Капан за мишки

— Но тя ще научи!

— Е, и какво като научи? Ами нека да научи. Така й се пада.

— Да, но ако после каже на всички?

— Нека да каже! Няма да може да го докаже. Няма чернови, няма бележки, днес всички са учени, работят на компютри, съвсем са отвикнали да пишат с писалка, а компютърът какво е? Натиснеш едно копче и изтриваш всичко, никакви следи. Ето виж…

Гласът замлъкна за няколко минути и аз разбрах, че вуйчо Жора се занимава нещо с модерната техника. Кога ли бе успял да я усвои?

— Знам всички файлове на Маечка, не се съмнявай. Когато не е вкъщи, разглеждам всичко, всичко чета, проверявам всички листове на бюрото. Че как иначе? Наоколо е пълно с крадци, отпуснеш ли се само за минутка, изгубиш ли бдителността си — за нула време ще те метнат. Човек си живее най-спокойно, мисли си, че има апартамент, пари в книжка, а после научава, че вече е подписал договор, според който подарява всичко или го оставя като наследство на еди-кого си. А, не, мен така не могат да ме избудалкат! Прочитам всяко листче в бюрото на Маечка, та после да няма изненади. И в компютъра проверявам всеки файл. Ето, намерих го. Ето виж, момиче: ето го ръкописа, в папчицата е, разпечатан, а ето ги и всички файлове. Вземаме значи чистичка дискетка и преписваме, ти после вкъщи ще си го прехвърлиш в твоя компютър. Ето, поставяме… и готово. Дръж. Ето, аз пак кликвам, пак кликвам — и няма нищо.

— Георгий Степанович! Ама какво правите? — отчаяно възкликна момичето. — Та вие унищожихте всичко!

— И правилно постъпих — удовлетворено отговори вуйчо Жора. — Каквото трябва, това унищожих. А каквото не трябваше да се унищожи — ще го получиш ти. Вземай, вземай, момиче, не се притеснявай. Инак няма никаква полза от нищо. Страната е пълна с крадци, с мошеници, корупция колкото щеш, и ти просто така няма да пробиеш, трябва ти убийствен снаряд, такъв, на какъвто младите не са способни. Тепърва ще има да ми благодариш.

— Господи, какво ще стане сега? — смотолеви Алочка. — Ами ако някой научи? Защото на Мая Виталевна ще повярват всички, ако тя каже, че това е нейният ръкопис. Ще избухне скандал, ще ме изгонят от института.

Предаде се. Горкото момиче не устоя пред змея изкусител. Жалко. Аз до последно се надявах, че тя няма да вземе ръкописа. Обаче не, взе го.

— Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

— От къде може да знаете?

— Знам. Познавам и кътните зъби на Маечка. И живота й познавам. Нищо няма да ти се случи.

— Но нали тя ми преподава… Аз съм в нейния творчески семинар, как ще я гледам в очите?

— Ще я гледаш. Както трябва, така ще я гледаш. Нищо няма да ти стори.

— Защо?

— Защото. Хайде вземай папката, дискетата и ги прибирай в чантата си.

Истомина най-сетне приключи своя труден разговор и излезе от кухнята с телефонната слушалка в ръка.

— Вие какво, Игор? — учуди се тя, когато се натъкна на мен. — Защо сте тук?

Отказах се да си тръгвам. Върнах се след Истомина в хола и й разказах всичко.

— Господи! — прошепна тя, пребледня и горчиво се разплака.

Не знаех как да я утеша. Самият аз от дълги години пиша музика и я давам на Борис Безрядин, а после тези песни, много от които стават хитове, се смятат за написани от други хора. Аз получавам само парите — вярно, добри пари, затова нямам нищо против. Но разбирам колко душа и самия себе си влага човек във всяко произведение и когато някой го краде ей така, открито, сигурно е ужасно болезнено. Сякаш са откраднали част от живота ти.

Внезапно Истомина престана да плаче, вдигна лице и се усмихна.

— Няма нищо, Игор — спокойно изрече тя и избърса сълзите си. — Няма нищо. Всичко е правилно. Всичко е наред. Нека бъде така. Аз съм си го заслужила. Самата аз някога постъпих по този начин, сега постъпиха така с мен. Да ви налея ли още чай?

В спалния вагон на влака Санкт Петербург — Москва беше горещо и Андрей Мусатов заедно с якето съблече и сакото си, остана само по дънки и риза. Беше прекарал почивните дни с родителите си и сега се прибираше в Москва. Утре трябваше да е на работа.

Добре би било да пътува сам в купето, да не е принуден да разговаря. Да се съблече и да си легне. Понякога му провървяваше, ако вторият пътник в купето се окажеше жена, която молеше шафнера да я премести в „женско“ купе. Дори в нашето белязано със свобода на нравите време има още много жени, които не искат да прекарват нощта във влака насаме с непознат мъж. Случваше се жената да се мести в друго купе, а на нейно място да идва мъж, но понякога жената се преместваше, а Мусатов оставаше сам. Да можеше и днес да стане така!

Но не стана. Вторият пътник се оказа млада жена, привлекателна и за неудоволствие на Андрей — общителна, тя още от прага се разприказва и се представи с името Лика.

— Ако искате, ще помоля шафнера да ви премести в купе, където пътува друга дама? — предложи Андрей, тайно надявайки се да получи съгласие.

— Ама не, защо? — лъчезарно се усмихна спътницата му. — И тук прекрасно ще се наспя. Изобщо няма да ме притеснявате.

До тръгването на влака оставаха още петнайсет минути, по коридора сновеше продавач на вестници и списания и със звучен глас предлагаше на пътниците своята стока. Спътницата подаде глава от купето.

— Ако обичате.

Продавачът влезе и нареди пресата на седалката. Лика си избра два вестника и му подаде банкнота от петстотин рубли.

— Ама недейте така, момиче, та аз не мога да ви върна ресто.

— Но аз нямам дребни.

— Моля ви, потърсете. Вестниците ви струват само осемнайсет рубли, а вие ми давате петстотин.

— Ами нямам, нали ви казах.

Андрей въздъхна от досада и бръкна в джоба на окаченото на закачалката сако да извади портфейла си.

— Аз имам.

— Ох, благодаря ви — благодарно зачурулика Лика. — После ще разваля при шафнера и ще ви ги върна.

Андрей даде на продавача петдесет рубли, прибра рестото и започна грижливо да подрежда парите в портфейла си — банкнотите в едното отделение, монетите — в другото, което се затваряше с цип.

— Ау, това майка ви ли е? — Лика беше застанала до него и без да се притеснява, разглеждаше малката цветна снимка на Ксения Георгиевна, която бе поставена в закритото с прозрачна пластмаса отделение на портфейла.

— Да — сухо отвърна той.

— А това?

До снимката на майка му имаше още една, черно-бяла. Тя се бе появила там съвсем наскоро. Андрей почувства как се свиха устните му. Знаеше, че рано или късно ще настъпи момент, когато ще трябва да каже това на глас. И знаеше, че ще му бъде трудно. Е, какво пък, щом се налага, ще го каже сега.

— Това е баща ми — каза той и се усмихна.

Стори му се, че една стена рухна пред него и зад нея се разкри прекрасен и сияещ свят.

Информация за текста

Александра Маринина

Пружина для мьшеловки, 2005

Издание:

Александра Маринина. Капан за мишки

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2007

Редактор: Димитрина Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0576-8

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35882

Последна корекция: 18 октомври 2015 в 10:38