Страница 76 из 100
— Извинете, тук е толкова тясно — смутено каза Мая Виталевна, — все не намирам време да подредя.
— Ваш ли е кабинетът? Или на съпруга ви?
— Мой. Нямаме място за два кабинета, мъжът ми работи предимно в лабораторията си, прибира се само за през нощта. Вярно, не е много удобно, но какво да се прави. — И тя разпери ръце.
Да, разбира се, ако не беше вуйчо Жора, професор Чаинов би могъл да работи в дома си. Наистина, няма какво да се направи.
Истомина седна зад бюрото, а аз се настаних на стола, от който предварително свалих купчина тежки папки.
— Мая Виталевна, давате ли си сметка какво става? — попитах строго.
— Не — потиснато поклати глава тя. — Нищо не разбирам. Ако не съм сбъркала и човекът, когото показаха по телевизията, е същият, който дойде и се представи като Клюев… Не разбирам защо е било нужно това.
— Мога само да предположа. Този човек си е сложил перука и мустаци и е дошъл при вас под чуждо име и измислен претекст, за да се поинтересува от вашите бележки и дневници отпреди трийсет години. Не е представлявал никакво издателство, никой в Испания не е възнамерявал да превежда и издава всичко това, но той е бил готов да плати доста пари, за да види за какво сте размишлявали и писали, когато сте били начинаеща авторка. Помислете, Мая Виталевна, за какво е било това.
— Нищо не разбирам — притеснено каза тя. — За какво може да е било? Какво може да го е интересувало от живота ми от онзи период? В него нямаше нищо интересно. Учех в Литературния институт, работех във вестник, много пишех… Срещахме се с Женя, исках да се омъжа за него, после го направих. Родих първото си дете. Нищо друго не ми се е случвало.
— Случвало ви се е, Мая Виталевна. В живота ви е присъствала Елена Шляхтина, чиято личност така и не опознахме докрай. Колкото повече научаваме за това момиче, толкова повече въпроси изникват. И господин Ситников, нарекъл се Сергей Иванович Клюев, много е искал да узнае какво ви е известно за Елена. В нейния живот е имало някаква тайна и за него е било важно да знае дали тя е споделила тази своя тайна с вас, или не е. Е, какво ще кажете, Мая Виталевна? Споделила ли е?
Истомина се състаряваше буквално пред очите ми, стремително и както ми се струваше, необратимо. Тя вече никога няма да стане предишната, дори когато мине време и всичко се забрави, така и ще си остане старица — прегърбена, трепереща и губеща сили.
— Не — глухо издума тя, без да ме погледне.
— Не? Не е споделила?
— Не — повтори тя малко по-твърдо.
— Но вие все пак сте научили. — Това беше полувъпрос, полутвърдение.
— Аз се… досетих.
— Кога?
— Неотдавна.
— А по-точно?
— Когато ми показахте снимката на онзи милиционер.
— Личко ли?
— Не, на другия. Преди два дни.
— Забелин?
— Да, струва ми се… Не запомних името.
— Значи все пак сте го познали?
— Познала ли? — Тя ме погледна учудено и неразбиращо и поклати глава. — Не, не съм си го спомнила. Но в този момент всичко се подреди… Макар че би трябвало да се подреди по-рано… Не помислих… по-точно, не исках да мисля за това. Така е по-честно. Аз не исках. — Най-сетне тя ме погледна прямо и открито и на мен ми се стори, че това й костваше огромни усилия. — Трябваше да се досетя още тогава, когато ми казахте, че Лена е имала брат.
— Вие наистина ли не го знаехте?
— Не. Не ви лъжа, наистина не знаех. Ще трябва да ви разкажа… Никой, освен мен и вуйчо Жора, не знае за това.
В апартамента на приятелката си Мая Лена Шляхтина пазеше ръкописи. И онези, които изпращаше за творческите конкурси, и другите, над които работеше в свободното си време. Тя искаше да стане писателка и беше сигурна, че дори да не получи необходимото образование, ще успее да постигне своето.
