Страница 77 из 100
— Не — каза Георгий Степанович, — не ми харесва. Но в него има нещо. Трябва да прочета още двайсет-трийсет страници. Сега ще хапна и ще почета, нали не бързаме? Още повече че не обичам да шофирам на пълен стомах, доспива ми се, а това е опасно зад волана.
Той весело намигна на племенницата си и се зае набързо да дояде супата. Последва печено, после чай със сладки пирожки. Георгий Степанович съвсем се отпусна, тъй като бе и горещо, и легна на дивана в хола с ръкописа в ръце. Мая разбра, че той чете нещо от онова, което тя самата още не беше чела. А тя се върна към разказа, който бе започнала, преди да дойде той.
Вуйчо Жора четеше бързо — все пак беше професионалист, главен редактор на списание, и бе свикнал в кратки срокове да се справя с голям обем текст. Мая добросъвестно отброи трийсет страници от папката, която бе в ръцете й, и когато стигна до трийсетата, помисли, че вуйчо й вече е трябвало да прочете толкова, колкото си бе определил, дори повече. Но той продължаваше да чете.
— Вуйчо Жора, не е ли време да тръгваме? — предпазливо се обади Мая.
— Има време — промърмори той, без да откъсва очи от страниците.
Тя вдигна рамене и се върна към заниманието си.
След около два часа Георгий Степанович прибра в папката последния лист и внимателно завърза копринените лентички.
— Е, свърши ли? — Мая с облекчение остави настрана ръкописа, който й се бе сторил невероятно скучен. — Можем ли да тръгваме?
Вуйчо й Жора обаче не бързаше да стане от дивана. Той гледаше втренчено племенницата си.
— Ти прочете ли това? — попита я тихо.
— Не. Защо? Какво е то? Да не би да не е ръкопис на Лена?
— Ръкописът — бавно произнесе той — е на Лена. Да, сигурно. Това е една история как младо момиче наблюдава брат си, чието поведение й изглежда странно, и отначало разбира, че той е психично болен, а после — че е маниак, убиващ хора. Не го ли чете?
— Не — учудено промълви Мая. — Не бях стигнала до тази папка.
— И по-рано не си го чела?
— Не, не съм. Изобщо сега за пръв път чета всичко това. Лена никога не ми е показвала какво пише.
— Ясно, ясно — промърмори той, отнесен в мисли за нещо свое.
— Е, ще тръгваме ли или не? — нетърпеливо попита момичето. — Скоро ще затворят магазините, а ние тепърва трябва да напазаруваме, инак няма какво да ядем на вилата.
— Тръгваме. — Вуйчо Жора решително стана. Мая се учуди, че той взе папката, а не я остави на дивана. — Тръгваме, Маечка. Ще напазаруваме, а на вилата ще си поговорим.
— За какво? — уплаши се тя. — Случило ли се е нещо?
— Не. Но трябва да си поговорим.
Сърцето й радостно запърха. Значи вуйчо й Жора бе харесал това, което бе написала приятелката й! Тя и за миг не се усъмни, че той ще предложи да публикуват ръкописа. Може би ще е нужна редакторска работа, да, със сигурност ще е нужна, и то сериозна, и е възможно той да поиска самата Мая да свърши тази работа и да напише предговор или дори — о, нещо повече! — авторска статия, и ще публикува всичко това в своето списание. Списание „Епоха“, мигар е шега! Любимото списание на съветската интелигенция, за което човек може да се абонира само с връзки или ако е приближен на „кръга“. Хората си го предават от ръка на ръка, като „Новий мир“ или „Иностранная литература“, за него се записват предварително в библиотеките. Да те публикуват в „Епоха“ няма цена, дори да става дума само за предговор, но пък в твоята библиография ще фигурира името на прочутото списание.
Да, ставаше дума именно за публикация. Но далеч не за такава, за каквато си бе помислила Мая Истомина.
— Това трябва да се преправи от началото до края — строго каза Георгий Степанович, след като пристигнаха на вилата, разтовариха чантите с продукти и седнаха на верандата да пият чай със сладко. — Дори не да се преправи, а да се напише отново. Всичко е много лошо. Но в него има зрънце, на което всички ще клъвнат.
— Какво зрънце?
— Преживяванията на човек, който проумява, че негов близък е страховит убиец, и не знае какво да прави. Там е налице цялата гама от тези преживявания и емоции. Отначало е обикновеното любопитство, защото братът се държи странно, неадекватно, и ти се иска да разбереш какво се крие зад това. После е съжалението, когато вече знаеш, че той е душевноболен. Съчувствието. Стремежът да помогнеш. После ужасът, когато сестрата научава, че брат й изнасилва и убива деца. Тя не знае какво да прави — дали да го издаде, или да се преструва, че нищо не знае. Претегля кое й е по-скъпо: животът на чуждото дете, което той непременно ще убие, ако остане на свобода, или животът на родния й брат, този толкова любим човек, заедно с когото е пораснала. Тя се измъчва, преценява всичките „за“ и „против“.
