Капан за мишки

Тази вечер питиетата ни вървяха някак необикновено леко и дори сладко, както става винаги, когато се черпиш с добри приятели и от никого не очакваш някаква подлост. Аз се наслаждавах на приятелското събиране, преструвах се, че внимателно слушам и че дори активно участвам в разговора, но всъщност мислено постоянно се връщах към Андрей Мусатов и неговите проблеми. Е, и към Юля, разбира се, признавам.

Бях намерил в интернет данните на човека, когото спомена майката на Забелин. Там изобщо има куп интересни неща, стига да знаеш къде и как да търсиш. Вячеслав Антонович Ситников наистина заемаше висока длъжност в Министерството на икономическото развитие. Беше прекарал целия си живот като държавен служител, получил образованието си в Плехановския институт за народно стопанство, започнал с комсомолска работа, проявявал активност в партийния и политическия живот, дори бил делегат на историческия конгрес през 1989 година и депутат в първата Държавна дума; след това си спомнил за получената преди много години диплома на икономист и поел по йерархичната стълбица в областта на управлението на икономиката на нашата многострадална страна. Никога не се е занимавал с бизнес. Във всеки случай не и официално, защото в интернетските сайтове за това нямаше нито дума. А с какво се е занимавал неофициално — за това можех само да се досещам, защото деветдесет процента от висшите държавни служители така или иначе участват в бизнес дейности чрез роднини или подставени лица: нали и те искат да ядат сладко и обилно, а служебното положение им предоставя такива възможности за решаване на разни въпроси и получаване на информация, че просто е грехота да не се възползваш.

Изглежда, Мусатов имаше някакви финансови затруднения, защото моят отчет за посещението ми при Инеса Инокентевна и предложението ми да поработя върху Ситников не пробудиха ентусиазма му. Ясно, работата щеше да върши Валя Семьонов и за нея трябва да се плаща.

— Хайде да почакаме — уклончиво отвърна Андрей. — Сега се затруднявам да дам отговор.

Аз се съгласих да почакаме. Така де, трийсет години са минали, две-три седмици сега няма да са от голямо значение.

Освен това си мислех, че на старото дело на Олег Личко сякаш някой бе сложил тежки катинари. Върху него би могла да хвърли светлина Елена Шляхтина, но тя бе умряла, бе се самоубила (засега ще смятаме така). Тъкмо бяхме открили човека — Юрий Забелин, който можеше да разкаже нещо интересно за самата Шляхтина — убиха и него. Вярно, с нея можеше да се е познавал не той, а неговият колега, с когото Забелин е обикалял апартаментите във връзка с убийството на колекционера в далечната седемдесет и четвърта година, но и той беше загинал.

Предположението, че навремето с Шляхтина се е познавал именно Забелин, а не участъковият, ми изглеждаше по-привлекателно, а и беше неизвестно защо Елена е давала лъжливи показания срещу Личко. Всъщност това още не бе доказано, следователят Царков с пяна на устата се е клел, че не се е съмнявал във виновността на Олег, и категорично е отричал делото да е било фалшифицирано, но всички обстоятелства говореха, че той е излъгал. Та нали едно дело не попада в Прокуратурата на СССР просто така… Е, ако Шляхтина и Забелин са имали достатъчно близки и доверителни отношения, Юрий Петрович като нищо може да е бил използван, за да привлече момичето към фалшифициране на делото. Вярно, трябвало е да й заплатят някак, например с жилище, приемане в институт или с друго ценно нещо за онези времена. Дали са й платили? Май не. Елена е продължила да живее в общежитието и да работи в сладкарската фабрика. Впрочем от момента на осъждането на Личко до смъртта й е минало твърде малко време, само половин година, така че благодарността може просто да не е успяла да я споходи. От друга страна, Елена е имала някакъв таен живот и именно хората, свързани с този неин живот, са могли да я накарат да даде лъжливи показания, а Забелин да няма нищо общо. Но за този й живот може да е знаел Забелин, който сега вече нищо няма да ми разкаже. Но може да ми разкаже Ситников, който е бил близък приятел на Забелин и с когото Юрий Петрович е възможно да е споделил информацията за своята приятелка. Може и да разкаже, ако Мусатов даде пари.

