Капан за мишки

— Искам да ти благодаря за работата, която свърши за Андрей.

— Ами благодари ми тогава. Кажи ми „благодаря“ по телефона.

Идиот, кретен, тъпанар! Какви ги дрънкам?

— Игор, ти не ме разбра — разсмя се тя леко и шеговито. — Истинското „благодаря“, не дежурното, а сърдечното, не се казва по телефона.

— А как се казва?

— Лично. Очи в очи. И при това непременно се подаряват цветя, ако е уместно, или нещо за спомен. Аз съм абсолютно сигурна, че Андрей не го е направил.

— И искаш да го направиш вместо него?

— Не, заради себе си. Е, ще можеш ли да се срещнеш с мен?

— А как ще погледне на това Андрей? Не бих искал да…

— Разбирам — меко ме прекъсна тя. — Но на мен ми е абсолютно безразлично как ще погледне той на това, ако изобщо научи. Това си е моя работа.

— Как може да не научи? Ти какво, смяташ да скриеш от него, че си се виждала с мен, така ли?

— Игор, ние… с една дума, ние се разделихме.

— Защо? Какво се случи?

— Слушай, ти си истински милиционер — отново се разсмя тя, този път звънливо и много весело. — Не ми отговори на един-единствен въпрос, но пък зададе цял куп свои.

— Извинявай. Разбира се, ще се радвам да се видя с теб. — Трескаво започнах да си припомням какви работи имам планирани за утре вечерта и мога ли да ги отменя. Не си спомних нищо конкретно, макар със сигурност да знаех, че имам такива, включително неотложни, но реших да зарежа всичко. — Утре. Ти свободна ли си?

— Прекрасно. В колко часа?

— В осем. Ще можеш ли?

— Разбира се. Къде?

Прехапах си езика, за да не изтърся: „У нас“, и назовах съвсем неутрално място — моето любимо кафене на „Стария Арбат“.

— Знам къде е — отговори Юля. — Утре в осем. Благодаря. До скоро.

Понякога хора, които не ме познават добре, ме питат защо, щом толкова съм искал да работя в редиците на московската милиция, не съм станал поне следовател. Все пак уважавана професия, по-прилична в очите на еснафите, отколкото някакъв си там посредствен незабележим участъков милиционер. Обикновено отвръщам с шега, понякога глупава, понякога просташка, защото или ме мързи да обяснявам истинските причини за избора си, или просто не ми се иска да разкривам душата си. Днес мога да отговоря на този въпрос честно: защото изобщо не ставам за следовател. Всъщност по-рано не знаех това със сигурност, само го подозирах, а окончателно се убедих едва преди няколко часа. Рано сутринта, още преди старият Ринго да дойде да ме буди точно в осем, телефонът иззвъня. Беше Шурик Вилков. Въпреки снощните чашки, той май не беше спал цяла нощ. Може би беше мислил?

— Игорьоха, ти нямаш ли чувството, че моите трупове може да са свързани с твоето дело?

Да, определено Шурик бе мислил цяла нощ. И беше стигнал до някакви изводи. На мен и през ум не би ми минало.

— Нямам такова чувство — отговорих сънено. — Каква връзка може да има? И изобщо, колко е часът?

— Има ли значение колко е часът? Важното е дали има връзка, или няма.

— Няма — измучах аз, изпитвайки непреодолима потребност да си доспя. Все пак събрах сили да отместя очи към будилника. Пет часът. Не, аз не искам да бъда следовател и нощем да мисля за трупове и обвиняеми, вместо да сънувам. — Ти да не си луд, та ми звъниш по това време?

— Ще го преживееш — тросна се зле възпитаният Шурик.

— С една дума, слушай: ей сега се обаждам на Семьонов и го моля да те прикрие за днес.

— Защо?

— Ще дойдеш с мен да разговаряме с Аргунов и жена му.

— Абе как ще дойда! От къде ти хрумна, че може да дойда? Днес впрочем съм на работа.

— Именно, точно затова ще се обадя на твоя старши.

— Обаче аз няма да дойда. От къде на къде?

— Моля ти се! — Гласът на Вилков стана разнежен, горе-долу същият, с който вчера се подмазваше на моите котки.

— Хайде, Игорьоша, бъди приятел.

