Страница 96 из 100
Ето на, и до това се стигна. Толкова години минаха… Как са научили? Как са се докопали? Впрочем има ли значение? Сега вече е все едно.
— Да, Лена ми каза. Тя знаеше отдавна, почти от самото начало.
— А че вместо брат си, е наклеветила пред милицията Олег Личко — и това ли знаехте?
— За да спаси Миша… Вие трябва да разберете. Та това е брат, роден брат. Направи това, за да го спаси.
— Разбирам — тихо отговаря посетителят и Ситников внезапно се сеща, че не знае как се казва той. Не знае и се учудва на собственото си безразличие. Е, какво като не знае. Има ли значение? И бездруго още няколко дни — и край с него. — А после вече вие сте направили всичко, за да спасите първо нея, а след това и себе си, нали така? — продължава посетителят.
— Не разбирам…
— Когато Личко е бил признат за виновен, Лена отначало се е зарадвала, че брат й е останал встрани, а после се е уплашила, че той отново ще започне да убива и тогава всички ще разберат, че е бил осъден невинен човек, че истинският убиец е още на свобода, и пак ще започнат да го търсят. Нали? А когато в края на краищата го намерят и всичко се изясни, ще привлекат нея под отговорност за клевета и лъжливи показания. И тя е трябвало да реши някак този проблем. Вие ли й помагахте?
— За какво?
— Да реши проблема.
— Не разбирам…
— Лена сама ли блъсна брат си от покрива? Или заедно с вас?
— Сама…
Бяха заедно. Но защо беше нужно да говори за това сега?
— Едва ли — замислено проговаря гостенинът. — Едва ли. Най-вероятно вие сте били с нея. Инак за какво ви е било после да я убивате? Вие сте били съучастник в убийството на Михаил Шляхтин. Лена е подмамила брат си под някакъв претекст на стълбищната площадка на най-горния етаж на многоетажния блок, а там вече сте чакали вие. Много сте обичали Лена и сте й помогнали, но след известно време сте се разтревожили. Лена е била сложно същество, потайно, никога не знаеш какво всъщност мисли, искала е да се уреди в този живот максимално комфортно и да вземе всичко, каквото може, така че е била готова на какво ли не за това. Ами ако й хрумне да ви шантажира? А вие е трябвало да градите кариерата си. Не сте можели да я оставите жива, нали, Вячеслав Антонович?
От къде той знае всичко това? Как се е разкрило? Впрочем сега няма значение, защото скоро, вече съвсем скоро…
— Имате ли огледало? — пита Ситников.
— Не. Трябва ли ви?
— Донесете ми. Там, в коридора, седи снаха ми, поискайте от нея.
Посетителят излиза и след известно време се връща и подава на Ситников овално огледалце със сребърна рамка и гравирана дръжка. Негов подарък за Олеся. Вячеслав Антонович гледа отражението си. Черни кръгове под очите, заострен нос, пепеляво лице, на което отвратително стърчи наболата брада. Освен отражението, той вижда и ръката си, хванала огледалото. Китката е изтъняла, костите изпъкват. Точно така изглеждаше Олга, жена му, два дни преди смъртта си. Значи лекарите не са сбъркали и не са настъпили никакви подобрения на състоянието му. Това е краят.
… Онова, което той изпитваше към Лена Шляхтина, не можеше да се нарече с обичайната и разбираема дума „любов“. Слава Ситников боледуваше от нея. Това беше някакво натрапчиво чувство, напомнящо кошмар, което той не можеше да управлява и от което се срамуваше. Срамуваше се, още повече че разбираше: тя не го обича. Запозна я с приятеля си Льова Аргунов, с когото по-рано бяха съученици, запозна я просто защото родителите на Льовка в онези години живееха и работеха в градчето на учените Дубна, в Подмосковието, прибираха се не по-често от веднъж месечно и Льовка царуваше сам в разкошния двустаен апартамент, където беше толкова удобно да се водят момичета. Първия път Слава заведе Лена там, като имаше предвид обичайния сценарий: те интелигентно пият чай тримата, после Льовка се сепва, че трябва спешно да завърши глава (абзац, описание на формула), отива в своята стая и ги моли да не му пречат, а Ситников остава насаме с момичето. Бяха играли по този сценарий неведнъж, всичко мина, както обикновено, но… Лена се запозна с Аргунов и се влюби в него. Това не се разбра веднага, Лена дълго време се държа, както е редно за любовница, без с нищо да издава интереса си към другия. Минаха няколко месеца, преди тя да каже:
— Слава, трябва да решим нещо.
