Капан за мишки

— А защо са я запомнили? — с подозрение присви очи Вилков. — Да не би да има белег през цялата физиономия или да носи патерици?

— Ами виж с очите си — изхъмка вече успокоилият дишането си Хворостин. — В тази банка имат записващи камери на входа. Вървят три картинки: автомобилите пред входа, предното стълбище и информацията.

Вилков посочи с ръка към видеото, поставено в ъгъла на кабинета. Оперативният работник постави едната от касетите, дълго търси нужния кадър, най-сетне го намери и на екрана се появи изображението. В обхвата на камерата влезе светла тойота — цветът не можеше да се определи по-точно, защото изображението беше черно-бяло, — но пък номерът се виждаше съвсем отчетливо. От колата слезе миниатюрна млада жена с толкова ярка външност, че Вилков просто се слиса. Въпреки липсата на цветове на екрана, беше ясно, че тя е необикновено красива: стройна, блестяща, с дълга черна коса и огромни тъмни очи. Да, покрай такава жена не можеш да минеш, без да се обърнеш. Нищо чудно, че момчетата на Забелин я бяха забелязали и запомнили.

— Това е пристигането й — коментира Сергей. — Сега гледаме другата касета.

Този път на екрана се видя стълбището пред входната врата на банката. Тъмнооката красавица леко изкачи трите стъпала и влезе — не, не влезе — изпърха! — през подвижната стъклена врата.

— А това… — Хворостин отново смени касетата и потърси нужното място на лентата. — … е тя на информацията, обяснява при кого е дошла и чака, за да я придружат. Обърни внимание, Забелин лично идва да я вземе, а не изпраща помощника си или някой по-дребен чиновник.

Да, наистина, Даря Брайко каза нещо на момичето на информацията, после се отмести настрани и зачака, като нетърпеливо потропваше с изваяното си краче, обуто в изящно ботушче. След известно време се появи Забелин, лъчезарно се усмихна на гостенката, целуна й ръка и я поведе навътре в сградата.

Хворостин превъртя малко напред записа и ето че Даря вече излизаше, придружена пак от Забелин, сбогува се с него и тръгна към изхода. Отново смяна на касетата, запис от камерата, обхващаща стълбището пред входа: Даря слиза по стъпалата. И сега отново първата касета: Даря се качва в колата и заминава.

В долния ъгъл на екрана се виждаха датата и часът. Вилков си записа всичко и отбеляза: да, Брайко наистина бе прекарала при Забелин осем минути, а общо в сградата на банка „Руски кредит“ — четиринайсет. За сериозна работа явно бе доста малко. И това се е случило седмица преди неговото убийство.

— Е, и къде е тя? — строго попита Александър Иванович.

— Ами момчетата работят. Да не я подплашим, Саш, затова дотичах при теб да ти докладвам, а те са долу и чакат заповед. Засега установихме чрез интернет с какво се занимава тя.

— С какво?

— Разорява фирми. В техния паричен свят това се нарича „рейдърство“. Чувал ли си?

— Не се прави на много умен — сряза го Вилков. — А какъв е мотивът? За какво може да й е притрябвало да го трепе?

Следователят, както обикновено, отдаваше предпочитание на местоименията, смятайки, че всички и бездруго го разбират.

— Ами заради пари! Днес всичко се прави заради пари, това всеки го знае. Ето виж: банката трябва да притисне до стената някое предприятие, ръководството възлага на Забелин да се свърже с рейдъри и да организира работата — всички казват, че често се е случвало. Забелин намира Брайко, тя между другото има съдружник, някой си Дмитрий Найдьонов, та значи той намира тези двамата и ги насъсква срещу тази фирма. Брайко е хубавица, Забелин се е изкушил, започнал е да я ухажва, наел е теренче, защото работата вече е отивала към триумфален марш, през същия период Брайко и Найдьонов завършват операцията и настъпва моментът на плащането. Брайко идва при Забелин за хонорара, а това е работа за минути, дето се вика „опис-протокол — предал-приел“. Вероятно с теб видяхме именно това нейно посещение.

— Добре, да речем, че е така — кимна Вилков. — Ама защо да го убива?

