Капан за мишки

— И няма къде да се дене от подводницата — добави Шурик, загледан през прозореца в мяркащите се голи дървета. — Момчетата я наблюдават.

— А ако Подрезкова успее да се уговори със свекъра си, докато ти протакаш и си чакаш ряпата? Все пак това е семейна работа.

— Предупредил съм ги: ако тя или мъжът й разменят дори една дума с него, когато никой не ги чува, всички ще изхвърчат от работа.

Всички — тоест следователят или оперативният работник, които дежурят в болницата с надеждата Ситников, не щеш ли (какво ли не се случва на този свят?), да се съгласи да даде показания, и бдително следят потърпевшият и обвиняемата или нейният съпруг да не се наговорят по повод даването на въпросните показания.

— Та ти не можеш да забраниш на сина и снахата да посещават Ситников — изказах съмнение аз. — Все пак нали са семейство, близки роднини, а Ситников е в тежко състояние…

— Аз мога всичко — отвърна важно Александър Иванович. — Да го посещават, но до тях винаги ще седи мой човек и ще записва на диктофон всичките им разговори. Ха да ги видя как ще се опитат да се уговорят в такива условия!

Спряхме пред входа на частния имот и докато пазачът ни отваряше портата, успях да зърна две едри кавказки овчарки, свободно тичащи покрай стобора без намордници, и съвсем не на място да си помисля, че аз здравата мириша на котки. Тоест човешкото обоняние естествено не улавя тази миризма, но кучешкият нос като нищо може да я усети. И какво тогава? От козленцето ще останат само рогца и копитца…

Но напразно се бях разтревожил. Пазачът повика кучетата и им сложи каишки още преди да съм слязъл от колата.

— Жана Викторовна ви очаква — кимайки важно, ни съобщи възрастният чичка.

— Ами Лев Александрович? — бързо попита Шурик.

— Ще дойде по-късно, скоро ще се върне. Има работа в офиса.

Шурик ми хвърли ядосан и същевременно смутен поглед. Целият му план отива по дяволите. Е, ами кой е виновен? Да не би аз?

Къщата на Аргунови не беше много голяма, макар и триетажна. И вътре нямаше прекален разкош, никакви витражи, гипсови орнаменти и финтифлюшки, имитиращи осемнайсети век. Удобно, солидно, спокойно. Какво беше това — недостиг на средства или особености на вкуса на стопаните?

Госпожа Аргунова излезе при нас стремително и заприказва още в движение. Ние не успяхме нито да поздравим, нито да се представим.

— Вие по повод на Слава Ситников ли? Това е ужасно! Просто да не повярваш! Не може да бъде. Нито за секунда не съм повярвала на това.

Хвърлих поглед към Шурик и улових неговото леко, едва забележимо кимване. Сиреч, включвай се веднага, не изчаквай, майната им на формалностите. Мадам е настроена за обсъждане — добре тогава.

— Но защо, Жана Викторовна? Опитът за изнасилване не е версия на следствието, това са показания на самата Олеся Подрезкова. Тя твърди, че е станало именно така. А ние трябва да проучим вярно ли е това или не. Как смятате самата вие, защо това да не може да е истина?

— Ами защото Славик никога не я е гледал като мъж! Можете да ми повярвате, все пак аз съм жена и разбирам от тези неща. Той много обича Гриша, сина си, прекрасно се отнася към Олеся, те бяха чудесно семейство, задружно — и когато още беше жива Оленка, съпругата на Слава, и досега. Олеся се грижеше за Слава, когато той овдовя, фактически му стана домашна помощница, ходеше по няколко пъти седмично, разтребваше апартамента, переше, гладеше, пазаруваше, готвеше му. А и той се отнасяше към нея като към дъщеря! Какво ти изнасилване! Това е пълна глупост. И изобщо Слава не е човек, който би могъл ей така…

В този момент Жана Викторовна се сепна, че всички продължаваме да стоим до вратата. Още с влизането бяхме спрели. Прекрасно водене на разпит, „шест плюс“, дума да няма.

— Господи, но защо стоим прави? Влизайте, заповядайте.

Тя ни въведе в просторен уютен хол, където имаше само огромен мек ъглов диван, също огромен телевизор с плосък екран и две ниски квадратни масички. Не, всъщност и по стените имаше картини и снимки.

