Капан за мишки

— Не съм длъжен да ви обяснявам мотивите си за решенията, които вземам — гладко изпя Шурик многократно употребяваната фраза. — Ако обичате.

Той направи неопределен жест с пръсти и аз разбрах, че е дошъл моят ред. Станах.

— Лев Александрович, къде можем да поговорим двамата?

Той рязко се обърна и излезе от стаята, като избъбри през рамо:

— Елате в кабинета ми.

Аз послушно го последвах. Качихме се по стълбите на втория етаж. Кабинетът на Аргунов имаше много делови и абсолютно неуютен вид. Има стаи, които хората наричат „кабинети“ само за важност, макар че всъщност са предназначени за уединяване на човек, който се преструва, че трябва да поработи, а всъщност просто иска да остане сам и да не го закача никой, да не му досаждат с приказки. В такива „кабинети“ винаги има телевизор, фотьойли, ниски масички и непременно диван, на който сладко може да подремнеш, завит с пухкаво топло одеяло. Освен това там обикновено има вградено барче или каквато и да е друга мебелна секция, в която се пази алкохол за отпускане или откъсване от тегобите на ежедневието. По всичко личеше обаче, че кабинетът на Аргунов е помещение именно за работа. Никакви меки мебели, фотьойли или диванче, макар че стаята беше просторна и спокойно позволяваше да се постави и едното, и другото, и третото. Големи прозорци, много светлина, огромно бюро, кожен въртящ се стол с висока облегалка, от другата страна на бюрото — два „посетителски“ полуфотьойла, компютър, покрай всички стени — претъпкани с книги остъклени библиотечни шкафове. И нищо повече.

Лев Александрович мълчаливо седна на своя стол зад бюрото. Аз се настаних срещу него, на посетителското място.

— Е? Задавайте въпросите си. Само че имайте предвид: напразно губите и своето, и моето време, аз няма да ви кажа нищо ново.

— Лев Александрович, говори ли ви нещо името Елена Шляхтина?

За миг той се смути, после на лицето му се появи израз, който недвусмислено говореше, че не е забравил Шляхтина.

— Какво значение…

— Значи си я спомняте?

— Да, разбира се. Но това беше толкова отдавна… в средата на седемдесетте. И после, Лена умря, загина. Какво отношение има това към Слава и неговата снаха? Или пак искате да ме питате за Забелин?

— Не, искам да ви питам именно за Шляхтина. Разкажете ми за нея, ако обичате. Всичко, което можете да си спомните.

Агресивността на Аргунов се изпари някъде, той започна да говори нормално и дори почти спокойно. Виж ти, та той далеч не е стар, още няма шейсет години, а се държи също като старец, който вечно от всичко е недоволен и мърмори по всеки повод, но веднага разцъфва и разперва криле, стига само да му се даде възможност да си спомни младостта.

— Лена беше наша позната… дори приятелка, ако мога да се изразя така.

— Ваша? — уточних аз, като имах предвид множественото число. Защото той каза „наша приятелка“, а не „моя“.

— Моя и на Слава Ситников. Всъщност не бе точно така. Тя беше любовница на Слава, а за мен бе просто добра позната. Често се срещахме тримата, прекарвахме много време заедно.

Така било значи! Излиза, че Ситников и Шляхтина са били любовници. Все е нещо. Допълнителен щрих към портрета на Елена.

— Смятаха ли да се женят?

— Да се женят ли? — Аргунов учудено ме погледна, после по устните му плъзна едва забележима усмивка. — Не, разбира се. По онова време Слава вече беше женен. Току-що му се бе родил Гришка. Не би могъл да се разведе — дори много да искаше, защото работеше в Градския комитет на комсомола, беше партиен член, а и малкото дете… В онези времена това определено би означавало да си пожертва кариерата.

— Ами Елена? Как се отнасяше към това, че Ситников спи с нея, но не смята да се оженят? Тя сигурно е искала да се омъжи, да уреди живота си. Не настояваше ли той да се разведе?

— Лена ли? — Аргунов се учуди още повече. — Не, какво говорите?

— Но защо? Това е толкова естествено.

— Не, какво говорите — повтори той. — Трябваше човек да познава Лена, за да разбира, че това далеч не е така. Да, тя спеше със Славка, но той не й беше нужен като съпруг.

— Но защо?

— Та какво можеше да й предложи той? Заплата, една четвърт от която се удържа за издръжка на детето. Живот в комунално жилище. Постоянни тръшкания заради невъзможността той да вижда детето си. Не, това не й трябваше. Лена търсеше друг съпруг.