— Може да не й е платил всичките пари. Хонорарът на рейдърите е определен процент от стойността на фирмата, която са обработили. Ето виж: Забелин представя на ръководството някакви документи, според които фирмата струва например сто рубли, а те плащат на рейдъра неговия процент. Всъщност обаче фирмата струва три копейки и рейдърът знае това, така че разчита само на половин копейка хонорар. При тези работи се използват само налични пари и само от „черна каса“, никой никъде не се подписва за тях, така че Забелин получава от ръководството на банката хонорара на рейдърите, пресметнат на базата на сто рубли, а на Даря и нейния съдружник дава онази половин копейка, на която тя всъщност е разчитала. А разликата слага в джоба си. Към момента на първата любовна среща Даря научава това, настоява Забелин да й даде всичките пари, двамата започват делба и… резултатът е налице. Какво? Лоша ли ти се вижда тази версия?

— Не знам — мрачно избъбри следователят, вече успял да погледне часовника и да разбере, че му е време за трапезата, приятелите чакат, водката се стопля. — Ти сигурен ли си, че всичко става именно така, както казваш? Аз никога не съм си имал работа с рейдъри.

— И аз не съм — въздъхна Сергей. — Но нали мога да пофантазирам? Представи си, че съм отгатнал.

— Намерих си гадател…

Александър Иванович се канеше да изнесе на детектива лекция за вредата от гадаенето в такава сложна работа като разкриването и разследването на престъпления, но не успя. В джоба на Хворостин зазвъня мобилният му телефон.

— Така ли? — притеснено произнесе в слушалката оперативният работник. — Ах, мама му стара… Добре, чакайте… — Той върна телефона в джоба си, после, кой знае защо, отново го извади и започна да го върти в ръцете си. — Саш, объркали сме се — каза той потиснато. — Брайко е убита. Момчетата току-що са научили.

— Ха, и тая си я бива! Излиза, че някой от неговите хора я е усетил и премахнал — дълбокомислено изрече Вилков. — Значи не си сбъркал, наистина тя го е очистила, просто са се намерили хора, които са схванали това преди нас. Браво, Серьога, умна глава си!

— Ама нали ти казвам, Саша, ние сме се объркали — тъжно повтори Хворостин. — Брайко е била убита отдавна, четири дни преди убийството на Забелин. Делото било при следователя Мартиросян в областното, трупът бил открит на сечището на четирийсет и втория километър по Волоколамското шосе. Не може да е била тя. По това време вече от четири дни е била мъртва.

— Пфу! — ядоса се следователят. — А ние с теб се размечтахме тук… Я чакай — сети се нещо той, — едното не пречи на другото. Нали тя е ходила при него? Ходила е. Целувал ли й е ръчичка? Целувал е. Тоест тя спокойно може да е била жената, заради която е наел апартамента. Друг е въпросът, че в деня на убийството тя вече не е можела да отиде при него, но той може да не е знаел, уговорили са се предварително за този ден, така че той я е чакал като глупак… А е дошъл някой друг, с когото са започнали да се черпят. Тоест подреди се поне половината картинка.

— А каква е ползата? — попита Сергей. — Кой е бил убиецът?

И тогава прозрение споходи Вилков. Това беше един от моментите, заради които той теглеше ярема на омразната следствена работа.

— Ще ти кажа кой — тържествено изрече Александър Иванович. — Едни и същи хора са убили и двамата. И те са ония, чиято фирма е тероризирала Брайко по поръчка на Забелин.

В такива мигове на вдъхновение обичайният му неразбираем говор изчезваше някъде и следовател Вилков започваше да говори на нормален, дори почти литературен език.

Хворостин го гледа няколко секунди с облещени очи, после изстреля:

— Ей, голям мозък си, Саша!

— Край! — Вилков още веднъж погледна часовника си и решително стана иззад бюрото. — Ти знаеш какво да правиш по-нататък, не си дете, а аз ще бягам, днес имам още куп работа. До утре да научиш коя фирма е съсипвала Брайко и ще се захванем с тях. Болшевишки привет!

Слушах с половин ухо историята, която с горящи очи ни разказваше Шурик Вилков. Аз нямам следствено-оперативен хъс, така че внезапните прозрения на гениалния детективски ум слабо ме интересуваха, защото нямаха никакво отношение към случая с Олег Личко и Елена Шляхтина. Разбира се, искрено се зарадвах за Шурик, но никак не ми се искаше да се задълбавам в подробностите на двете убийства, мотивирани от вражеското поглъщане на някакво предприятие. Шурик размахваше ръце и както обикновено, с помощта на безкрайни местоимения предричаше как щяла да се развие ситуацията по-нататък и колко трябвало да се постарае той, та двете дела — за убийствата на Брайко и Забелин — да се обединят и да бъдат предадени именно на него, а не на следователя с арменското име от областното, и тогава вече той щял да направи от това дело не само бонбонче, а цяла шоколадово-сметанова тортичка, и щял да ни покани нас с Валка на чай с коняк.