Капан за мишки

— Слава! Опомни се! Какво говориш?

— Че какво толкова говоря? Ти си същата като мен, ние сме от една порода и това означава, че щом си готова да спиш с двама мъже едновременно, какво пречи да го правиш и с четирима? С петима? От къде да знам чие е това дете всъщност? Може да не е нито на Гриша, нито мое. Спомни си с каква лекота тогава, в Германия, заряза приятелчето си и легна с мен. Какво се е променило оттогава? Ти си остана същата и значи спокойно можеш да направиш това още веднъж.

— Но аз те обичах! Обичам те, Слава…

— Престани! За каква любов ми говориш? Познавахме се едва от няколко часа. Просто аз имах повече пари и пиех по-малко бира от твоя любовник. С мен беше по-лесно и по-приятно, това е цялата ти любов.

Олеся почувства, че краката й се подкосяват, и се опря на вратата, за да не падне. Получи си това, което заслужаваше. Тя искаше да бъде такава, каквато Ситников желаеше да я вижда. Стремеше се да отговаря на неговите представи за жена, с която той ще се чувства добре, и се прекършваше, сдържаше, преструваше се, стискаше зъби и отговаряше на представите му. Само и само да не го разочарова, да не го загуби, да бъде с него. И ето го резултата. Той вярва в измислената и не вярва в истинската, в онази, която иска да му роди дете. И никога няма да повярва. Тя не е същата като него, те не са от една порода, но щом той го разбере, ще я зареже. Истинската Олеся не му трябва, тя му е безинтересна и неудобна. Но тя толкова иска това дете… Господи, колко го иска, колко обича това мъничко, все още безтегловно създание! Но Слава не разрешава да го роди. И тя няма да посмее да се възпротиви, защото той я е подчинил на себе си изцяло и безвъзвратно. Не й е останало нищо свое — ни душа, ни ум, нито характер. Той прекърши всичко и го преправи по свой вкус и тя няма сили да му се противопоставя, да настоява на своето, да се стреми към нещо. Той я е поробил. Ето това е думата, единствено правилната дума. Поробил я е. Тя дори не е забелязала как е станало това. Все й се струваше, че доброволно и съзнателно прави или казва нещо, защото иска да му достави удоволствие, но това е неин собствен избор, нейно собствено решение. И едва сега, когато осъзна невъзможността да не го послуша, Олеся разбра, че отдавна вече нищо не решава и не избира. Тя просто послушно изпълнява неговата воля. И не е в състояние да отстои и защити своето майчинство — толкова радостно и толкова желано.

Незнайно защо й хрумнаха едновременно две мисли. Първата — за бунта на робите, безсмислен и безпощаден. И втората — за пистолета, който Слава пазеше вкъщи и който тя много пъти бе виждала. Слава й бе показвал как се борави с него и я бе предупреждавал да внимава, защото той е зареден и има патрон в цевта.

Той продължаваше да говори нещо яростно и негодуващо, кръстосваше стаята напред-назад, хвърляше в лицето й упреци и обвинения, а тя вече стоеше с пистолета в ръце. Предпазителят му бе свален, пръстът й беше на спусъка…

— Е, само това липсваше! Мелодрами ли ще ми разиграваш? Остави оръжието, не прави идиотщини…

Гласът му потъна някъде и Олеся си помисли, че внезапно е оглушала.

И отново две мисли, едновременно изпълнили главата й, която Олеся в този момент, кой знае защо, усещаше огромна и празна:

„Само така ще мога да се отърва от него. Само така. Инак няма да мога да му се противопоставя и той ще ме накара да махна детето. Трябва да избирам: детето или Слава. Аз избирам детето… Не, няма да мога да го направя. Няма да мога. Няма да мога.“

— Няма да мога — каза тя високо и натисна спусъка.

После дълго, сякаш цяла вечност, стоя неподвижно, като вкаменена, стискайки пистолета. От вцепенението я извади звъненето на вратата — съседите бяха чули изстрела. Започна се суетня, викове, някой се втурна към телефона да вика „Бърза помощ“.

— Какво се случи, Олеся? — загрижено я питаше възрастна съседка. — Как стана това помежду ви?