— Това, което пишете вие — презрително бърчеше носле тя, — е ужасно безвкусно. Няма сол, няма пипер, няма нищо лютиво. Като гумени макарони без нищо. Това, което ще напиша аз, ще има ефекта на избухнала бомба. Ще видиш. За да пише човек добре, не е нужно да знае история на литературата и разните никому ненужни премъдрости за стил и композиция, а трябва да познава живота. Никой от вас не го познава, защото вие всички сте идеологически стерилни, като кастрирани котки, живеете в кула от слонова кост и размишлявате върху смисъла на живот, който не живеете.
Тя никога не показваше на Мая ръкописите си, не я молеше да ги прочете, не се интересуваше от мнението й. Мая, като деликатен човек, отдели за Лена едно чекмедже в своето бюро, което се заключваше. Разбира се, ключовете на всички чекмеджета бяха еднакви и Мая спокойно би могла да отключи с друг ключ и да полюбопитства, но тя, първо, никога не бе страдала от прекомерно любопитство, и второ, физически не можеше да се докосне до чужда вещ без разрешението на собственика й. Тя уважаваше правото на приятелката си да бъде потайна и нито веднъж не се опита да наруши това право.
След гибелта на Елена Мая отвори чекмеджето. Започна да чете и се изненада. В тези ръкописи нямаше нищо такова, което би могло да предизвика „ефекта на избухнала бомба“. Чудовищно беден език, пълна липса на стил. И Лена бе изпращала това на конкурсите? Нищо чудно, че никъде не я бяха приели.
Мая беше човек добросъвестен и реши за всеки случай да прочете всичко. Ами ако там наистина се намери нещо потресаващо? Би могла да напише статия за „Литературная газета“ за трагично прекъснатия живот на един талант и да публикува, макар и посмъртно, най-яркия откъс. Приживе Леночка не бе успяла да стане писателка, нека поне след смъртта си, поне отчасти…
Беше лято, през почивните дни семейството отиваше на вилата. И разбира се, заедно с тях тръгваше Георгий Степанович, братът на майка й, вуйчо Жора, който след смъртта на жена си нямаше никого, освен сестра си, нейния съпруг и дъщерите й. Този ден се бяха разбрали баща й и майка й да заминат от града отделно, защото баща й трябваше да присъства на поредната партийна конференция, която щеше да свърши късно вечерта, и майка й щеше да го чака, а за вилата с Мая щеше да замине вуйчо Жора. По-малката сестра на Мая не беше в Москва — бе заминала със състуденти на строителна бригада.
Георгий Степанович отиде да вземе Мая следобед, към три часа, и завари племенницата си да чете някакъв ръкопис.
— Маечка — извика той весело още от прага, — има ли нещо сготвено?
— Има. И първо, и второ. Да ти сложа ли?
— Налага се. Гладен съм като цяла глутница вълци. Няма да изтърпя до вилата. Докато отидем, че докато сготвиш…
— Разбира се, вуйчо Жорочка. — Мая скочи и се завтече към кухнята да стопли ядене за любимия си вуйчо.
Когато всичко бе готово, тя застла малката масичка с нова мушама, нареди хубавите чинии.
— Вуйчо Жора, идвай! — извика тя, докато режеше хляба и го нареждаше в малко плетено панерче.
После наряза на тънки кръгчета и подреди красиво краставица и домат. Мая готвеше добре и обичаше да сервира творенията на своето кулинарно изкуство в достойно оформление. А вуйчо й Жора все не идваше.
Тя се върна в стаята и го завари да чете, седнал на пода, нещо от ръкописите на Лена.
— Еее, вуйчо Жора — недоволно проточи тя, — всичко изстива на масата.
— Почакай, аз ей сега…
Той дочете докрай абзаца, стана и тръгна с нея към кухнята.
— Какво беше това, което четях? — поинтересува се Георгий Степанович и засърба вкусния борш.
— Написано е от една моя приятелка. Онази, която загина. Спомняш ли си, разказвала съм ти за нея?
— Да — кимна той.
— Нали е ужасно? Езикът е абсолютно дървен и елементарен.
— Ужасно е — съгласи се той. — Но е любопитно за четене.
— Така ли? — зарадва се Мая. — Наистина ли? Значи ти хареса?
Тя понечи да сподели с вуйчо си своите планове за статия и посмъртна публикация. Разбира се, тя беше млад сътрудник на редакцията и едва ли би било уместно да предлага такава инициатива, но ако се намесеше вуйчо Жора, ако кажеше две думи на когото трябва, ако помолеше, тогава…