Капан за мишки

— Значи не съм аз — отново повтори той.

Тресеше го, той дишаше трудно, с трескаво движение разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.

— Да отворя ли прозореца? — предложих.

Той мълчаливо кимна. Аз отворих прозореца широко и зиморничаво потреперих от нахлулия в стаята влажен студен въздух.

— Да ви донеса ли вода?

— Тук има. — Той немощно махна с ръка към библиотечния шкаф.

Отворих една от вратичките и видях там малък хладилник, натъпкан с бутилки с вода и напитки като кока-кола и спрайт. Отвинтих пластмасовата капачка на една бутилка и я подадох на Аргунов, той я грабна и започна да пие направо от нея. Постепенно моравият цвят на лицето му придоби по-слаб оттенък, дишането му се успокои и аз си помислих, че вече можем да продължим.

— Било е измама, Лев Александрович. Нечия злобна шега. Може би Лена ви е отмъстила така, задето сте я отхвърлили? А вие сте повярвали. Защо?

— Имах пристъпи на… сомнамбулизъм. Ходене насън. Ставал съм по време на сън и съм ходел някъде, правел съм нещо, а после нищо не си спомнях. Още от детската градина. После в пионерския лагер. Станал съм насън, облякъл съм се и съм отишъл в стаята на пионерската ръководителка, не знам защо. Тя се събудила, уплашила се, развикала се и започнала да ме изблъсква от стаята, а аз съм започнал да се бия с нея… Тогава за малко да ме изгонят от лагера. Повярвах, защото знаех, че понякога имам пристъпи на лунатизъм и тогава е възможно да бъда агресивен. Повярвах. Нима ми е отмъщавала Лена?

— Не знам. Но е възможно, нали? Спомнете си дали това се случи, преди тя да ви се предложи, или след това?

— След това. — Той потърка очи с пръсти. — Разбира се, че след. Приблизително няколко месеца по-късно.

— Ето виждате ли. Как стана това?

— Намерих вкъщи коланче от детска рокличка.

— И какво? Е, намерили сте коланче, какво страшно видяхте в това?

— И аз отначало помислих, че не е страшно, дори на смях разказах за това на Слава Ситников и той…

Значи все пак е бил Ситников. Заедно с любовницата си Шляхтина. Добре де, Елена е отмъщавала, задето са я отхвърлили, тъй като е знайно, че в ада няма по-страшна фурия от отхвърлената жена. Защо обаче и Ситников?

Ако фразата за изправящата се на главата коса не беше идиом, щях да повярвам, че косата на моята глава наистина се изправя от ужас. Онова, което разказваше Аргунов, излизаше далеч от пределите на моите разбирания и знания за хората.

Но пък в замяна на това всичко в моя пъзел се подреждаше.

На връщане Шурик Вилков не спираше да разсъждава на глас, въртеше се, подскачаше и активно ми пречеше да карам колата, но в този момент бях готов да му простя всичко. През всеки три минути той гордо възкликваше:

— Не, кажи, че не съм гений! Само се опитай да го кажеш!

— Ти си гений — искрено отговарях аз. — Защото не си спал цяла нощ и си измислил версия, която се оказа правилната.

— Ха така! — удовлетворено отвръщаше Шурик и отново се хвърляше да обсъжда всичко, което бяхме научили в дома на Аргунови.

Откарах го в службата му и тръгнах към моя участък. Макар че Валка Семьонов беше обещал да ме прикрие, все пак трябва да се спазва известно приличие. Днес по план, освен всичко друго, имах запланувана проверка на семействата на наркоманите и всъщност щях да успея да свърша тази работа до края на работния ден. Не мислете, че съм толкова наивен и си въобразявам, че със своите надзорно-контролни мерки мога да възпра някого от вземане на наркотици. Разбира се, че не мога и дори не се опитвам, защото, когато един човек иска да бъде щастлив, без да полага за целта нито физически, нито емоционален труд, не е възможно да го убедиш, че това не е правилно. Но нали почти всеки наркоман има семейство, тоест близки хора, които страдат морално, а често и материално, ако болестта стигне до стадия, в който наркоманът започва да отмъква от къщи пари и ценни предмети, за да си купи дозата. И аз трябва някак да защитя тези хора, тоест членовете на семействата. Някак да им помогна, ако не на дело, поне като предложа рамото си, на което да поплачат. И не мислете, че това е малко.

