Страница 92 из 100
Глава 10
Гледах ли, гледах Юля и се мъчех да разбера красива ли е или не. Колкото и да се стараех, все не можех да я погледна с очи на страничен наблюдател, който просто минава наблизо и пътьом по навик оценява попадналите пред очите му момичета. Не, не се получаваше. Гледах я и постоянно си мислех, че искам да бъда до нея, да разговарям с нея, да държа ръката й, че за мен тя е най-добрата и затова най-красивата, а не обратното: най-добрата, защото е най-красивата. Виждах очите й, веждите й, носа й, бузите й, устните й и не разбирах: красиви ли са или не. Просто ги обичах.
На масата между нас стоеше огромният букет, който бях домъкнал и който сервитьорът услужливо бе поставил във ваза, а на широкия перваз зад гърба ми — подаръкът на Юля — огромна като моя букет картонена кутия. Аз съм възпитано момче, затова, както е редно, веднага отворих кутията и полюбопитствах. В нея се намираше оцветена дървена скулптурка, представляваща млад и — ще се осмеля да отбележа — строен мъж с милиционерска униформа, който с едната ръка прегръща старица, а в другата държи доста голяма кошница, където са се настанили пет котки, които много приличат на моите зверчета. Стигна ми съобразителност да разбера, че такъв подарък не може да се купи току-така. Беше направен специално за мен по поръчка на Юля. Скулптурката не беше художествен шедьовър, тоест не бе от нивото на Микеланджело и дори на Клодт11, но аз разбирах колко внимание и добро отношение бяха вложени в нея.
— Но кога успя? — подсвирнах възхитено, когато извадих подаръка от кутията. — За това е било нужно сума ти време!
— Отдавна съм го поръчала — усмихна се Юля слънчево, — веднага след Нова година.
— Тоест още тогава си била сигурна, че ще успея? — учудих се аз.
— Не, беше ми все едно дали ще успееш с разследването си или не. Просто разбрах, че искам да ти направя подарък. И го поръчах на един познат художник, той се занимава и със скулптури от дърво. При всяко положение щях да ти подаря това, ако не сега — за рождения ти ден или за Деня на милицията.
Разсмях се и прибрах скулптурата в кутията.
— Добре че го направи сега, защото до рождения ми ден има доста време, а до Деня на милицията — още повече. Благодаря ти, много съм трогнат, наистина. И котките са страхотни. Как отгатна, че от петте котки три са с плоски муцунки? Та ти никога не си ги виждала.
— Андрюша ми каза. И дори ми ги показа на картинка. От първата му жена е останала някаква котешка книжка, нещо като енциклопедия, с картинки и описания на породите. Занесох тази книжка на художника. Хареса ли ти?
— Много!
— А ще ми покажеш ли котките на живо?
Ето на. Какво мога да направя сега? Толкова ми се иска да смятам Юля за обикновено момиче, което играе обичайната игра по общоприетите правила. Момичето ясно заявява, че е готово да те посети вкъщи, и във всяка друга ситуация аз бих изтълкувал това абсолютно еднозначно. Но ние не сме се запознали току-що и изобщо… Съвсем доскоро тя беше момиче на друг човек, на мой познат, и аз никак не съм наясно как трябва да се държа.
— Юля, много ли тъгуваш? — попитах, като се опитах да бъда деликатен.
— За Андрей ли? Съвсем малко.
— Съжаляваш ли?
— За какво? За нашите отношения ли?
— Ами да.
— Не — отново се усмихна тя, — аз не умея да съжалявам за нещо, което е било и е минало. Мога да имам някакво отношение към миналото, добро или лошо, но да съжаляваш, е глупаво. Съжалението е нещо неконструктивно, от чувството за съжаление не може да се създаде нищо полезно. Трябва да се отнасяме към миналото с благодарност, защото то ни е дало определен опит, от който извличаме уроци и правим изводи. Дори ако опитът е много горчив и тягостен, от него пак се извлича урок, ставаш по-умен и трябва да си страшно благодарен за това.
— И какъв урок извлече ти този път?
