Капан за мишки

— Но нали това е… кражба — промълви тя.

— Защо да е кражба? Нищо подобно. Ти вървиш през гората, виждаш на земята да се търкаля парче дърво и разбираш, че то е точно с размера и формата, които ти трябват, за да издялаш дървената фигурка, която си замислила много отдавна. Или вземаш това парче дърво, донасяш го вкъщи и създаваш шедьовър, или не го вземаш и то продължава да се търкаля на земята, никому непотребно и незабелязано от никого. Нима това е кражба — да вземеш дървото и да го превърнеш в прекрасна статуетка, на която хората ще се любуват?

— Парчето дърво никой не го е направил, никой не е вложил в него своя труд — упорито възрази Мая.

— Добре — сговорчиво се съгласи Георгий Степанович, — нека не е парче дърво. Нека е дървена фигурка — чепата, грозна, зле изработена, която някой е изхвърлил на бунището, защото не му е трябвала. Ти я виждаш и разбираш как можеш да я поправиш, за да я превърнеш в произведение на изкуството. Нима това е кражба?

Партийната конференция, на която се бе забавил бащата на Мая, завърши много късно, родителите й пристигнаха на вилата чак към полунощ и през цялото това време Георгий Степанович уговаря племенницата си, увещава я, привежда редица доводи и аргументи. И в края на краищата успя да я придума.

— През всичките тези години бях сигурна, че съм преправила ръкописа на Лена — тихо изрече Истомина. — И едва сега разбрах, че това не е било ръкопис… не е била измислена история. Фактически е било дневник. Тя е описвала собствения си живот. Ако знаех по-отрано, че Лена е имала брат, който се е самоубил, още тогава щях да се сетя. Но не съм знаела…

Не е знаела. Никой нищо не е знаел. Всички са били толкова чудесни, нищо незнаещи, нищо неразбиращи, а Олег Личко е изгнил в лудницата.

Никой не е принуждавал Елена Шляхтина да дава лъжливи показания срещу Личко, тя го е направила съвършено доброволно, спасявайки брат си. И не е имало никакъв таен живот, в който са били въвлечени други хора. Имало е един психично болен брат и една сестра, която го е следяла. Ето за какво са й трябвали болничните листове. Тя не е могла да се преструва на болна, за да не ходи на работа, а същевременно да напуска за цял ден общежитието, затова е отивала да „боледува“ у приятелка, която „се е грижела за нея“. Главоболие, виене на свят — как да провериш това, още повече че тя е имала недоизлекувана черепна травма. Симптомите на вегетативно-съдовата дистония са основание за издаване на болничен лист. Отворих папката, извадих нужните страници: точно така, всички дати на извършените убийства бяха в периоди, когато Шляхтина не е ходела на работа поради заболяване. Всъщност болничните листове бяха повече от престъпленията, но и това е разбираемо: Елена е трябвало систематично да наблюдава брат си, за да не изпусне началото на поредната криза.

Шляхтина е следяла брат си. А Олег Личко е проверявал местата на възможното появяване на маниака, които е изчислявал по някаква своя методика. И ето че са се срещнали — вманиаченият по научните подходи служител в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи и циничната коравосърдечна красавица Лена Шляхтина. Запознали са се. Може да не са били близки, но все пак са се запознали. Той може да й е казал с какво се занимава. А тя? Тя се е уплашила. Той се е приближил твърде много до брат й. Елена очевидно е гледала да бъде в течение на действията на милицията, отивала е до мястото, откъдето брат й е отвличал детето, наблюдавала е как оперативните работници търсят свидетели. Моментът е бил повече от удобен и тя сама е казала, че е видяла подозрителен млад мъж, който е наблюдавал децата и е задавал на нея, на Шляхтина, странни въпроси, и изобщо се е държал странно, и е говорел някакви чудовищни неща за някакво дете, което е убил и заровил… и е посочила дори мястото. Това не е било трудно — та нали е следяла брат си и е знаела със сигурност кого, къде и как е убил той и къде е скрил телата. Милицията е знаела къде точно е бил намерен предишният труп, мястото е съвпаднало с описаното от свидетелката, а по-сериозни доказателства не са им били нужни. Та нали в наказателното дело и в постановлението на съда е посочено, че Е. В. Шляхтина е видяла как на 14 септември 1975 година този млад мъж е вървял заедно с момиченце и е дала подробното описание на това момиченце: как е изглеждало, с какво е било облечено, каква играчка е носело в ръцете си. Какво повече?