— Какво да решим? — не разбра веднага Ситников.
— Ти си женен, имаш малко дете. С теб нямаме бъдеще. Аз трябва да помисля за себе си. Това не означава, че смятам да те зарежа, не, ще продължим да бъдем заедно. Но ми е нужен съпруг.
— И от къде ще ти го взема аз? — отвърна й на шега Слава.
— Ами ето го Льова. Какво му липсва за съпруг? Добро семейство, родителите му — учени, той още малко — и ще стане кандидат на науките, разкошен апартамент, вила, има и кола. Как гледаш на това?
— Защо не? — развесели се Ситников. — Ще бъде екстра. Давай, Ленка, дерзай. А аз ще помогна, ако нещо не върви. Можем да разработим с теб план за съвместни действия по омотаването на Льовка.
Той беше станал неин роб до такава степен, че бе готов дори да сподели тялото й с друг мъж, само и само да не я загуби. Криеше болезнената си любов под маската на циничното лекомислие, страхуваше се, че Лена ще разбере каква власт има над него.
След няколко седмици изведнъж му се обади Аргунов и започна да дърдори нещо несвързано за Лена: че нали, тя му се обяснила в любов, но той смята, че това е просто приятелска шега… Ситников се засмя заедно с него и се подготви Лена да си избере за потенциален съпруг някого другиго. Има ли значение с кого ще уреди живота си, щом наистина само ще го урежда, а няма да търси неземна любов? Но когато видя, че Лена няма намерение да търси другиго и че отказът на Льовка смъртно я е обидил, той разбра, че тя е влюбена. И то в кого? В Льовка Аргунов, този книжен плъх, дето нито лицето му — лице, нито мускулите му — мускули. Не обича него, Слава Ситников, а обича Льова! Това беше ужасен удар за Ситников. Но той с нищо не се издаде.
Обаче затаи злоба срещу Льова. С какво, с какво този пор е по-добър от него? И дори мисълта, че Лена все пак е с него, със Слава, не го утешаваше. Той искаше да я владее, да я притежава изцяло, а не само в леглото, искаше да има над нея власт, по-силна от онази, която тя имаше над него, опитваше се да престане да й бъде роб — и нищо не можеше да направи. Не само не можеше да разкъса оковите, но те натежаваха все повече.
Всичките му надежди се съсредоточиха около брата на Лена. Онова, с което тя се занимаваше, когато вземаше болнични и преставаше да ходи на работа, го караше да потреперва от ужас, примесен с възторг. Нейната жестокост, хладнокръвието, цинизмът и пресметливостта й бяха безпределни. Да позволяваш на един човек безнаказано да убива деца, за да събереш материал за книга, която трябва да стане бестселър! Това е недостъпно за ума на нормален, обикновен човек. И тази недостъпност привличаше Ситников, примамваше го, лишаваше го от воля и самообладание. Колкото по-страшно беше онова, което вършеше Лена, толкова по-силно я обичаше той, толкова по-силно се разболяваше от нея и се страхуваше да не я загуби. Той се превърна в неин довереник за всичко, което бе свързано с брат й, и се утешаваше с илюзията, че свързващата ги обща тайна ще направи техния съюз стабилен и дълготраен. Не можеш, не е възможно да зарежеш човек, който знае за теб такива неща…
Идеята да изиграят Льовка Аргунов беше на Слава. Той отговаряше в Градския комитет на комсомола за органите на милицията, така че нямаше нищо чудно да знае за разхождащ се из Москва маниак. Льова ще се притесни, ще попита приятеля си Слава, а приятелят Слава хубавичко ще го наплаши, след което нежният, трепетен Льовочка, който не може да понася емоционални трудности, ще бъде смазан като жаба в кална локва. С един изстрел — два заека: Лена ще се почувства отмъстена, а Ситников ще се отърве от съперник, защото момиче като Лена просто няма да може да обича повече изгубилия волята си, измъчен и скапан мухльо. Едно е да си млад физик теоретик, почти кандидат на науките, и съвсем друго — жаба в калта. А да подхвърли в апартамента На Льова коланче от детска рокличка беше от лесно по-лесно.