Аз внимателно погледнах Аргунов, странния израз на лицето му, и изведнъж разбрах…

— Търсела е съпруг като вас ли?

Лев Александрович въздъхна и затропа с пръсти по бюрото.

— Това може да прозвучи странно… дори нескромно… Да, Лена искаше да се омъжи за мен. Това бе много неприятен епизод в отношенията ми със Славка Ситников, не знаех как да се държа, какво да говоря и на него, и на нея. Разбирате ли, бях млад и до известна степен наивен, смятах, че щом едно момиче спи с даден мъж, значи го обича. И как може в същото време да флиртува с друг?

— Не ни е съдено да разбираме жените — побързах да го успокоя. — Разкажете ми какво се случи тогава.

— Тогава… Лена дойде при мен, когато бях сам вкъщи, и открито ми се предложи. Е, вие разбирате какво имам предвид. Каза, че ме обича и че може да направи живота ми щастлив. Ужасно се уплаших, дори се стъписах… Не можех да намеря подходящите думи, за да й обясня, че тя изобщо не ми харесва, и започнах да ломотя нещо за Славка, че той ми е приятел и аз не мога да си позволя… С една дума, получи се една глупост. Лена се държа много откровено, а аз не подкрепих идеята й и не измислих начин да бъда деликатен в тази ситуация. Получи се грозно.

— Грозно ли?

— Ами да. Разбирате ли, ужасно е, когато една жена трябва да се облече… Девет мъже от десетте не биха устояли, защото Лена беше много красива, наистина. Тя беше сигурна, че когато я видя съблечена, няма да мога да се овладея.

— Но вие се овладяхте.

— Всъщност не ми беше никак трудно. Тя никак не ми харесваше. Имам предвид, като жена.

— Добре, ами красотата й? Нима не ви впечатли?

— Само чисто естетически. На мен винаги са ми харесвали меки, женствени момичета, нежни, ласкави, дори да не притежават ярка външност. Даже бих казал, че ярката външност ме плашеше. А Лена беше именно ярка, много ярка, и при това корава, напориста, язвителна. Тя беше добра приятелка, весела компаньонка, остроумна, но аз не бих могъл да се влюбя в нея.

Какво пък, случва се…

— И какво стана после? Тя обиди ли се?

— Честно казано, не разбрах: — Аргунов отново се усмихна и поклати глава. — Бях сигурен, че ми е смъртно обидена и повече няма да я видя. Нещо повече, страхувах се, че ще наприказва на Славка разни гадости за мен, за да му обясни защо не иска да ме вижда. И постъпих като последния страхливец. Още щом вратата се затвори след нея, се обадих на Славка и всичко му разказах. А той се пукна от смях! Можете ли да си представите? Смя се от сърце! Видя му се смешно!

— Значи тази ситуация не развали отношенията ви със Ситников?

— Не, никак не ги развали. И знаете ли кое е най-учудващото? Моите отношения с Лена си останаха същите, както преди. Тя не започна да ме отбягва и както винаги преди това, се събирахме тримата и прекрасно си прекарвахме времето.

— Странно.

Наистина ми беше странно да слушам всичко това. Макар че всичко в поведението, а и в целия живот на Елена Шляхтина ми се виждаше странно и удивително.

— А, не, няма нищо странно… Аз после си поговорих със Славка, той ми обясни много неща. Каза ми, че не обича Лена и че и тя не го обича, и че правят любов просто така, за удоволствие, както се ходи в хубав ресторант или на театър. Нали знаете, в американските филми често може да се чуят думите: „Нищо лично“. Славка ходеше на разни закрити прожекции, там научи тая фраза и често я употребяваше. Та за отношенията си с Лена каза: „Ние просто се чукаме, нищо лично“. Освен това каза, че се отнася с разбиране към стремежа й да се омъжи за мен. Рече, че Лена била влюбена в мен. Истински. Но аз бях сигурен, че не е вярно. Просто тя искаше да се уреди добре, а ние имахме голям апартамент, вила, кола, баща ми беше професор, майка ми — доцент, самият аз по онова време бях неженен аспирант, пишех дисертация и скоро щях да стана кандидат на науките. В онези времена семейство като нашето се смяташе за много перспективно за женитба, особено за момиче от провинцията. Слушайте, защо ви разказвам всичко това? Какво отношение има то към стрелбата на Олеся по Вячеслав?