Седнахме, след което петнайсетина минути аз задавах въпроси доколко отблизо семейство Аргунови е познавало семейство Ситникови, колко често са общували, по какви поводи. Стана ясно, че са се познавали добре и са общували често. Аз разбирах, че Жана Викторовна с всички сили ще защитава Ситников и е абсолютно неясно дали тя искрено вярва, че той не е способен на сексуално насилие, или си криви душата. Ето защо Шурик ми каза да задавам въпроси не за Ситников (каква полза да ги задавам, щом Аргунова е решила да лъже, за да го оневини?), а изключително за Олеся. Защото ситуацията беше от проста по-проста: или Ситников е насилник, или Подрезкова лъже. Тъй като Аргунови ще твърдят, че Ситников не може да е извършил насилие, значи те с удоволствие ще подкрепят версията, че снаха му не казва истината. И дори много ще се постараят в това отношение. Ще си припомнят всичко, дори неща, които не са се случвали. И разказаното от тях може да се превърне в прекрасна помощ за нас при бъдещия разпит на самата Олеся Подрезкова. Докато слушах поясненията на Шурик към тази част от плана, аз за пореден път си помислих, че не ставам за следовател.

Така че след встъпителната част пристъпих към основната:

— Как мислите, Жана Викторовна, Олеся интересуваше ли се от други мъже, освен от своя съпруг? Григорий никога ли не е намеквал, че подозира Олеся в изневяра? А Вячеслав Антонович? А вие лично какво мислите? Защото виждам, че сте наблюдателна жена…

Строго следвах указанията на Шурик Вилков, като с крайчеца на окото си следях неговото мимическо суфлиране. Чу се шум от пристигаща кола. Дойде Аргунов. Е, и как ще действаме сега? Ще разговаряме с двамата съпрузи или ще се разделим?

Отвори се входната врата, стъпките наближиха хола. Шурик събра показалеца и средния си пръст, после ги разпери. Значи се разделяме. Добре, както каже, той е шефът. Аз с малкия си умствен багаж на участъков не мога да разбера тънките съображения на следователя.

Още щом господин Аргунов влезе в стаята, ми стана някак зле. Всякакви хора бях виждал — и весели, щастливи, и смазани от мъка, и просто разстроени и угрижени. Но хора като застаналия на прага мъж не ми се случваше да виждам често. И като правило, с тях после се случваше нещо лошо, сякаш вече им бе поставен някакъв печат — печатът на още невзето страшно решение, и мъждукаща, дошла от близкото бъдеще светлина на непоправимо нещастие. Тези хора не изглеждат потиснати и безразлични, напротив, те са активни, енергични и често дори агресивни, всячески демонстрират интерес към всичко случващо се, но отвътре са вече празни. Мъртви са. И Лев Александрович Аргунов ми се стори именно такъв. Дай боже да съм сгрешил.

Още от прага той впери в Шурик Вилков враждебен поглед и незабавно се хвърли в атака:

— Пак ли сте вие? До кога, за бога! Вече ме разпитвахте и аз всичко ви казах. Не познавам никакъв Забелин и нямам никакво отношение към смъртта му. Дори не бях чувал това име.

Жана Викторовна вдигна ръката си в предупредителен жест.

— Става дума за Славик, Льова.

Аргунов се намръщи:

— А какво общо има тук Вячеслав? Нали разследвате убийството на някакъв Забелин?

— Аз разследвам и покушението срещу вашия приятел Ситников — спокойно отвърна Шурик. — Така че ще трябва да изтърпите присъствието ми и да отговорите на нашите въпроси.

Лицето на Аргунов се наля с кръв и аз се уплаших, че той всеки момент ще получи инсулт.

— И това ли разследвате? Значи по ваше нареждане не ме пускат в болницата при Вячеслав? Какво си позволявате вие? Защо да не мога да поговоря с приятеля си? Защо да не мога да го посетя? Що за произвол?! Лекарят ми каза, че Вячеслав е в тежко състояние, но е в съзнание и с него може да се разговаря, а вашият човек, който седи пред стаята, не ми позволи да вляза. Вячеслав е жертва, по него са стреляли, а вие се държите с него като с престъпник. Как не ви е срам!

Шурик Вилков беше от хората, които изобщо никога не изпитват срам — особено когато става дума за разследване на убийство, което той незабавно съобщи на развилнелия се Лев Александрович. Аз крадешком наблюдавах Аргунов и ми се стори, че целият му гняв не е нищо повече от игра, показност, целяща да скрие от външно око едно тежко мрачно безразличие.