Капан за мишки

Вдигнах рамене.

— Не знам, Лев Александрович. Може би никакво. Но аз искам да разбера какъв е бил вашият приятел Ситников в отношенията си с жените. И в частност бих искал да знам какви жени са му харесвали. Снаха му — Олеся, например отговаряше ли на неговите представи за женска красота?

Аргунов отново се напрегна, спокойствието сякаш не бе го спохождало.

— Вие сте полудели! Какво си позволявате? Да не намеквате, че Вячеслав наистина може да е опитал… Как можете!

— За нищо не намеквам, просто питам: Вячеслав Антонович намираше ли снаха си за красива?

— Нямам представа какво е смятал, но мога да ви кажа, че Олеся е най-обикновена млада жена, в нея няма абсолютно нищо особено, такова, заради което мъж на нашата възраст да изгуби самообладание. Безспорно не е грозница, но не е и фотомодел. Най-обикновена е, такива са хиляди, милиони.

Навлязох в чужд терен — никой не беше ми разрешавал да задавам въпроси за отношенията между Ситников и снаха му, тъй като аз не бях член на следствено-оперативната група. Бях дошъл тук само за да поразпитам за Елена Шляхтина и за седемдесетте години. Разбира се, трябваше ми легенда, която да обяснява интереса ми към онази стара история, но май взех да прекалявам. Вън от съвременността, участъкови Дорошин! Твоето място е в седемдесет и пета година, връщай се там.

— Да се върнем към Шляхтина, Лев Александрович. Вие знаехте ли, че тя е имала брат?

— Брат ли?!

Изумлението му май бе искрено. Значи и той не е знаел това, както и Мая Истомина. Да, Лена Шляхтина е умеела добре да маскира живота си. Интересно, а Ситников знаел ли е за брата? Или дори той не е знаел, макар че Лена е спяла с него?

— Да, роден брат — Михаил. Не знаехте, така ли?

— За пръв път чувам. Лена никога не е споменавала за него.

— Значи не сте знаели също, че той се е самоубил?

— Самоубил се е?! Кога?

— Ами по онова време, няколко месеца преди смъртта на Елена. Може би сте забелязали някакви промени в нейното поведение, та нали тя вероятно е била потисната заради самоубийството на брат си. Спомнете си, Лев Александрович.

Той се замисли, при това недоумяващият израз сякаш замръзна на лицето му.

— Не, не мога да кажа… Знаете ли, спомням си, че около половин година преди смъртта на Лена ние престанахме да се срещаме всички заедно…

— Защо? Случи ли се нещо?

— Не, нищо особено не се е случвало, просто престанахме — и толкоз. Със Славка аз се виждах толкова често, колкото и преди, само дето Лена престана да идва с него. Слава казваше, че тя нямала време, че смятала отново да кандидатства с творчески конкурс и използвала всяка свободна минута, за да работи върху ръкописите си. Защото нали тя смяташе да кандидатства в Литературния институт или във Факултета по журналистика, искаше да стане писателка.

— Да — кимнах аз, — знам. Излиза, че вие не сте я виждали преди смъртта й.

— Не съм.

Това беше обяснимо. Шляхтина е приключила своя страшен опит на наблюдение над брат си, убиеца, и вече е била готова да доработи дневника си до качеството на ръкопис. Но какво е станало с брат й? Така и не бях научил дали наистина се е самоубил, или му е помогнала сестра му. И дали му е помогнала сама. Ами ако помощник й е бил Ситников?

— Сигурно Вячеслав Антонович е тъгувал за своята приятелка. Специално вие вероятно сте изпитвали облекчение, когато Елена е престанала да идва на вашите срещи, като се има предвид, че все пак сте имали нещо като сблъсък, но на Ситников навярно му е било тъжно без нея. Нали?

— Да, тя много му липсваше, това си личеше — съгласи се Аргунов. — Мисля, че той все пак ме бе поизлъгал, когато ми каза, че изобщо не е влюбен в Лена. Друг е въпросът, че тя не го е обичала, във всеки случай, искала е да се омъжи за друг. Но той се бе примирил с това и се преструваше, че всичко е нормално, дори парадираше с това. Но дълбоко в душата си страшно се измъчваше и много тъгуваше за нея. Дори се промени, стана някак… затворен ли да го кажа, мрачен…

— Значи тя и с него не се е виждала?