— Ама защо?! Какво ще правя аз там?

— Ще разговаряш. А аз ще слушам.

— Намери си суфльор, така ли? — не се въздържах аз да го подкача, понеже знаех метода на Шурик: при определени обстоятелства да води разпит заедно с друг следовател или оперативен работник, способен гладко да построява фрази. В тези случаи разговора водеше колегата, а Шурик само слушаше. Вярно, той се готвеше много грижливо за тези разпити, съставяше план и списък на въпросите, които трябваше да задава човекът, който умееше да го прави по-добре от него.

— Още не си схванал — ядосано отвърна той. — Ти си в течение на тази история, а аз я знам съвсем повърхностно. По-добре ти сам да задаваш въпросите. Е, да се обадя ли на Семьонов?

— Аха, обади се бе — изрекох злорадо, като се прозях и си представих какво ще стане след пет минути в дома на Валка.

Не, аз нищо не искам да кажа, той има прекрасна съпруга и страхотни деца, но дори на тях едва ли ще хареса да им звънят в такъв странен — меко казано — час. А пък Валка как ще подреди Вилков… Тук никаква, дори най-развинтената фантазия няма да дойде в повече.

Не бях сбъркал в прогнозите си — след петнайсет минути отново ме събудиха. Този път беше Семьонов, страшно разгневен. Не на мен, разбира се, а на живота по принцип. Съобщи ми накратко, че ще изпълни молбата на Вилков и ще ме прикрие пред ръководството, ако случайно някой вземе да ме търси и да ме вика. След това продължително и използвайки цялото богатство на рускоезичната неформална лексика, изложи концептуалните основи на своя мироглед по отношение на следователите, които не оставят обикновените честни участъкови милиционери да се наспят, разбуждат със звъненето си целите им семейства и ги принуждават да се оправдават пред близките си. Не го слушах твърде внимателно, от време на време задрямвах, но не прекъсвах Валка, защото нали човек трябва да си изпусне парата, а срещу кого да я изпусне, когато наблизо са само любимата съпруга и любимите деца, сиреч същества невинни, нежни и неприспособени към възприемането на най-уродливите творения на руския език.

В десет отидох да взема Шурик и се понесохме извън града, към дома на Аргунови. По пътя Шурик, който тази сутрин повече приличаше на Александър Иванович, ми разясни плана си. Първо разговаряме с двамата съпрузи, разпитваме ги за възможността Ситников да е упражнил насилие. Какви са били отношенията му със снахата, слабост ли му е по принцип женският пол и така нататък. После пристъпваме към разговори един по един. Шурик остава да пие чай с мадам и да разговаря с нея за вечното и непреходното, а аз се уединявам с Лев Александрович под претекст, че трябва да му задам чисто мъжки въпроси, на които не е прието да се отговаря искрено в присъствието на дами. Не разбрах защо планът на Вилков е именно такъв и вече за втори път тази сутрин си казах, че аз, разбира се, не съм следовател и много неща не схващам.

— Все пак е странно, че днес си решил да се захванеш със семейство Аргунови — казах аз.

— А с какво трябваше да се захвана според теб?

— Ами щом вчера си получил информация, че Подрезкова се е познавала със Забелин, мислех, че ще хукнеш да разпитваш нея.

— Закъде да бързам?

— А защо трябва да протакаш? — зададох аз насрещен въпрос.

Онова, което ми отговори Шурик, звучеше многозначно, дълбоко философски и абсолютно неразбираемо:

— Посадил дядо ряпа.

От трите произнесени от него думи към воденото наказателно дело имаше отношение само първата: посадил10. Другите две изобщо не се връзваха със ситуацията.

Шурик помълча малко и добави:

— Порасла ряпата голяма-преголяма… Дядото за ряпата, бабата за дядото, внучката за бабата, кучето за внучката — извадили ряпата. А ако не я вадели, нямало да я извадят. А ако започнели да я вадят по-рано, отколкото трябвало, нищо нямало да излезе, защото ряпата нямало да е узряла. Сега вече разбра ли?

Сега вече разбрах. И е много правилно, че не съм следовател. Не е за мен тази наука. Главата ми не става за следствена работа.

10

Едно от значенията на глагола „посадить“ в руския език е „вкарвам в затвора“. — Б.пр.