Капан за мишки

— Не е нужно да разбирате, не се намирате на лекция в университета, не е задължително да разбирате всичко. Вашата работа е да помагате на следствието и да отговаряте на въпросите. Значи вие не знаете с кого Брайко е отпътувала по посока Волоколамск?

— Не. Слушайте, а ако утре предадат делото на трети следовател, всичко пак отначало ли ще започне? Пак ли ще ме викат и ще ме разпитват за всичко това? И тази идиотщина ще продължава до безкрай?

— Тази идиотщина ще продължава точно толкова, колкото е необходимо, за да се разкрие престъплението. И ако в процеса на разследването се наложи лично на вас да се създават определени неудобства, значи аз ще ви ги създавам, а вие ще трябва да ги търпите, господин Найдьонов. Как стана така, че вие не знаехте за къде конкретно и с кого заминава Брайко?

— Не успя да ми каже. Вече обясних, нямаше ме в Москва, тя ми се обади по телефона и ми съобщи, че изскочил перспективен проект, след половин час има среща с представител на възложителя и заминава да огледа нещата на място. Обеща да ми се обади, когато се върне, и да ми разкаже всичко. Слушайте, Александър Иванович, нали това го има в протоколите, вие бихте могли просто да го прочетете и да не ме държите тук. Какво, не можете да четете ли?

— Не мога. В училище по четене имах двойка. За сметка на това добре слушам и пиша — равнодушно съобщи Вилков.

Той почти не поглеждаше в подготвения снощи пищов. Всички реплики на Найдьонов бяха банални и предсказуеми. По време на следствената си работа Александър Иванович хиляди пъти се беше сблъсквал с хора, които говореха и се възмущаваха точно като този нагъл тип в скъпо марково облекло, така че Вилков отдавна бе научил наизуст всички ответни реплики. Неразбираемият говор си е неразбираем говор, но от паметта си Шурик никога не се бе оплаквал и веднъж намерена формулировка запомняше за цял живот. По принцип с по-простодушната клиентела — джебчии, пияници и тем подобна измет — не се церемонеше много, не се стремеше да „има вид“ и разговаряше с тях, както господ дал, местоимение до местоимение вместо съществителни и без всякакви падежи. Но ако се налагаше да работи по сложни дела и с не съвсем обикновени събеседници, се подготвяше предварително. Тоест не само обмисляше и нахвърляше плана за разпит, както постъпва всеки що-годе добросъвестен следовател, но и внимателно си съставяше пищови с формулировки на въпросите. Отдавна знаеше до какви плачевни последствия може да доведе впечатлението от неговата устна реч, толкова далеч от съвършенството, и по принцип не му пукаше, но трябваше да се съобразява с впечатлението и неговите последствия — особено когато ставаше дума за бизнес.

— Фирма „Баунет“ отправяла ли ви е искания да прекратите дейността си по изкупуване на акциите от миноритарните акционери?

Въпросът беше дълъг и Шурик си го прочете от листчето.

— Не, нито веднъж.

— Как мислите, защо?

— Те не знаеха кой изкупува акциите. Било им е нужно време, за да научат.

— А отправяли ли са ви заплахи?

— Божичко, не! Нали ви казах…

— Има ли сред познатите ви някой от службата за безопасност при „Баунет“? Познавате ли някого по физиономия? — безстрастно продължи Вилков, без да обръща внимание на раздразнението на свидетеля.

— По физиономия и по име познавам всички, но лично — никого.

— Че как така? — учуди се Вилков.

— Човек трябва да познава противника си по физиономия — позасмя се Найдьонов. — При това изобщо не е задължително да те познава и той. Такава е спецификата на работата ни, разбирате ли.

— Ясно — кимна следователят. — А откога се познавате с Юрий Петрович Забелин?

— От края на миналата година.

Александър Иванович не научи от този разпит нищо ново. Дмитрий Найдьонов повтаряше буквално същото, което бе казал на предишния следовател — Мартиросян. Забелин не е бил възложител, а посредник, а кой е бил истинският възложител на работата по „Баунет“ — това нито Найдьонов, нито Брайко знаели, парите за работата — и аванса, и окончателния хонорар — получили непосредствено от Забелин. Вилков бе използвал и двата си почивни дни, за да проучи внимателно току-що полученото дело за убийството на Брайко и да го съпостави с фактите, които му бяха известни за убийството на Забелин, но досега не бе намерил нищо, което да обединява тези два трупа. Нищо, освен фирма „Баунет“ и оръжието, с което са били застреляни двете жертви. Значи беше време да се заеме плътно с разработването на фирмата. Още повече че всички активи на „Баунет“ се оказаха прехвърлени във фирма, принадлежаща на Григорий Ситников, а бащата на Ситников бе претърпял покушение. Имаше нещо гнило в Дания, тоест в „Баунет“. Дано началството по-скоро вземе решение и предаде на него, на Вилков, делото за покушението над Ситников. Александър Иванович беше сигурен, че щом това се случи, делото веднага ще помръдне от мъртвата точка.

