Капан за мишки

— Ами за онова старо дело за маниака — обясних му аз, без да се обиждам.

— Само в мое присъствие.

— Естествено. А ако не го получиш…

— Такова нещо не може да се случи — отсече той.

Третата отличителна черта на нашия приятел Вилков, наред с неясния му говор и умението му да бъде благодарен, е неговата феноменална самоувереност. Той просто не знае що за интелигентска глупост е съмнението в собствените сили и възможности.

Следващият, на когото се обадих по телефона, беше Мусатов. Мислех да го помоля да ме запознае с бащата на Юля, тъй като той има възможност да получи информация за събития от седемдесетте години. Малодушно звъннах на мобилния, защото бях сигурен, че на него ще се обади Андрей. Не исках да звъня у тях и да рискувам отново да вдигне Юля. Да чуя гласа й и да се разстроя…

В ухото ми дълго звуча сигналът свободно и разпаленото ми въображение вече започваше да ми рисува сцена на страстна любов, по време на която някак не ти се иска да се откъсваш, за да говориш с някого си. Изведнъж обаче чух глас. Мъжки и непознат. Моментално изстинах. В светлината на неотдавнашните събития това ми се стори лошо предзнаменование: когато на мобилния отговаря не собственикът на телефона, а някакъв друг човек, това не предвещава нищо добро.

Но се размина. Оказа се, че е вдигнал самият Виктор Албертович Пинчук, с когото именно имах за цел да се запозная.

— Сега се намираме на нашата вила — словоохотливо обясни той. — Андрей и Юля отидоха да вземат месо за шишчета и виждам, че той си е забравил телефона на масата. Поех отговорността да вдигна. Да предам нещо на Андрей?

Почудих се малко, но реших да бъда нагъл. В края на краищата звънях по работа, и то не моя лична, а засягаща въпросния Андрей, който тръгнал с дъщерята на Пинчук за месо за шишчета, да го вземат дяволите дано. Ох, ревност, лошо чувство си ти, неприятно, пречиш ми да живея.

— Всъщност се обадих, за да помоля Андрей да ме запознае с вас. Андрей някак успяваше да мине без вашата помощ, но се страхувам, че това не е по моите сили.

Виктор Албертович живо се включи в обсъждането на въпроса и с готовност се отзова на молбата ми.

— Ще се радвам да направя нещо за Андрей. Знаете ли, аз много се огорчих, когато той се отказа от моите услуги… Вие в течение ли сте?

— Да, да, той ми каза.

— Какво пък — въздъхна Пинчук, — мога да го разбера. На негово място вероятно и аз бих направил същото. Сега ще взема химикалка и вие ще ми продиктувате всичко.

Той си записа всички имена, както и моите телефони, и обеща да се обади веднага щом научи нещо. Остана да обсъдим най-пикантния въпрос: за заплащането на неговите услуги. Аз не съм филантроп, ако не става дума за моите старци, но същевременно разбирах, че Мусатов има финансови затруднения — беше отказал да плати дори елементарна разработка на Ситников, а мен вече ми пареше от всички страни. Правилно постъпих, като не станах детектив и се подвизавам в ролята на обикновен участъков милиционер — аз не бива да се занимавам с разследвания, както се оказа, прекалено хазартен тип съм. Дори не бях подозирал, че съм такъв. Бях готов да плащам от собствения си джоб, за да удовлетворя също собственото си любопитство. В края на краищата онова, което ме интересува сега, може да няма ни най-малко отношение към историята на обвиняването и осъждането на Олег Личко, но на мен пак ми се иска да го науча.

— Колко ще струва това?

— Нищо — веднага отговори Виктор Албертович.

— Но…

— Правя го за Андрей и в крайна сметка — за дъщеря си. Колкото по-спокойно му е на душата, толкова по-леко ще общува с него Юля.

Някак не бях се сетил за това… Излиза, че като помагам на Мусатов да търси истината за баща си, аз помагам за укрепване на отношенията му с Юля. Какъв глупак съм, а! От друга страна, ако съм влюбен в Юля, това значи, че искрено й желая доброто, искам всичко с нея да е наред, да бъде щастлива. Е, като не е с мен — какво? Важното е тя да е добре. Та аз не искам тя да се чувства зле, нали така?

