Капан за мишки

— Искам да те предупредя, че много те харесвам и ако дойдеш в дома ми, по един определен начин рискуваш. Но все още имаш време да размислиш.

— Ще взема да рискувам.

— Безумна храброст — засмях се аз.

— Е, нали няма да ме убиеш. Още повече че ме харесваш. Защо да унищожаваш нещо, което харесваш, след като то може да ти достави удоволствие, нали така?

Уф, успокоих се. Бързо платих и поведох Юля през безистена към колата, паркирана на „Нови Арбат“.

През целия път към къщи ние мило си бъбрехме за дреболии, но когато колата спря пред входа, пак се притесних. Разбрах, че не мога и не искам да остана насаме с измамените си надежди. Няма да въведа Юля в дома си, докато не си изясня всичко.

— Юля, вече е късно…

— Знам.

— И ти много ми харесваш.

— Знам.

— Отдавна — незнайно защо уточних аз. — Още от Нова година.

— Знам — потрети тя.

— Нима толкова си личеше?

— Много.

— И какво си помисли ти за това? Смя ли ми се? Обсъжда ли го с Андрей?

— Не. — Тя помълча. — Борех се със себе си.

— Какво си правила? — попитах я изумено.

— Борех се със себе си. Ужасно ми се искаше да ти се обадя. Визитната ти картичка беше на видно място у Андрюша, виждах я постоянно и се борех с изкушението да вдигна слушалката и да набера номера. Още тогава знаех, че искам да бъда с теб.

— Но защо не се обади?

— Свикнала съм да правя всичко добросъвестно и докрай. Тогава бях с Андрей и трябваше да извървя този път до финала. Не съм свикнала да изоставям една работа само защото друга ми се е сторила по-привлекателна. Довършвам едната работа докрай и после започвам да се занимавам с другата.

— Значи за теб отношенията с един мъж са работа? — не повярвах аз на ушите си. — Нещо като бизнес, така ли?

— Игор, всичко, което човек прави, е работа. Не е бизнес, работа е. Работата също бива различна, но всяка работа означава влагане на труд в нещо заради получаването на резултат. Човешките отношения не се раждат и не се поддържат сами по себе си, от нищото, те са резултат от определен труд — душевен, интелектуален, емоционален. Дори физически. Ето виж, ние влагаме физически труд в грижите за някой човек: пазаруваме, готвим му, перем, чистим, лекуваме го, когато боледува, ако разбираме, че без това няма да се изградят отношения помежду ни. Нима това не е работа? А да прощаваш, да се примиряваш с недостатъците и слабостите на другия? Да не би да е лесно? И това е работа, и то колко трудна… А да се тревожиш, да си хабиш нервите? А да си губиш времето, за да слушаш по цели часове нещо, което не ти е много интересно, и при това да не се дразниш? И то е работа. Но без цялата тази работа няма да има отношения.

И през ум не ми беше минавало за това. Слушах Юля и разбирах, че май е права. Навремето момичето, което ми подари узамбарската теменужка в керамичната саксия, ми каза: „Уморих се да те обичам“. Тогава си помислих, че това е просто красива фраза, прочетена в любовен роман. Сега май започнах да разбирам.

Слязох от колата, отворих предната дясна врата и подадох ръка на Юля.

— Тръгваме ли?

Вече до самия вход тя изведнъж се озърна, погледна малкото магазинче на отсрещния тротоар и попита:

— Имаш ли вкъщи кисело мляко?

Точно преди почивните дни Шурик Вилков ми поднесе поредната изненада, като ми се обади и ми съобщи, че е получил отговора на експертите по балистика.

— Пистолетът ТТ е произведен в Китай, купен е нелегално, с него Олеся Подрезкова е стреляла по Ситников и също с него са били убити Брайко и Забелин. Е, ти разбра ли?

Разбрах. Още едно кубче с нужния цвят намери мястото си в сложната конструкция.

— Ами Ситников? — попитах. — Още ли мълчи?

— Мълчи — въздъхна Шурик.

— А състоянието му?

— Много е зле. Лекарите казват, че едва ли ще успеят да го спасят. Всеки ден ходя при него, но без полза. А той постоянно се влошава. Казват, че му остава най-много седмица.

В събота сутринта извадих листа, на който си бях записал данните, продиктувани ми от бащата на Юля, и започнах да се обаждам. Човекът, който много отдавна бе дал указание Юрий Забелин да бъде поставен в самото начало на списъка на чакащите за жилище, се оказа недостъпен: вече четири години лежал, напълно парализиран след инсулт. Но жена му ми разреши да отида у тях и да му задам няколко въпроса.

— Ще опитам аз да отговоря, винаги съм била горе-долу в течение на работите на мъжа ми — каза тя.