Ето каква картинка се подреждаше, ако съпоставехме това, което ми разказа Истомина, с онова, което бе написано в документите, и с всичко останало, което бяхме успели да разкрием.

И не е имало, наистина не е имало никаква важна клечка, която е трябвало да бъде спасена от съд с помощта на първия попаднал под ръка „обвиняем“. Шляхтина е давала показания, била е много убедителна и искрено са й повярвали. А делото е вървяло демонстративно гладко, защото е трябвало да бъде приключено по-бързо, та милицията, следствието и съдът да се отчетат пред ЦК, така че следствието си е затваряло очите за дреболиите и незначителните, според него, несъответствия. Абе я стига с тия дреболии, какво значение имат те, когато разполагаме с обвиняем и свидетел. А че Личко не признава — това си е нормално. Та той е луд, на кого са притрябвали неговите признания, те не струват и пукната пара. Ще почистим дреболиите, ще окълцаме стърчащите краища, където трябва, ще забършем тук-там — и всичко ще е тип-топ.

А после изникваше въпросът, който вече неведнъж си бях задавал. Какво да се прави с истинския убиец, та той да не направи нищо повече и да не стане очевидно, че е бил осъден невинен човек?

Отговорът е бил измислен много отдавна от Георгий Степанович. Трябвало е той да умре. Само че едно е автор да убие герой, а съвсем друго — да убиеш човек в живота. Един автор може да прави всичко, което поиска, той може да разболее героя от страшна и нелечима болест, да накара отровна змия да го ухапе, да го блъсне под колелата на автомобил — и авторът няма да бъде наказан. А в живота? Нима Лена Шляхтина е извадила късмета нейният нещастен луд брат наистина да се самоубие? И повече не е било нужно да я измъчва мисълта, че един невинен човек е осъден, а животът на някое дете все още е под заплаха. И то не на едно, а незнайно на колко деца.

А може и да не се е измъчвала? Вкарала е Личко зад решетките и е спяла спокойно? Съдейки по това, което успях да науча за нея, угризенията на съвестта не са били в нейния репертоар. Тя е била цинична, коравосърдечна, жестока и студена. Само фактът, че е наблюдавала как брат й си избира деца, отвлича ги и ги убива, а нищо не е правела, говори много. Тя е била безжалостна и абсолютно безнравствена. Тогава защо не е предала брат си на милицията веднага — още щом е научила страшната истина за него? Ами защото е трябвало да допише своята книга, за да „има ефекта на избухнала бомба“. Не й е достигал материал, не й е достигал опит, който да вложи в книгата си. Брат й е изнасилвал и убивал деца, а тя е провеждала експеримент на живо и с любопитството на учен е наблюдавала неговия ход.

Вероятно по-късно тя би пожелала да пише за преживяванията на човек, дал лъжливи показания и вкарал в затвора невинна жертва. И този човешки материал е щял да бъде интересен. Народът ще чете в захлас книга, в която с такава сила и правдивост е описан толкова страшен нравствен опит.

А може би й се е дощяло да провери какво ще изпитва, ако докара родния си брат до самоубийство? И това е можело да послужи като добър материал за поредна книга. Или е убила брат си? Бутнала го е от прозореца? И едновременно е решила две задачи: предотвратила е по-нататъшните убийства, които биха накарали всички да разберат, че осъденият Личко е невинен, и е придобила безценния опит на братоубийца.

Господи, колко е чудовищно…

Но така или иначе, оставаше още един въпрос: защо е загинала Лена Шляхтина? Самоубила ли се е? Или все пак някой я е убил? Кой? И защо?