Във вторник към обед въпросът бе решен. Извикаха Вилков при ръководството и му предадоха папката с материалите за покушението над Ситников.

— Къде е тя сега? — попита Александър Иванович, без да отваря делото. — Искам да я разпитам незабавно.

Той вече знаеше, че по Ситников бе стреляла съпругата на сина му, и искаше да отиде в участъка, където се намираше задържаната Олеся Подрезкова.

— Освободена е с мярка за неотклонение срещу подпис — мрачно съобщи началникът.

— Тоест как? — едва не закрещя следователят. — Как така — убиец с мярка подпис?

— Ами така. Не питай мен, а онзи, който я е пуснал. Той е процесуалното лице, намерил е съответни основания. Има право.

„Взел е пари, гадът — ядосано си помисли Вилков. — Интересно, колко ли?“

Добре де, не е страшно, ще извика Подрезкова — ще й се обади и ще й нареди да се яви, тя няма къде да се дене. А ако се дене… За това дори не му се мислеше.

Настроението му ужасно се развали. Но вече в кабинета, докато четеше материалите по делото, се поободри. Пистолетът, с който бе стреляла Подрезкова, е бил изпратен за балистична експертиза в експертно-криминалистичния център на Западния окръг на Москва. А началникът на центъра Татяна Хлебникова — златна жена, разбира си от работата — винаги ще му услужи, ако трябва.

Шурик грабна слушалката и набра номера й.

— Татяна Германовна? — подзе той със сладък гласец. — Вашият вечен почитател Вилков пламенно ви приветства.

— Привет, Шурик — чу се в отговор нисък енергичен глас. — Какво си се сетил за мен?

— Една балистика, Татяна Германовна. Как е опашката при вас, голяма ли е?

— Нещо не си спомням. — Гласът на Хлебникова прозвуча угрижено. — От теб нищо не съм получавала. И изобщо ти не си в нашия окръг. Да не си се преместил, пък аз да не знам?

— А, защото не е от мен, а от друг следовател. — Шурик погледна в материалите. — От Хомяков. Едва днес ми го предадоха. Та какво става, Татяна Германовна, има ли възможност да ми помогнете?

— Шура, единият ми специалист по балистика е в отпуск, другият е болен. Ще трябва да почакаш.

— Ама не мога да чакам! — подскочи Вилков. — Три трупа са ми на ръцете! Какво повече да чакам? Да се появи четвърти ли?

За трите трупа той, разбира се, послъга, труповете бяха само два, тъй като Ситников беше жив, но какво ли не казва човек само и само да ускори експертизата.

— Добре, ще стане — въздъхна Хлебникова.

— Кога?

— Не ме стискай за гушата — позасмя се тя. — Когато можем, тогава ще я направим.

— Утре?

— След два дни, не по-рано.

Разбира се, най-добре би било да е след два часа, но и два дни не беше лошо, като се има предвид, че единият им специалист бил в отпуск, а другият — болен… За трупа на Брайко бяха чакали резултатите от експертизата повече от две седмици, а после и отговора на запитването до куршумо- и гилзотеката — още няколко дни. Така че два дни беше необикновен, просто приказен късмет.

Той отново се вглъби в делото и с неудоволствие забеляза, че в материалите липсват показания на самия потърпевш. От мястото на престъплението Ситников бил закаран в болницата, където му била направена операция. Раната е в коремната област. Куршумът е изваден, коремната кухина е санирана и зашита, сега Ситников е в съзнание и се намира в реанимацията. Вчера, в понеделник, при него са пуснали следователя Хомяков, който, според протокола, нищо не е измъкнал от потърпевшия. Странно. Отказ от даване на показания? Или какво? Впрочем всичко това е разбираемо, ако снахата на Ситников казва истината. Какво може да каже той на следователя? Да си признае, че се е опитал да изнасили съпругата на собствения си син? Красота! А не знае какво друго да каже, защото не знае какво е съобщила на следователя Олеся Подрезкова. А Хомяков, по всичко личи, също не му е казал това, поне дотолкова му е стигнал умът. Що за нахалство само! Да вземе парите и да пусне убийцата! Да се не начудиш! И от нищо не се страхува. Впрочем днес изобщо никой от нищо няма страх.