Гейтуей III

Тази приказка съм слушал, когато бях малък. Сега бях голям. Това вече не беше приказка.

Беше кошмар!

Впечатленията от сетивата ми ме заливаха и аз не можех да кажа какви бяха тези впечатления! И сега не мога да ги опиша по-добре, отколкото бих могъл да опиша… смерглич. Знаете ли какво е смерглич? Не. И аз не зная, защото току-що измислих тази дума. Това е просто дума. Тя няма никакво значение, докато не й се припише такова, както нямат значение цветовете, звуците, наляганията, копнежите… милиард качествени понятия за впечатленията, които достигаха до мен. Не знаех какво означават те. Или какво бяха. И дали ме застрашаваха. Не знаех с какво да ги сравнявам дори. Може би така се чувства новороденото. Съмнявам се. Не мисля, че някой от нас би оцелял, ако беше така.

Но аз оцелях.

Оцелях поради една-единствена причина. Беше невъзможно да не оцелея. Това е най-старото правило в библията: не можеш да накараш бременната жена да забременее и не можеш да убиеш някой, който вече е мъртъв. Аз „оцелях“, защото всички части от тялото ми, които можеха да бъдат умъртвени, вече бяха мъртви.

Представяте ли си картината?

Опитайте се да си я представите. Критикуван. Заплашен с физическо насилие. И преди всичко съзнаващ, че съм мъртъв.

Между другите приказки, които ми четеше майка ми, беше и „Ад“ на Данте и понякога се чудех как е могъл Данте да предвиди как ще се чувствам, защото иначе откъде е взел описанието на ада?

Колко дълго е продължило това не зная, но ми се стори цяла вечност. После всичко изчезна. Ослепителните светлини се отдалечиха и избледняха. Ужасяващите звуци затихнаха, сърбежите, киханията и силното разстройство намаляха.

Дълго време нямаше изобщо нищо, като в пещерите край Карлсбад38 в онзи страшен момент, когато изгасват светлините, за да ти демонстрират какво означава „тъмно“. Нямаше никаква светлина. Нямаше нищо, освен някакво далечно объркано мърморене, което можеше да е и циркулация на кръв в чукчетата и наковалните на вътрешните ми уши.

Ако имах уши.

А след това мърморенето заприлича на глас и думи. И някъде много отдалеч чух гласа на Алберт Айнщайн:

— Робин? — Опитах се да си спомня как се говори. — Робин? Робин, приятелю, чуваш ли ме?

— Да — извиках, без да разбера как. — Тук съм! — Сякаш знаех къде е това „тук“.

Последва дълга пауза. После отново дочух гласа на Алберт, все още слаб, но по-близо.

— Робин — каза той, разчленявайки всяка дума, като че ли говореше на малко дете. — Робин. Чуй ме. Ти си спасен.

— Спасен?

— Да, спасен — повтори той. — Аз те спасих.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

— Сега ще те уча какво трябва да правиш, Робин — продължи Алберт, — малко по малко. Бъди търпелив, Робин. Скоро ще можеш да виждаш и да чуваш, и да разбираш.

Търпелив? Какво друго ми оставаше? Нямах никаква алтернатива, освен търпеливо да изслушвам неговите уроци. Вярвах на стария Алберт, дори тогава. Повярвах на думата му, че ще научи глухия да чува и слепия да вижда.

Но имаше ли някакъв начин да се научи мъртвия да живее?

Нямах особено желание да съм жив през следващата малка вечност. Според времето на Алберт и на цезиевите часовници, с които се установяваше единно време във всички достигани от човека части на Галактиката, бяха изминали, каза той, малко повече от осемдесет часа. Според неговото време. Не и според моето. Според моето това нямаше край.

Макар да помня много добре, някои неща не са ми съвсем ясни. Не поради липса на капацитет. От липса на желание, а също и заради скоростта. Нека да обясня. Обменът на битове и байтове в запаметяващото устройство става много по-бързо, отколкото в органичния живот, който напуснах. Той замъглява миналото със слоеве от нови данни. И, знаете ли, това е справедливо, защото колкото по-отдалечен е този ужасен преход от моето „сегашно състояние“, толкова повече ми харесва.

Макар и да не изпитвам желание да издиря някои от най-ранните части на тези данни, първата, в която желая да погледна, е голяма. Колко голяма ли? Голяма!