Олеся трескаво се мъчеше да измисли нещо и първото, което й хрумна, беше непредпазливо боравене с оръжие, но тогава съседката добави:

— Защото чух от вашия апартамент викове. Ех, викам си, скараха се. Че как така, миличка? Вие с Еячеслав Антонович живеехте толкова задружно, да ви се не нарадва човек, такова хубаво семейство. И изведнъж — викове, кавги…

Съседката беше чула кавгата и виковете и Олеся имаше достатъчно самообладание да се сети, че непредпазливо боравене с оръжие няма да мине в случая. Трябваше бързо да измисли нещо, което да обясни виковете и да смекчи вината й.

— Той се опита да ме изнасили.

— Господи! — ахна съседката, притиснала длан до устата си, и Олеся съвсем не на място забеляза големия пръстен с перла на пръста й. — Какъв ужас! Значи трябва да се обадим на милицията… Къде е телефонът, аз ей сега ще се обадя.

— Няма нужда. Аз ще позвъня.

Тя цялата се бе вледенила отвътре и почти нищо не усещаше. Силите й стигнаха, колкото да набере номера и да каже:

— Току-що застрелях човек.

И да съобщи адреса и името си.

И чак след това настъпи горещото от гърч и мокро от сълзи безпаметство. Олеся крещеше и се мяташе в истерия, докато пристигналият лекар не й сложи инжекция с някакъв силен транквилант. Двайсет минути след нейното обаждане в апартамента пристигна милиция, след още някое време подейства инжекцията и тя се върна към действителността. Имаше чувството, че са минали само две-три минути, а се оказа — почти час, но тя така и не можа да възстанови в паметта си този час.

При цялата си самоувереност следователят Александър Иванович Вилков все пак надцени възможностите си. В неделя не успя да направи нищо и се захвана с решаването на въпроса още на сутринта в понеделник. В чиновническия свят работите не стават бързо и следствената комисия не бе изключение в този смисъл. Вилков докладва на ръководството за предполагаемата връзка между покушението над Ситников с воденото от него дело за убийствата на Забелин и Брайко. Ръководството прие информацията за сведение и каза, че ще вземе мерки, а Шурик се върна към неотложните си дела, едно от които беше разпитът на Дмитрий Найдьонов, партньора на Даря Брайко в рейдърския бизнес.

— Трупът на Брайко беше открит на Волоколамското шосе. Вие знаете ли как се е озовал там?

Найдьонов не се понрави на следователя от пръв поглед. Александър Иванович много точно усещаше хората, които измерват ценността на всеки човек с парите, които той може да спечели. Найдьонов можеше да печели много, следователят Вилков — малко (разбира се, ако не взема подкупи), ето защо в погледа на Дмитрий Александър Иванович четеше нескрито превъзходство и явно неудоволствие не само от факта, че го бяха извикали, но че му задаваха и въпроси.

— Вече сто пъти ви казах: предложиха й нов проект и възложителят я закара да види обекта на бъдещата й работа.

Виж ти, проект значи… Колко бързо тези нови бизнесмени започнаха да употребяват красиви думи: проект, програма, маркетингови стратегии, позициониране. От всичко това на Шурик буквално му се гадеше. Но на Шурик, а Александър Иванович добре си знаеше работата и изпълняваше безупречно всичко необходимо.

— Бъдете по-конкретен, моля: кой е възложителят, какъв е проектът, кой е обектът, как се казва, къде се намира…

— Проектът е обикновен, както винаги. Трябва да се оценят перспективите за поглъщане на едно предприятие от друго и да се изработи оптимална стратегия. Предприятието се намира някъде на Волоколамското шосе, не знам как се казва. Даря трябваше да отиде и да изясни всичко.

— А кой е възложителят? С кого тръгна тя?

— Вече сто пъти казах и пак ще повторя: не знам! Не знам — и толкоз! Защо, защо трябва всеки ден да повтарям едно и също?

— Защото делото е предадено на друг следовател, тоест на мен — невъзмутимо обясни Вилков. — И аз трябва да проверя всичко от самото начало и да задам въпросите лично. А вие сте длъжен да ми отговорите.

— А защо сега има нов следовател? Не разбирам.