Мислите ми съвсем се оплетоха, алкохолът бе обгърнал мозъка ми с меко памучно одеяло и не оставяше гънките му да мърдат, така че се замислих за Юля.

Настроението ми се развали, стана ми тъжно и аз здравата се натрясках, за което жестоко съжалих на другата сутрин. Добре че пак беше събота. Вярно, надвечер имах приемен час за граждани, но чак късно следобед, така че имах време да се съвзема.

Към шестнайсет часа, когато дойде времето да приемам граждани, бях напълно бодър, но не много свеж. Заредиха се обичайните случаи: съседи се карат и бият, дано не се изпотрепят; младежи от по-горния етаж пускат музика прекалено силно и не оставят хората да почиват; други младежи в друг блок редовно се събират на стълбищната площадка, пият бира, пушат и оставят след себе си бунище; незнайно защо пенсията пристигнала в по-малък размер от очакваната, нали обявили повишение, а къде го? А в пенсионното не дават обяснения и изобщо не искат да говорят (така че хората идват да питат мен); метачите не почистват улиците и пред входовете са се натрупали камари боклук, а Дирекцията по експлоатация на сградите не реагира на сигналите на живеещите (така че те пак се обръщат към мен).

— По-рано винаги се знаеше къде трябва да отиде човек и да се оплаче — мърмореше старият Ломакин, който въобще много обичаше да се оплаква и беше голям специалист по въвеждането на ред навсякъде. През всичките години, откак работя в този участък, той всеки месец идва при мен да се оплаква ту от едно, ту от друго, и всеки път подробно ми обяснява в какви инстанции щял да се оплаче навремето, при съветската власт. Когато портиерите не си вършат работата — отиваш при началника на Жилфонд. Ако там не реагират — в районния съвет, а ако и оттам не ти помогнат — право в районния комитет на партията. По партийна линия ефектът винаги бил много добър, привиквали секретаря на партийната организация при Жилфонд, наказвали го с мъмрене и всичко се оправяло. С партията шега не бива! Не е като сега: никой от нищо няма страх, никъде няма оправия. — Ей го на, Анатолий Степанович от шейсет и осми апартамент ми разправяше, че…

Временно изключих слуха си. Все пак имах зад гърба си доста добра школа с моята маминка и нейните Кошмарни ужаси, така че прекрасно се бях научил да слушам с половин ухо, без да губя нишката на разговора, същевременно мислейки за свои неща или ако ситуацията позволяваше — четейки книжка.

Под ритмичното жужене на стария Ломакин започнах мислено да пресмятам колко замразено месо за котките е останало във фризера и кога трябва да купувам ново. Може да прескоча до магазина днес на връщане от работа, но това ще означава, че вкъщи ще трябва да режа месото на ситно, да го разфасовам с помощта на везни на стограмови порции и всяка да завивам отделно във фолио за хранителни продукти. Ако прибера цялото парче във фризера, при минус осемнайсет градуса то ще стане на камък, от който ще трябва да откъртвам парчета с кирка или ледокоп. А така изваждам стограмовата опаковка, размразявам я в микровълновата фурна — и храната за Арина и Приятел е готова. Но перспективата да стоя до масата и да режа месо хич не ме вдъхновяваше, болеше ме главата и изобщо нямах сили. Да пиеш е вредно. Да пиеш много е още по-вредно. Дали пък да не изтичам за месо утре? Вярно, за утре съм си набелязал някакви други работи, но… Е, значи кога ще е по-добре — днес или утре?

Така и не можах да взема решение, защото внезапно се включих в разговора.

— Гледай ти, а откъде Анатолий Степанович знае всичко това? — поинтересувах се възхитено, след като изслушах сърцераздирателната история как случаят с някакъв немарлив чиновник стигнал чак до ЦК на КПСС, как с него си поприказвали там и какво именно му казали, и с какъв тон, и с какво го заплашили, и какво отговорил той.