Страница 90 из 100
— През седемдесет и пета година Олег Петрович Личко е бил признат за виновен за изнасилванията и убийствата на шест малолетни деца. Не сте ли чували?
Дори да бях писател, майстор на словото, пак едва ли бих могъл да опиша достатъчно достоверно настъпилата промяна. Стана просто страшно да го гледаш. Стори ми се, че онова подсъзнателно решение, за което говорих преди малко, в този момент премина в областта на съзнателното и се оформи окончателно. От лицето на Аргунов ме гледаха очи на мъртвец.
— Какво значи — признат за виновен? — Гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато. — Бил е вкаран в затвора, така ли?
— Не, признали са го за невменяем и са го изпратили на принудително лечение в психиатрична болница от затворен тип. Но вината му е била доказана.
— Защо ме попитахте за това? — нервно изрече Лев Александрович. — Защо трябваше да го чуя? Какво сте си въобразили?
Ама той защо така се притесни? Майчице, какъв съм глупак! Ами че не Ситников е помагал на Елена Шляхтина да решава проблемите с брат си, а самият Аргунов… А? Как ви харесва тази посока на разсъжденията ми?
— Работата е там, Лев Александрович, че в хода на следствието вашата приятелка Елена Шляхтина е давала показания срещу Личко. Всъщност той е бил осъден именно въз основа на тези показания. Нима тя не ви е разказала, че я е разпитвал следовател в Прокуратурата на СССР, за да стане по-късно свидетелка в съда? Не е възможно да не сте знаели за това. Случило се е в края на седемдесет и пета година. Е, спомнихте ли си?
— Не. — Сега той вече почти шепнеше. Явно гласът му пресипна и Аргунов дълго и грижливо кашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не съм знаел нищо за това. Грешите, не е възможно да е било така, защото Слава нищо не ми е казал… Та той не може да не е знаел, нали? Бяха толкова близки с Лена, тя непременно е трябвало да му каже, а той щеше да каже на мен… непременно…
Сега думите му звучаха повече като заклинание — монотонни, почти лишени от интонация, тихи, с повтарящи се фрази. А очите му ме гледаха умолително, сякаш молеха да потвърдя неговата логика, сиреч, Лена наистина не може да е скрила от Слава нещо сериозно, а самият Слава със сигурност би го споделил с приятеля си Льова.
— Лев Александрович, ние с вас вече установихме, че братът на Елена Шляхтина се е самоубил, но вие не сте знаели нищо за това. Значи може да не сте знаели и за нещо друго — предпазливо казах аз. — Ето виждате ли, не сте знаели нищо и за историята с Личко, а тук няма никаква грешка, аз съм чел и наказателното дело, и съдебното постановление, и навсякъде вашата приятелка и любовница на приятеля ви Елена Шляхтина фигурира като свидетелка.
— Но защо — отново се покашля той, — защо нищо не са ми казали? Защо е трябвало да крият?
— Ами защото, Лев Александрович, вашата приятелка Лена е давала лъжливи показания срещу Личко. Личко не е бил маниак убиец и Лена просто го е наклеветила. Сам разбирате, хората не разказват такива неща, не могат да се похвалят с тях, това е подсъдно.
— Но защо? Защо е трябвало тя да дава лъжливи показания срещу някакъв… как се казваше?
— Личко — подсказах аз. — Олег Петрович Личко. Ще ви кажа защо го е направила. Елена е прикривала и спасявала своя брат — Михаил.
— Брат си ли? — Аргунов разтърси глава, сякаш се опитваше да отхвърли от темето си нещо, което му пречи да възприема информацията и да мисли. — Нищо не разбирам. Какво общо има тук брат й?