— Не, разбира се, че се виждаха, но не толкова често, колкото преди. И без мен. Е, вие разбирате…

Изглежда, Елена Шляхтина все пак не е решавала сама проблема с брат си — Михаил. Много интересно. А кой после е решил проблема с нея самата? Да не би да го е направил Вячеслав Антонович Ситников? Той е бил служител в Градския комитет на комсомола, трябвало е да гради кариера и не са му били нужни свидетели на мръсната история с Михаил Шляхтин. Ах, колко добре се подреждат нещата!

— Да знаете случайно при какви обстоятелства Вячеслав Антонович се е запознал с Елена? Вие присъствахте ли?

— Не, било е някакво случайно запознанство, съвсем случайно. Славка ми разказваше нещо, но съм забравил, беше толкова отдавна… Май бил на заседание на бюрото на райкома в някакъв район на Москва, излязъл навън, пушел с някого, а покрай тях минало момиче и се оказало, че човекът, с когото стоял Славка, я познавал… Нещо такова. Но не си спомням подробности, а и не съм ги знаел.

Пушел с някого навън. Ами ясно с кого е пушел на излизане от заседание на бюро на райком на ВЛКСМ. Със скъпия си приятел Юра Забелин, добър оперативен работник и активен общественик, член на бюрото на райкома, както ми обясни майка му — Инеса Инокентевна. Нима наистина в онези години Аргунов не се е познавал със Забелин? Така ще да е било.

— И вашият приятел веднага се е влюбил в Шляхтина, така ли?

— Е, това не знам. Слава ме запозна с Лена, когато при тях вече всичко… се бе състояло.

— Ясно. А какво можете да ми разкажете за гибелта на Елена? Известно ли ви е нещо за това — как се е случило и защо?

— Малко неща знам. Само онова, което ми разказа Слава. Лена се самоубила, хвърлила се от покрива на многоетажен блок.

— А причините? Ситников каза ли ви нещо за причините?

— Самият той не беше съвсем наясно с тях, та нали в онзи период се срещаха рядко. Той смяташе, че за пореден път са я скъсали на творческия конкурс и тя не е могла да преживее този неуспех. Всъщност не го и научи веднага, та нали нейните приятелки от фабриката не са знаели, че се познават, и никой не му е съобщил. Не е ходил дори на погребението. Но сега, след това, което ми казахте вие, започвам да разбирам… Ако малко преди това е загинал брат й, това е било огромна травма за нея и тя е изживявала тази мъка сама, с никого не я е споделила…

— Защо смятате, че Елена не е споделяла с никого? — прекъснах го аз.

— Че как, ами тя не е казала за това дори на Слава. А кой може да й е бил по-близък от Слава?

— Значи сте сигурен, че и Ситников не е знаел за смъртта на брат й?

— Не, разбира се. Разбира се, че не е знаел — уверено отговори Аргунов. — Инак той непременно щеше да ми каже. Непременно. Не можеше да не ми каже, та нали ние бяхме много близки приятели, споделяхме си всичко. А той ми говореше само, че Лена е заета с работа върху ръкописите си, готви се за конкурса… Не, абсолютно съм сигурен, че не е знаел.

Не, Лев Александрович, вашият приятел с абсолютна сигурност е знаел. Сега аз съм сигурен в това. Знаел е, че Михаил Шляхтин е умрял, нещо повече — знаел е защо и при какви обстоятелства е умрял и именно затова е мълчал пред вас.

Поговорихме си още малко, зададох на Лев Александрович няколко уточняващи въпроса, благодарих му за обстойния разговор и станах.

— Почакайте — изведнъж ме спря Аргунов. — Все пак аз не разбрах какво отношение има нашият разговор към покушението срещу Вячеслав?

Той отново стана напрегнат и враждебен, като тази промяна беше мигновена и непредсказуема, а това също правеше Аргунов да прилича на хората, които подсъзнателно вече са взели решение, но още не са го осъзнали.

Не знам дали бе глупост онова, което казах в отговор, или наистина беше гениален ход. И до ден-днешен не съм наясно.

— Говори ли ви нещо името Олег Петрович Личко? Познавали ли сте този човек?

— Личко ли? — попита Аргунов. — Не, за пръв път чувам това име. Кой е той?