Алберт казва, че се държа антропоморфно39. Сигурно. И какво лошо има в това? В края на краищата по-голямата част от живота си съм прекарал сред хора, а старите навици трудно се забравят. Така че когато Алберт ме стабилизира и станах… предполагам, че единствената дума е всеобхватен… визуализирах себе си като човешко антропоморфно същество. Приемайки, разбира се, че това същество е по-огромно от галактиките, по-старо от звездите и има знанията на всичките милиарди човешки същества, живели преди него. Видях нашата Локална група — Галактиката ни и нейните най-близки съседи — като един малък тромб в съсирващото се море от енергия и маса. Можех да видя всичко. Но онова, което исках да видя, беше моят дом, майката Галактика и до нея М-31 и Магелановите облаци, и всички други малки облаци, и мъглявини, и туфи, и мъхове от изтичащ газ и звездна светлина. И антропоморфната част от моето същество е… че се пресегнах да ги докосна, да ги хвана в шепата си, да прекарам пръсти по тях, като че ли бях Бог.

Всъщност не бях бог, дори не приличах достатъчно на бог, за да мога наистина да докосна някои галактики. Не можех изобщо да докосна нещо, нито имах с какво да го докосна. Всичко беше илюзия и оптика, като паленето на лулата на Алберт. Там нямаше нищо. Нито Алберт, нито лула.

Нито съществувах аз. Наистина нямаше нищо. Не можех да действам като бог, защото не съществувах осезаемо. Не можех да създавам небеса и земи нито да засегна дори най-малка част от тях по някакъв физически начин.

Но можех чудесно да ги виждам. Отвън или отвътре.

Можех да стоя в центъра на моята родна система и да гледам, да надничам покрай Масей 1 и 2, покрай милиони и зилиони други групи и галактики, простиращи се по необятните простори до оптическите краища на Вселената, където летящи звездни купове се отдалечаваха по-бързо от светлина и не можеха да се видят… И отвъд тях, макар че онова, което можех да „видя“ отвъд оптическата граница, всъщност не беше нищо повече от хипотеза в хичиянските памети, от които черпех информация.

Защото, разбира се, това беше всичко. Старият Робин не се бе увеличил неочаквано до безкрайност. Това бяха само частични останки от Робинет Бродхед, който в този момент не беше нищо повече от хаос от битове верижна памет, плуваща в море от запаметени данни в библиотеката на „Истинска любов“.

Един глас прекъсна моя унес за безкрая и вечността.

Беше Алберт.

— Робин, добре ли си?

Не исках да го лъжа.

— Не. Дори никак.

— Ще се оправиш, Робин.

— Надявам се — отвърнах аз. — …Алберт?

— Да?

— Не те обвинявам, че полудяваш, ако това става с теб.

За момент настъпи тишина, след това избухна силен смях.

— Робин — каза Алберт, — ти още не си видял какво ме накара да полудея.

Не мога да кажа колко продължи това. Не зная дали концепцията „време“ означава нещо, защото на електронното ниво, където живея, мащабът на времето не се покрива добре с нищо „реално“. Много време се прахосва. Съхранената в запаметяващите устройства интелигентност няма ефективността на човешкия ум. Един алгоритъм не е добър заместител на връзката между невроните, по която се предават нервните импулси в човешкия мозък. От друга страна в областта на субчастиците, където фемтосекундата е единица за време, която може да се почувства, процесите протичат много по-бързо. Не е трудно да се пресметне, че сега живея между десет и хиляда пъти по-бързо, отколкото преди.

Разбира се има обективни мерки за реално време, под което аз разбирам скоростта, с която протича времето на „Истинска любов“. Еси отбелязва минутите много грижливо. Подготвянето на един труп за добро полусъхранение в нейната верига „Живот след смъртта“ отнема много часове. А за доста по-доброто съхранение във ветрило за данни на онзи особено важен труп, който в случая бях аз, й трябваше много повече време. След като свърши своята част от операцията, тя седна и зачака с питие в ръка, което не пиеше, и се опита да разговаря с Оди, Джейн и Доли, които не чуваше, макар понякога да отговаряше по нещо, което те не чуваха. Това парти провеждаха на „Истинска любов“, докато чакаха да видят дали изобщо е останало нещо, посредством което могат да се свържат с покойния Робинет Бродхед. Не беше весело. Продължи повече от три дни и половина.

38

Дълбоки варовикови пещери близо до Карлсбад, Ню Мексико, сега част от национален парк. — Б.пр.

39

Човекоподобно. — Б. пр.