— Истинският убиец и насилник на деца е бил братът на Шляхтина. И тя прекрасно го е знаела. Нещо повече, дълги месеци го е следила, виждала е как се развива болестта му, защото той наистина е бил психично болен. Тя добре е изучила брат си и е можела точно да предскаже по най-дребни прояви в неговото поведение, че започва поредната криза в болестта. И тогава е вземала болнични, преставала е да ходи на работа и се е занимавала само с брат си. Ходела е по петите му, улавяла е всяко негово придвижване, наблюдавала е как той издебва детето пред училище или детска градина, как изчаква удобен момент, как отива при жертвата и я отвежда със себе си. Лена не е изоставала, следвала ги е на такова разстояние, че брат й да не я забележи, но самата тя да вижда всичко, присъствала е до самия край…
Бях изпълнен с вдъхновение, успях да накарам бедната си фантазия да се устреми в космически полет, искаше ми се да нарисувам ярка, пъстроцветна и достатъчно подробна картина, та Аргунов да получи усещането, че аз знам всичко и е безполезно той да отрича. Изглежда, че успях. Резултатът обаче съвсем не се оказа този, който бях очаквал.
— Вие определено ли знаете, че тя е виждала всичко това? — внезапно прекъсна излиянията ми Аргунов.
— Да — уверено излъгах аз, защото всичко, което говорех, беше основано не на точни знания, а на предположения, наистина доста добре подкрепени с аргументи, но все пак предположения. Защото определено е можела да знае само Лена Шляхтина, само тя е можела достоверно да отговори дали е виждала брат си или не, но нали нямаше как да я попитам.
— Тоест вие искате да кажете, че тя е знаела, знаела е със сигурност?
Въпросът ми се стори неразбираем и зле формулиран, но аз отдадох този дефект на вълнението на Лев Александрович, когото смятах всеки момент да улича в две убийства, извършени преди трийсет години. Ах, колко съм грешал, какъв самонадеян глупак съм бил!
— Да, Елена е знаела със сигурност, че истинският убиец е нейният брат, а не нещастният Олег Личко, чийто живот тя е прекършила ей така, без той ни най-малко да е бил виновен.
— А вие? Вие сигурен ли сте, че го е вършил брат й? Със сигурност ли знаете?
Абе какво е заповтарял едно и също? Със сигурност ли знаете, та със сигурност ли знаете… Сякаш след толкова години нещо може да се знае със сигурност — след като половината свидетели са починали, а другата половина или нищо не знае, или мълчи като риба. Впрочем любопитно би било да науча откъде идва у уважаемия Лев Александрович този остър интерес към личността на убиеца.
— Но защо това толкова ви вълнува? — попитах аз колкото можех по-спокойно. — Нали твърдите, че нищо не сте знаели за това дело и за пръв път чувате за него едва сега, от мен. Или не е така?
— Значи братът на Лена е убивал децата?! — Той вече почти крещеше и изглеждаше толкова отчаян, толкова жалък, че аз неволно го съжалих. — Кажете ми! Той е бил, така ли? Сигурен ли сте?!
— Да, бил е братът на Лена. Можем да смятаме, че това е твърдо установено.
— Как? Как сте научили за това? Как можете да бъдете сигурен?
Е, точно това нямах желание да разказвам на Аргунов. Историята на грехопадението на младичката Мая Истомина под натиска на нейния опитен и влиятелен вуйчо щеше да остане на съвестта на писателката, на която аз бях дал дума и нямах намерение да я престъпя. Затова се ограничих с краткото:
— Сигурен съм. Имам доказателства.
От онова, което отговори Аргунов, ми притъмня пред очите. Разбрах какъв идиот съм бил през последния половин час.
— Значи не съм аз…
— Какво не сте вие?
— Не съм аз… — продължи да ломоти той, като ме гледаше вече с абсолютно безумни очи. — Не съм аз… Но как така… как така аз… толкова години… едва не умрях… — Внезапно погледът му стана малко по-смислен. — Кажете ми… а сега…
— Какво „сега“?
Бях търпелив като застанал в засада снайперист. И не защото с ловджийски нюх бях усетил близка плячка, а просто защото умея да бъда търпелив с хората, които зле излагат мислите си.
— Сега… изчезват ли деца?
— Е, деца изчезват винаги, във всички времена. Повечето се намират, но някои, за съжаление, не се откриват. Защо питате?
— Друго исках да попитам. Напоследък в Москва има ли случаи на изчезвания на деца, които по-късно биват намирани мъртви? Милицията издирва ли някой маниак убиец?
И едва сега лека-полека започнах да разбирам.
— Успокойте се, Лев Александрович, сега в Москва няма никакъв маниак. И през последните три години не е имало. Какви основания имате да се тревожите? Какво се е случило? Разкажете ми. Хайде да помислим заедно.