Страница 95 из 100
По пътя се отбихме в магазина, напазарувахме, после вкъщи дълго и обстойно готвихме обяда, който поради късното си начало плавно премина във вечеря. Докато Юля разфасоваше суровото агнешко, котките изпаднаха в истерия зад затворената врата на кухнята, настоятелно дращеха и мяучеха жално и умолително. Но ние не се поддавахме.
— А те няма ли да ме намразят, задето не им дадох месо? — угрижено попита Юля.
— Няма. Свикнали са. Това е нещо обичайно: те искат месо, но никой не им дава.
— Как не ти се къса сърцето — въздъхна тя, като се вслушваше в долитащите иззад вратата звуци.
— И аз съм свикнал.
— Ти си жесток.
— Не, просто искам моите зверчета да бъдат здрави.
— А ако те не искат да бъдат здрави? Ако искат да бъдат щастливи и за целта имат нужда да ядат месо?
— Юля, и аз искам да бъда щастлив, а човек не може да бъде щастлив, когато животните му са болни.
— А на тях може да им харесва да са болни. Искат да ядат месо и да боледуват. А ти не ги питаш какво искат, решаваш вместо тях, по този начин уреждаш собственото си щастие за сметка на своите котки — заключи тя. — Не е хубаво.
— Не е хубаво — съгласих се аз. — Но аз не знам какво да правя иначе.
— И аз не знам — призна тя. — Но ще помисля. Може да измисля нещо.
Аз белех картофи и мислех, че с нито едно момиче не бях обсъждал проблемите за щастието на моите котки, защото на никое от тях това не беше интересно. А с Юля ги обсъждах. И това ме правеше толкова щастлив, че не бих могъл да го опиша.
Вячеслав Антонович Ситников знаеше, че краят му наближава. Той не разбираше от медицина и не беше съвсем наясно какво означават всичките тези безкрайни системи, това кръвопреливане, това изкуствено вентилиране на белите дробове, температурата, която не успяват да свалят. Но чу какво си говореха лекарите в стаята му, когато смятаха, че спи. Той наистина спеше, но после се събуди и остана да лежи със затворени очи, а те не забелязаха. Сега знаеше със сигурност, че всички техни усилия не са довели до нищо, че процесът на инфектиране продължава — не са успели да го спрат дори с двете повторни операции, и сега му остава да живее два-три дни. Ако много му провърви — четири-пет, но не повече.
Всеки ден идва следовател и задава едни и същи въпроси: какво се е случило, защо Подрезкова е стреляла в него. Ситников мълчи, не отговаря на въпросите, защото не може да каже истината, а се страхува да излъже — не знае какво е казала на следователя Олеся. Да, той беше се излъгал в нея, тя не е била такава, каквато той си я представяше, каквато я обичаше, но нали имаше син и той не биваше да знае истината. И няма да успее да се уговори с Олеся. Те с Гриша прекарват цели дни в болницата, седят ту в неговата стая, ту в коридора, но щом тя или синът му влязат в стаята — тутакси след тях влиза някой от милиционерите и не помръдва. Не можеш и дума да кажеш така, че той да не чуе. Ситников се опита да отстои правото си на срещи насаме със семейството си, но тези милиционери повтаряха едно и също: в интерес на следствието не е позволено, следователят е забранил, докато не дадете показания. Подрезкова е подследствена за тежко престъпление, вие сте потърпевшият и между вас не може да има никакви разговори насаме.
Днес за пръв път от много дни се показа слънцето и Вячеслав Антонович си помисли, че скоро ще настъпи лятото, което той вече няма да види. Колко странно… Той беше свикнал да планира живота си, и то да го планира дългосрочно, за много месеци напред. Още в средата на зимата знаеше къде иска да прекара лятната част от отпуска си, резервираше хотел и билети, а още щом се върнеше от почивка, веднага започваше да планира и организира зимната част. За пръв път от много години сега не гради планове за лятото, защото в живота му вече няма да има лято. Много е слаб, току потъва в тежък сън, а щом се събуди, първата му работа е да започне по навик да обмисля предстоящите задачи… и изведнъж разбира, че това не е нужно. Не му предстоят никакви задачи, никакви делови срещи и съвещания, за които трябва да се готви, никакви пътувания в служебни командировки. Нищо. Вече няма да има нищо подобно.
