният. — Сега се намираме в чудесно място, нали?

Не мисля, че нещо, дори разбирането за собствената ми смърт, беше за мен такъв ужасен шок, както откритието, че Еси е между мъртвите.

— Еси — извиках аз — какво се е случило с теб?

И веднага се чу гласът на Алберт, загрижен, бърз:

— Тя е добре, Робин. Тя не е мъртва.

— Но тя сигурно е мъртва! Тя е тук!

— Не, мило момче, в действителност не е тук — отвърна Алберт. — Нейната книга е тук, защото тя частично въведе себе си в памет, като част от експериментите по проекта „Живот след смъртта“. И също като част от експериментите, в резултат на които аз съм в настоящия си вид.

— Мръсно копеле, накара ме да мисля, че е мъртва!

Той отвърна тихо:

— Робин, ти трябва да преодолееш тази мания за телесна биология. Има ли значение, ако в допълнение на версията, под която е съхранена госпожа Бродхед тук, все още се извършва метаболизъм на органично ниво?

И тогава прозвуча странният глас на Еси:

— Бъди търпелив, Робин. Бъди спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Много се съмнявам, скъпа — възразих тъжно аз.

— Повярвай ми, Робин — прошепна Еси. — Слушай Алберт. Той ще ти каже какво да правиш.

— Най-трудната част мина — увери ме Алберт. — Извинявам се за травмите, които преживя, но те бяха необходими… мисля аз.

— Ти мислиш.

— Да, само мисля, Робин, защото това никога не е било правено преди и ние работим пипнешком. Зная, че за теб беше голям шок да се срещнеш по такъв начин със запаметен аналог на госпожа Бродхед, но това ще ти помогне да се срещнеш с нея на живо.

40

Вътрешен момент на количество на движение на микрочастица, който има квантова природа и не е свързан с преместването на частицата като цяло (физ.). — Б.пр.