Той внезапно замълча.
— И? — напрегнато попита Мая, завладяна от разказаната от вуйчо й история. — И какво решава накрая?
— Не се знае. Творбата не е завършена. Трябва всичко да се препише от начало до край, да се изгради композиционно, да се обмисли стилистиката и към всичко това да се добави добре премерен идеологически финал.
— Ако е идеологически премерен, тогава сестрата би трябвало да съобщи за брат си в милицията — замислено каза тя. — Но и това е някак… Не знам. Сега не живеем във времена, когато трябва да се възхищаваме на хора като Павлик Морозов.
— Така е — позасмя се Георгий Степанович. — Но не можем и да го оставим на свобода, за да продължава да убива деца. Това не е по съветски. Той трябва да умре. Сам да намери смъртта си. Например да го сгази кола или да се удави, или да се разболее от нещо неизлечимо. Тогава всичко ще бъде правилно. Злото е наказано, а на сестрата не се налага да става доносница. Както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Е, какво, ще се заемеш ли?
— Разбира се. А какъв срок ми даваш? — делово попита Мая.
— Срок ли? — Той учудено повдигна вежди над дебелите рамки на модните си очила.
— Имам предвид, в кой брой планираш да го публикуваш?
— Ти какво, да не помисли, че съм решил да публикувам това в моята „Епоха“? — смая се Георгий Степанович. — Да не си полудяла! Още начаса ще ме уволнят от работа и ще ме изключат от партията.
Сега дойде нейният ред да се учудва.
— Но защо? Какво толкова скандално има в това?
— Е, как не разбираш? Нали всички знаят, че ти си ми племенница, аз те назначих на работа. Все още нямаш никакво име на писател и изведнъж — в списанието. Това се нарича протекционизъм. Здравата ще си изпатя. У нас мастити автори чакат с години да ги публикуваме, така че ако те вкарам в броя още с първата ти работа — не защото тя е гениална, а защото си моя роднина, просто няма да ме разберат. Да не искаш да ме скараш с цялата литературна общественост?
— Чакай, вуйчо Жора. — Мая разтърси глава. — Какво общо имам аз? Не става дума за мен…
— А за кого според теб става дума? Именно за теб. Ти трябва — тупна той с длан по папката, поставена пред него на масата — да преправиш това, да го препишеш и да го публикуваш под свое име. Какво, не ме ли разбра?
— Не. — Тя окончателно се обърка. — Защо под мое име? Защо не може това да се публикува от името на Лена? Да, аз ще свърша доста работа по редактирането, това може да се спомене в предговора…
— Глупаче. — Вуйчо й меко се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Това ще бъде твоят пробив в литературата. Ти си много способно момиче, пишеш прекрасно, роден литератор си, имаш прекрасен изказ, свой собствен стил, но онова, което пишеш, не е интересно и не може да бъде интересно на никого.
Очите на Мая се напълниха със сълзи.
— Защо?
— Ами защото човек на твоята възраст не може да бъде интересен на хората, които четат моето списание. Ти все още си виждала твърде малко, малко си живяла, не знаеш много за живота, така че просто нямаш какво да кажеш на читателите, които са надхвърлили четирийсетте. А моето списание се чете от хора, които са минали четирийсетте, хора сериозни, видели и патили. Ти, Маечка, си философ, ровиш се в мислите, но за да предадеш грамотно своите мисли, ти трябва добър сюжет, а ти не умееш да измисляш сюжети. Фантазията ти е бедна. А твоята приятелка е имала богата фантазия. Тя е успяла да измисли история, нещо повече, успяла е да влезе в кожата на своята героиня, да се превърне в нея, да живее нейния живот, да мисли с нейната глава, да чувства с нейното сърце. Разбираш ли? Ти нямаш тази дарба. После, когато станеш известна и обичана, ще ти простят всичко — и липсата на фантазия, и бедността на сюжетните линии, ще те обикнат за стила и мислите ти. Но за да стане това, трябва първо да станеш известна и обичана, трябва да накараш читателя да прочете това, което ще напишеш, и да запомни името ти. Нещо повече, той трябва да запомни как е чел романа ти и не е бил в състояние да го остави по цели нощи, защото му е било интересно, защото романът ти го е завладял. И ти ще можеш да направиш това, ако вземеш ръкописа на своята приятелка и го поправиш. А аз, от своя страна, ще се постарая да пробутам романа в някое прилично периферно списание, където никой няма да мърмори, че ти си ми племенница. Ще организирам добро представяне в пресата, критици, за теб ще се заговори. Всичко ще се получи, Маечка, всичко ще се получи, ако ме слушаш.