Отваря се вратата. Ситников мисли, че това е Олеся или пък Гриша, но влиза някакъв непознат млад мъж. Тъй като след него не влиза милиционер, Вячеслав Антонович разбира: и новият му посетител е „техен човек“.
— Здравейте, Вячеслав Антонович — казва той. — Може ли да си поговорим с вас?
Ситников мълчи. Нали е взел решение да не продумва. Да се оправят, както могат. Ако Олеся реши да каже истината, ако съзнателно реши Гриша да научи всичко, нека сама да си признае стореното. Тя ще живее тепърва. С него или без него — сама да си решава. А той, Ситников, няма да каже нищо.
Младият мъж не обръща внимание на неговото мълчание, придърпва стол до леглото, сяда.
— Вячеслав Антонович, разкажете ми за Лена Шляхтина.
— За Лена ли? Защо?
Ситников отговаря, преди да успее да разбере, че е проговорил. Учудването се е оказало по-силно от решимостта му да не разговаря със следователя.
— Интересно ми е. Изучавам живота й. Как се запознахте с нея?
— Вие неин роднина ли сте? За какво ви е нужно всичко това?
— Вячеслав Антонович, хайде да сключим сделка. Вие не ми казвате нито дума за вашата ситуация с Подрезкова, в замяна на това аз не ви обяснявам защо се интересувам от Шляхтина. Просто задавам въпроси, а вие отговаряте. Съгласен ли сте?
Ситников се ухилва. Нищо, може и да поговори. Лена… Какво опасно може да има в това? Всичко се случи толкова отдавна.
— Запозна ни…
Той се сепва и млъква. Юрка Забелин. Не бива да произнася това име, не бива те да научат, че двамата се познават отдавна, и то много добре.
— Кой?
— Едно момче, не помня как се казваше. Излязохме веднъж заедно от заседание на бюрото на Районния комитет на комсомола, стояхме на улицата, пушехме… Покрай нас мина младо момиче, много красиво…
— … Виждаш ли какви хубавици бачкат в нашите фабрики — каза Забелин — Мястото й е в „Интурист“, а тя кисне на конвейера.
— Ти да не би да я познаваш? — запали се Слава, който не остана равнодушен към красотата на момичето.
— Малко. Запознахме се тия дни, когато обикалях жилищата.
— Тя някъде наблизо ли живее?
— Не, в общежитие. Тогава беше на гости у една приятелка.
Ситников не откъсваше очи от стройната фигурка, която бе застанала на автобусната спирка.
— Слушай, запознай ме, а?
— Я стига… За какво ти е притрябвала?
— Хайде де, Юра, хайде, докато не е заминала с автобуса!
Забелин хвърли в кошчето недопушената цигара и се завтече към спирката. След пет минути той вече се връщаше към зданието на Районния комитет, а до него вървеше тя, Лена Шляхтина…
— Забелин ли ви запозна?
Ситников трепва и за миг затваря очи. Този милиционер знае. Той знае всичко. Или не е милиционер?
— Не си спомням как се казваше. Спомням си, че беше член на бюрото на Районния комитет, но съм забравил как се казваше.
— Колко близки станахте с Елена?
— Много… много близки…
Защо да държи това в тайна? Да, по онова време той вече бе женен и дори се беше родил Гришка, но нали Олга, жена му, вече я няма, а на сина му е безразлично дали баща му е изневерявал на майка му преди трийсет години, или й е бил верен.
— Знаехте ли, че тя има брат?
— Да.
— Знаехте ли също, че е психично болен?
— Да, Лена ми каза. Тя много се измъчваше от това.
— А с какво се занимаваше брат й? Къде живееше?
— Живееше в Москва. Работеше като водопроводчик или пък огняр… с една дума, някаква черна работа в областта на жилищното обслужване. Или портиер… Не си спомням точно. Имаше служебно жилище, стаичка в сутерена на сградата, която обслужваше.
— Вие знаехте ли, че той е насилвал и убивал деца?