— Ох, Игор, най-банален. Отдавна известна истина, но повечето хора, включително и аз, мислят, че дори добре известната истина засяга всекиго, само не и тях. С Андрюша разбрах от собствен опит, че човек, който не обича самия себе си, не може да обича и другите. Той не може да обича по принцип. Не умее. Защото какво е да обичаш себе си? Това значи да си казваш: аз съм такъв, какъвто съм, с всичките ми добри качества, недостатъци и странности, и такъв се обичам, такъв се приемам. Ако един човек може да се отнася така към себе си, той със сигурност ще се отнася така и към другите, тоест ще ги приема такива, каквито са, и ще ги обича такива, а няма да се опитва да ги променя по собствен вкус, според собствените си представи. Разбираш ли?
— Разбирам. Значи ли това, че Андрей се е опитвал да те промени?
— И още как. Дори самият той не разбира колко дълбока травма е получил, докато толкова години е живял с представата, че е син на убиец психопат. Струвало му се е, че се е тормозил само няколко месеца, а после се е примирил и успокоил, а всъщност тази рана е била жива у него и го е измъчвала от седемнайсетгодишната му възраст, и още не е зараснала. Той се е смятал за омърсен, за заразен с нещо, затова не е можел да се обича.
— Но нали сега знае, че това не е така, че баща му е бил достоен, честен човек.
— И какво от това? Нима може за един ден да се излекува хронична болест, която е разяждала душата ти близо петнайсет години?
— Вероятно не — съгласих се аз. — Но може би ти щеше да му помогнеш, ако беше останала до него.
— Игор, не можеш да помогнеш на един човек, ако той не желае помощта ти. Андрюша не я желае. Опитвах се да поговоря с него, но е безполезно. Той не ми вярва, смята ме за очарователно малко глупаче, напълно годно за съвместни нощувки и неделни пикници, но абсолютно неподходящо за сериозни разговори и задълбочени отношения. Знаеш ли от коя капка преля чашата?
— Знам. Когато той не те е взел със себе си за нашата последна среща. Когато трябваше да му кажа окончателно какво се е случило с баща му. Отгатнах ли?
— Отгатна.
— Аз се учудих, че той дойде сам, бях сигурен, че ще бъдете заедно, та нали моментът беше такъв… отговорен ли да кажа… и страшен. Кой знае защо, тогава си помислих, че ти трябва да му се разсърдиш.
— И наистина му се разсърдих. По-точно, не че се разсърдих, а просто разбрах какво малко място заемам в живота му. Разбрах, че съм несъществена подробност. Не, всъщност Андрей е много свестен човек, умен, добър, почтен, но аз не искам да бъда несъществена подробност. Просто аз не съм неговата жена, а той не е моят мъж — и никой не е виновен за това.
Кафето отдавна беше изстинало, сладоледът във високата чаша се бе разтопил и бе заприличал на Северния ледовит океан със стърчащо по средата жалко връхче на айсберг — парченце чаена бисквита, а ние говорехме ли, говорехме… Имах чувството, че докосна ли чашката или лъжичката — разговорът ще секне и вече няма да се възобнови със същата нежна и спокойна интимност, от която просто ми се завиваше свят. В този момент не знаех какво ще стане по-нататък и дали тази среща означава нещо, или е просто акт на вежливост и благодарност, но едно знаех със сигурност: в моя живот Юля никога няма да бъде несъществена подробност.
— Кога искаш да видиш моите котки?
— Когато и да е, когато ти е удобно.
Събрах в гърдите си повечко въздух и го издишах, като вътрешно примижах.
— Днес?
Получи се повече въпрос, отколкото отговор. Ако Юля сега погледне часовника си, това ще означава, че наистина иска само да види животните и си прави сметка ще успее ли да дойде у нас за половин час и навреме да се прибере. Но тя не погледна часовника и аз отново се обърках — не можех да разбера как да тълкувам това.
— Добре, днес. — Тя ме гледаше спокойно и ласкаво в очите.
— Веднага ли?
— Веднага.
Аз не се отличавам с особено мъжество, но не обичам също и неяснотата и приблизителността в отношенията ми с хората, затова сметнах за нужно да добавя:
11
Пьотър Карлович Клодт (1805–1867) — известен руски скулптор. — Б.пр.