Това ме успокои. И аз се заех с прозаични домакински работи, пуснах прахосмукачката, напазарувах, сресах котките, почистих им ушичките и зъбките, орязах им ноктите. Не мога да кажа, че бяха във възторг, но кога ме е спирало това?

Периодично поглеждах в интернет в търсене на нова информация, която са изровили вездесъщите журналисти, но не се появи нищо ново, освен снимката на самия Ситников. Красив мъж, младолик, строен, добре поддържан.

Вечерта отново превключвах криминалните хроники по телевизионните канали. По всички програми се говореше едно и също, практически дословно се повтаряше сутрешната сводка, с изключение на това, че Ситников не е убит, а само тежко ранен. Само по един канал чух малко допълнение:

— Няколко дни преди трагедията Вячеслав Ситников даде интервю на наш кореспондент по повод водените в Държавната дума дебати по законопроекта, внасящ поправки в закона за недвижимата собственост…

На екрана се появи Ситников и заговори нещо заплетено за инвестициите в строителството, за защитата на правата на инвеститорите и за не знам какво още, все така животрептящо. Превключих на друг канал, проснах се на дивана и се загледах в някакъв екшън с Брус Уилис. На корема ми уютно мъркаше Карма и аз си помислих, че неделният ден е към края си…

Но се оказа, че той едва започвал. Защото по телефона ми се обади Мая Виталевна Истомина.

— Игор, можете ли да говорите?

— Мога. Какво се е случило?

— Гледах новините… Там предаваха за покушението над някой си Ситников от Министерството на икономическото развитие.

— Да, имаше такова нещо.

— Ами че това е той!

— Кой „той“? — попитах тъпо, без да откъсвам очи от екрана и опитвайки се да не изпусна нишката на събитията. В екшъните всичко се развива толкова бързо! Малко да се разсееш — и непременно изпускаш нещо важно.

— Ами този, Клюев.

— Кой Клюев?

Наистина в този момент нямах равен по глупост.

— Човекът, когото бяха изпратили от испанското издателство. Сергей Иванович Клюев.

Тогава най-сетне ми просветна. И аз мигом забравих за телевизора, за екшъна и за Брус Уилис.

— Вие… сигурна ли сте? — попитах предпазливо, за да не подплаша късмета.

— Почти.

— Какво значи „почти“? Той ли е или не?

— Разбирате ли, той имаше друга прическа и мустаци, а сега излъчиха интервю, което е дал наскоро. В него няма мустаци и косата му е съвсем друга — сигурно е бил с перука, когато дойде при мен, — но познах гласа му. И после, мимиката, моториката, движенията на устните, жестът, с който върти химикалката, когато говори… Те са буквално същите. Освен това той има характерен любим израз, често повтаря: „разбирате ли“ — припряно и развълнувано говореше Истомина, а в моята глава вече се въртяха най-разнообразни нови догадки…

— Мая Виталевна, може ли да дойда сега при вас? Трябва да поговорим.

— Да. — По гласа й почувствах, че се посмути. — Да, разбира се, Игор, елате.

Стори ми се, че тя е остаряла за няколкото дни, през които не бях я виждал. Та нали бях идвал у Истомина съвсем наскоро, когато й показвах снимката на Забелин, а сякаш бяха минали десет години. Сигурно й се бе случило нещо. Може би прословутият вуйчо Жора й бе направил поредния номер, беше опозорил племенницата си пред външни хора, например може да я бе нарекъл крадла, която го е обрала до шушка и е оставила стареца без покрив над главата, а хората са повярвали, та затова толкова се бе притеснила.

— Да отидем в кабинета. — Тя посочи с ръка вратата на стая, в която още не бях влизал. — Съпругът ми има гости, в хола е с тях.

Е, най-сетне, защото вече бях започнал да мисля, че Мая Виталевна изобщо не живее със съпруга си. Общувахме от половин година, дори малко повече, а господин Чаинов така си и оставаше за мен полумитична фигура — нито веднъж не го бях виждал.

Онова, което Истомина нарече „кабинет“, се оказа съвсем миниатюрно стайче, две трети, от което заемаше бюро с компютър. Наоколо бяха струпани книжа, папки, ръкописи, на пода на високи, заплашващи всеки момент да рухнат купчини бяха наредени книги.