У семейство Федкини ми отвори Женя, четирийсетгодишна добре поддържана жена, чийто син, осемнайсетгодишният нехранимайко Льоша, вече две години употребяваше хероин. Женя се мъчеше как ли не да го накара да се лекува, а аз се мъчех да следя Льошка да не се превърне от потребител в дребен разпространител. Пътят е кратък, защото, щом човек се нуждае от доза, е готов на всичко, за да я спечели. Употребата на наркотици е болест, докато разпространението е вече престъпление, наказуемо според закона.

Женя изглеждаше зле, лицето й беше подпухнало, очите — зачервени от плач.

— Игор, той умира! Преди три дни го откараха с линейка след свръхдоза, спасиха го, но се оказа, че има хепатит С. Лекарите казват, че хепатитът му е хроничен, страхуват се, че вече е инкурабилен.

Инкурабилен — значи неизлечим. Но аз, уви, доста добре познавам нашата медицина. Не в смисъл, че разбирам от нея, а че имам представа как е организирана медицинската помощ и как работят някои лекари. В никакъв случай не бива да им се вярва, защото понякога лекарите плашат нарочно, за да накарат роднините да развържат кесията — особено когато виждат, че си имат работа със заможни хора. На Женя и мъжа й веднага им личи, че не са бедстващи, тоест от тях може да се припечели, ако нещата се организират правилно.

— Какво предлагат? — попитах делово. — Американски препарат? Или швейцарски?

— Швейцарски. Най-новия.

— По петстотин долара за ампула ли?

— По шестстотин и петдесет. Но не гарантират успех. Ох, Игор, вече на всичко съм готова, всичко ще продам, само да го излекуват! Не искам да умре!

Женя се разрида, свряла лице в рамото ми. Ами да, точно така, цените растат, преди два месеца в аналогична ситуация в същата частна болница за същия този „швейцарски“ препарат искаха по петстотин. Всъщност препаратът беше немски и не най-новият, а отдавна и добре известен, и струваше, доколкото знам, по трийсет и осем евро ампулата. Както казваше незабравимият Райкин, будалкат ни, приятели, как само ни будалкат!

Докато Женя плачеше, със свободната си ръка аз извадих от джоба мобилния си телефон и се обадих на Света Безрядина. Нейният съпруг Борис е болен отдавна и неизлечимо, при това неговата болест е „спяща“ — не му пречи да живее, но може да се „пробуди“ и да доведе до летален изход от каквото и да било натоварване на организма, като се започне от повечко пийване, пътуване със самолет или банален грип и се завърши със счупване на крак. Светка трепери над здравето му, учи наизуст медицинска литература и се старае да бъде в течение на всички фармацевтични новости, та в случай на опасност да е готова.

— Света, да знаеш ефективно лекарство за хепатит С? — попитах аз.

Тя веднага ми назова препарат — между другото наш, руски, наистина нов и много ефикасен, на напълно приемлива цена — и ми каза, че ако трябва, ще ми даде адреси и телефони на фирмата, където може да се поръча. Женя се поуспокои, записа си телефона на Светка и когато ме изпращаше, дори започна да се усмихва. Бяха й дали възможност да си изплаче мъката и някаква надежда, а това никак не е малко. И нищо че в моята работа няма засади, изстрели и главозамайващи преследвания. За сметка на това в нея има хора, които знаят, че няма да останат сами с мъката си. В края на краищата всекиму — своето. На един — гръмко тържество на справедливостта, на друг — тихо „благодаря“. Едно „благодаря“ днес чух от клетника Аргунов, когото като последен глупак бе тормозил неговият приятел Ситников, второто дойде от Шурик Вилков, който, както вече казах, умееше да бъде благодарен, третото чух току-що. Цели три „благодаря“ за един ден. Струва си да живееш заради това, нали?

Окрилен и преизпълнен с положителни емоции, аз се прибрах вкъщи, преоблякох се и отидох на „Стария Арбат“ да се срещна с Юля.