Юля се оказа ужасна сънла и в десет часа, когато аз вече бях готов да изляза, още сладко спеше. Наложи се да я събудя.

— Аз излизам. Ти ще се оправиш ли тук сама?

Тя се събуди моментално и впери в мен сънените си очи.

— А къде отиваш? По работа ли?

— Не. Все още се занимавам с делото на Андрей.

— Може ли и аз да дойда?

— Може, само че трябва да се приготвиш бързо. Обещах да бъда там след час.

— За нула време!

Колкото дълбоко и дълго спеше, толкова бързо Юля се изми, облече и дори успя да оправи леглото. Грабна от хладилника две опаковки кисело мляко, хвърли ги в сака, пъхна там и чаена лъжичка и изскочи в антрето.

— Ето, готова съм.

За десет минути. Фантастика!

— Ами закуска?

— Ще хапна кисело мляко в колата.

— А кафе?

— Не ми е нужно да се ободрявам, наспах се добре. Е, какво, ще тръгваме ли?

Аз се засмях радостно и я целунах.

— Тръгваме.

Трябваше да излезем извън града: човекът, който ме интересуваше — на име Куркин, живеел през цялата година на вилата. Представях си ситуацията приблизително така: парализиран старец в стандартен градски апартамент не е най-удобният вариант, за предпочитане е той да живее в добре отоплявана вила. Децата и внуците са заети със своя сложен и разнообразен живот, не им се занимава с грижи за стареца, а и нямат време, така че са го закарали по-надалече, а покрай него и бабата.

Но сгреших. Всичко се оказа съвсем различно.

Анна Андреевна Куркина, снажна и все още красива жена на около седемдесет години, беше изпълнена със сили и енергия. Въпреки че зимата едва-що свършваше, аз видях, че просторният парцел бе добре поддържан, по края бяха насадени храсти касис и цариградско грозде, а ябълковите дървета изглеждаха здрави. И това далеч не бе някаква малка къщичка, каквито обикновените виладжии поместваха на своите жалки шестстотин квадрата, а голяма, двуетажна, с веранда и мансарда.

Вътре обаче всичко говореше за повече от скромно финансово състояние на стопаните. Стари мебели, стари завеси, стара, макар и избърсана до блясък мушама на правоъгълната маса, скърцащо дюшеме, прозорци, от които безпощадно духа. Стерилната чистота и идеалният ред не можеха да скрият разрухата — тази къща отдавна се нуждаеше от ремонт.

Анна Андреевна ни настани до масата.

— Кажете сега какво искахте да научите?

— В края на седемдесетте години по протекция на вашия съпруг на един човек е бил предоставен нов апартамент. Аз… ние — поправих се, като хвърлих поглед към Юля — бихме искали да разберем защо. Вероятно вашият съпруг е покровителствал този човек и ние се интересуваме от подробностите. Вие знаете ли нещо за това?

Куркина помрачня, очите й станаха печални.

— За Юра ли говорите? За Юра Забелин?

Охо, това се казва памет! Съпругът на Анна Андреевна — Владимир Семьонович Куркин, в края на седемдесетте е работел в Московския градски съвет и е отговарял за жилищното настаняване. Навярно е използвал властта си стопроцентово, а може би и двестапроцентово, тоест раздавал е дефицитните жилища на определени хора, но нима Анна Андреевна помни всеки от тях?

— Да, говоря именно за Забелин. Защо са му дали апартамент?

— Защото… Е, както и да е, това вече няма значение.

Куркини имали единствена дъщеря, която пламенно обичали, но за съжаление тя не била съвсем здрава. На езика на медиците нейната диагноза била „олигофрения в степен на лека дебилност“. Момичето се учело с огромни усилия, на родителите му неведнъж предлагали да го прехвърлят в специализирано училище за деца със забавено развитие, но Куркини не се съгласявали. Как може да си признаеш, че детето ти е умствено непълноценно? Владимир Семьонович използвал властта си, та към Танечка да се отнасят в училище „по-особено“, тоест да не я вдигат на дъската, без да са предупредили родителите поне няколко дни предварително, така че Анна Андреевна да успее да подготви момичето и да го накара да научи наизуст отговорите си. За контролно започвали да се готвят един месец предварително. Таня не обичала да зубри, изобщо не обичала да учи, така че с нови апартаменти се сдобили директорката на училището, завучът и класната ръководителка. Останалите учители редовно получавали скъпи подаръци и това било достатъчно Таня да изкарва поне тройки. Освен това Таня Куркина много обичала да бяга от час, да се мотае по улиците с момчета и да пие евтино вино по безистените. Както доста от страдащите от олигофрения момичета, тя съзряла рано и на петнайсет години вече имала голям бюст и бързо нарастващ сексуален апетит, който удовлетворявала по всички възможни начини.